Дмитрий Глуховски
Граничен пост (37)

7.

На Полкан му е изключително важно сега просто да го оставят на мира. Но на вратата чука точно онзи човек, с когото иска да се види най-малко. Чука, а после отваря сам, без покана.

Влиза, хвърля искри с единственото си око, сяда в креслото за посетители и се заема да си свие цигара от банкнота от петстотин рубли. Банкнотата е стара, омазнена и Полкан обречено си мисли, че ще се запали лошо и ще гори лошо, и ще опуши кабинета му с мазнина от пръстите на отдавна загинали хора.

Полкан търпи. Лев Сергеевич запалва и издишва в лицето му лютивия дим.

— И какво твоите казаци?

Полкан свива рамене, правейки се, че не разбира.

— А какво моите казаци?

— Уж ни караха консерви. И булгур. Нещо не видях да разтоварват, разбираш ли, така че да попитам. Искам утре да нагостя хората с елда с месце. Та затова питам. Нашето замина. Цялото — на тържествения прием. Та да попитам, хм.

— Абе слушай! Ти какво като такова… Какво си се лепнал като муха…

— Чакай, чакай… Чакай, чакай, чакай… Ти какво, нещо увърташ ли, а, Сергей Петрович?

— Слушай, Льова… Ти нали вече сам си разбрал всичко, какво ме тормозиш?

— Аз още нищо не съм разбрал, Сергей Петрович. И ето — специално дойдох при теб, за да разбера. Попитах те нещо — така че отговори. Къде? Е? Нашето? Месо?

— Нямаше там месо за нас. Носят само провизии за експедицията си. За нас ще има друга доставка, после.

— После бабината ти трънкина! Как ще изплюскат толкова много?! Ти видя ли колко има там?

— Видях всичко. Видях! Ами виж ги — трийсет яки мъжаги. И кой знае за колко време отиват и къде! Какво ще ядат там, отвъд моста? Може всичко да е отровено там… И на тях трябва да им влезем в положението!

— В нашето положение трябва да влезеш, Сергей Петрович! В нашето! Казах ли ти аз, че припасите ни са на свършване? Казах ти. Ти обеща ли да се разбереш с московчаните? Обеща. Ти си отговорен за нашите хора тук, а не за тези случайно минаващи.

Полкан също си свива цигара от зелена хилядарка. Запалва си от готвача. Дърпа нервно.

— Ти какво, не го ли чу, Льова! Та това е дело от държавна важност! Местим границата! Възраждаме се! Събиране на земите!

— Всичко чух.

— Какво тогава?!

— Да не дава бог те там да присъединят още някого, ето какво.

— Това пък защо?

— Докато тук сме последни на железопътната линия, поне ни се полагат човешки продоволствия — и пак само гледат да ни прекарат. А ако отместят границата нататък, ако минем на самоосигуряване, загря ли? Ще трябва да се ядем взаимно.

Полкан цъка ядосано, но не гони готвача. А той присвива око, за да не му люти от дима.

— Обади им се, Сергей Петрович. В Москва. Постави им въпроса ребром.

— Ще се обадя.

— Сега им се обади. Пред мен. Там, където обикновено… В онова управление.

— Няма.

— Тогава днес иди да готвиш сам. Не знам с какво, но готви сам.

Полкан си дърпа остатъка от цигарата, хвърля в пепелника обгорялата хартийка. Изплюва се лепкаво там. После раздразнено хваща слушалката с двуглав орел. Добре, мамка му.

Натиска бутоните. Те пиукат фалшиво. Включва високоговорителя. Оттам се чува слаб, неравен звук, сякаш се обаждат не в Москва, а по меден кабел — някъде в дълбокото минало. Карат го да чака дълго — навярно минута, но Полкан не се предава. Свива си още една цигара, за да не пилее времето напразно. Най-накрая нещо изщраква и изшумолява далечен глас:

— Централа.

— Тук е Ярославълски пост. Полковник Пирогов. Търся тила, източно направление. Ярцев.

— Ярцев го няма.

— Ами дайте ми когото има. Заместникът му или там… А?

— Почакайте.

Полкан гледа Лев Сергеевич в упор, запалва отново. Чака, както му е било наредено. След две минути отговарят:

— Управление тилово осигуряване.

— Полковник Пирогов, Ярославъл. По повод продоволствията.

— Слушам.

— Много закъсняват.

— Ярославъл? Ще запиша, ще видим каква е работата.

Лев Сергеевич се усмихва накриво. Полкан разперва ръце: ето, виждаш.

— Чуйте… Вече трета седмица ми казват това. Всеки път се обаждам и всеки път чувам от вас това.

— Записах. В течение на една-две седмици ще оправим всичко.

Лев Сергеевич кима на Полкан: давай, не разчитай на това.

— За трети път тази седмица го чувам. А провизиите ми са на свършване.

— Не мога да ви помогна с нищо повече.

— Дайте ми Ярцев!

— Ярцев е на съвещание!

— Дайте ми някого, който не е на съвещание!

Готвачът вдига палец: ха така, притисни ги!

— Аз не съм упълномощен…

— С кого разговарям?

— Капитан Морозов.

— Дай ми началника си, кучи сине! Ти там в Москва си грееш задника, а ние тук дишаме лайна, пием лайна вместо вода, а ти ни предлагаш и да ядем лайна?!

Капитан Морозов изчезва, но не се чува накъсан сигнал като при прекъсната връзка, а бавен: чакайте. Чакайте. Чакайте.

Лев Сергеевич си дръпва от мазната петстотинтачка.

— Изнаглели са! Притискай ги, Серьожа, щабните гниди! Имаш стотици усти да храниш. Включително шестнайсет непълнолетни деца! Справедливостта е на наша страна!

На Полкан вече му се върти главата от десетата за деня цигара; или може би не от цигарата, а от яд — към тези проклети казаци, към московчаните, към жена му и към самия него.

В слушалката се чува щракане. И някакъв глас, писклив като стърженето на пирон по стъкло, извиква:

— Кой е там? Пирогов?!

— Полковник Пирогов, Ярославълски пост. С кого…

— Покровски! Слушай, Пирогов! Ти с моите офицери няма така да разговаряш, чаткаш ли?! Казано ли ти е да потърпиш? Казано ти е! Всички търпят, и ти ще потърпиш! Ще потърпиш като стой, та гледай! Чаткаш ли?!

— Имам хора! Трябва да храня хората си, Константин Сергеевич…

— Ами храни ги, щом трябва! А аз трябва да снаряжавам армия! Да не мислиш, че само ти си такъв умник?! Всички звънят, всички крънкат! С какво си по-добър от останалите?! С какво си по-добър от Твер, Тула, Чехов?! С нищо! Ростов? Ни-що! Ти знаеш ли какво се замисля тук? Чувал ли си?

— Аз… Какво се замисля?

— Ако не си чул, няма да ти го проумее главата!

Полкан със закъснение изключва високоговорителя, дава знак с вежди на Лев Сергеевич да си тръгва. Онзи се изправя бавно, усмихва се, отдава на коменданта чест подигравателно, по пионерски: демек хайде, смотаняк, нека ти трият сол на главата, щом си толкова послушен.

Но в слушалката крещят толкова яростно, че всичко се чува и без високоговорител:

— Ударните части са приоритет! Експедиционните корпуси са приоритет при нас! Когато осъзнаете това, безделници, тогава ще си получите консервите! Защо трябва, Пирогов, да храним първо вас? Какво толкова там сте геройствали във вашата дупка? Нищичко! Когато в страната се творят такива дела, всички трябва да затегнат коланите! На всички им се налага, а само Ярославъл мрънка! Полковник Пирогов мръкна! Това е, махай ми се от главата!

И Москва прекъсва връзката.

Полкан пуска слушалката. Пред очите му плуват червени кръгове. Черепът го боли. Едноокият готвач, проклетникът, все още се бави на прага, за да дослуша кавгата. Полкан вдига пепелника — червен с жълта чинийка — и го запраща в стената.

— Махай се оттук! Вън! Оттук! Махай се!