Дмитрий Глуховски
Граничен пост (17)

6.

Мишел беше очаквала, че той ще се приближи към нея след вечерята, но Полкан не го пускаше, наливаше му пак и пак китайска сливова, докато в столовата не остана никой освен тях двамата, Егор и самата Мишел. Наложи се да се прибере вкъщи.

Но в гърдите нещо я притиска, нещо я кара да е сигурна: вечерта още не е свършила.

И на вратата се почуква.

Мишел скача от табуретката си в кухнята и първо хуква към банята, към огледалото. Пали свещта, оглежда се. Косите й не стоят както трябва, изглежда, че има нещо сплъстено… Толкова старателно се беше сресала и ето сега…

Чува пристъпването на дядо си, скърцането на паркета — Никита се измъква от стаята на баба й. Извиква му:

— Аз ще отворя! Чуваш ли, дядо? Аз сама!

— Ами давай сама… Какво, да не чакаш някого?

Мишел се опитва да се засмее. По вратата отново се почуква. Може той да е разпитал в кое жилище живее тя? Цялата вечер не откъсваше очи от нея, гъделичкаше я с поглед.

Тя излита в антрето, придава си равнодушен вид и отваря.

Там стои баба Нюра от другия блок, почти сляпа вече, която намира пътя към приятелката си с опипване. Или по миризмата.

Трябва да скрия раздразнението си, казва си Мишел. Какво ми е виновна Нюра?

Едно, две…

— О, бабо Нюр. Добър вечер.

— Може ли да вляза, детенце?

Мишел я хваща под ръка, въвежда я в стаята. Ще има молитвена вечеринка. Баба Нюра, откакто беше започнала да губи зрението си, се увличаше от духовното. Идва, дядо й държи псалтира пред очите на баба й, тя чете, баба Нюра слуша и се кръсти и за двете.

— А по-рано ти също ли беше толкова набожна, бабо?

— По-рано, детенце, беше друго време. Светлина имаше много, а мрак — малко. Та нали вярата за човека е като свещ в мрака… Да намери пътя…

— Разбирам.

Баба Нюра поздравява, навежда се към възглавниците, целува Маруся по наподобяващите сухи ябълки бузи. Разказва как е минал денят: никак. Пита как е Маруся: ясно как е. Дядо й кима, освобождава Мишел: иди, казва, на разходка, какво ще правиш тук със стариците?

Но тя не може да отиде на разходка.

Какво — просто ще излезе на двора и ще виси там сама? Все едно просто е излязла да подиша? Да чака трамвая за Москва?

Със сигурност ще започнат да я задирят казашките караулни. Или, още по-лошо, онзи недоразвитият, Егор.

И Мишел отново сяда на табуретката си — на нагорещения си тиган. От стаята долита шепот:

— Блажен оня човек, който не ходи по съвета на нечестивите и в пътя на грешните не стои, и в събранието на присмивателите не седи; но се наслаждава в закона на Господа и в Неговия закон се поучава ден и нощ. Ще бъде като дърво, посадено при потоци вода, което дава плода си на времето си и чийто лист не повяхва; във всичко, що върши, ще благоуспява. Не е така с нечестивите; но те са като плявата, която вятърът отвява. Затова нечестивите няма да устоят в съда, нито грешните в събора на праведните; защото Господ наблюдава пътя на праведните; а пътят на нечестивите ще бъде погибел.

От самото начало на Псалмите започнаха, обречено си мисли Мишел. Ще ги минат поред. Ще отнеме цялата вечер, докато баба й не заспи.

И в този момент на двора подсвирват.

Подсвирват!

Тя бързо вдига поглед: право пред прозореца й стои онзи атаман. Видял я е в прозореца и точно на нея подсвирва. Подсвирва! Колко е нагъл!

Да отстъпи? Да отговори? Или да отстъпи?

— Ей! Мишел!

Разузнал е как се казва. Разпитвал е.

— Слез, а? Има една работа!

— Каква е тази работа?

Тя му шепне сърдито, а той има толкова ярка усмивка, че тя се отразява в лицето й. Тя кима, когато той с жест я вика при себе си, отвън. И сякаш неохотно се маха от прозореца. И отново хуква към банята, там се реши вече отчаяно. А в стаята баба Маруся нарежда:

— В грях живеем, Нюрочка, в грях. Лошо е без изповед, лошо е без причастие. Ето, човекът, който е минал през моста, няма да е зле да е свещеник, нали? Може да остане с нас и да ни облекчи живота.

— Добре би било, Маруся.

— Да се помолим Господ да ни е изпратил защитник?

— Хайде.

И те се захващат да се молят, този път за това, а дядо Никита пуши на балкона.

Мишел стига до вратата с един скок, а по стълбите върви бавно, защото входът на блока е отворен и атаманът чува стъпките й.

Измъква се — той стои право пред нея, в устата му ръчно свита цигара, очите присвити. Представя й се, макар че тя вече знае и името му, и презимето.

— Ти не си местна, нали?

Кригов я пита за това сам, пръв. Мишел през цялото време е размишлявала как да насочи разговора към темата, че и тя самата е от Москва, както и атаманът. Че този Пост й се струва същата забравена от Бога дупка, както навярно и на него. А той сам — сам — е видял, че тя не прилича на останалите местни жители.

Мишел чувства, че бузите й започват да парят.

— Н-не.

— А откъде си? Не си ли от Москва?

— От Москва.

— Така си и помислих.

— А какво… Личи ли си?

Той се усмихва и кимва. По-висок е с една глава от нея и й се налага да си вдига брадичката, за да може да го гледа в очите. Очите им са еднакви, мисли си Мишел. Светло-светло сиви.

— Какво търсиш тук?

— Така… Просто в Москва не остана никой. А тук… Роднини.

— Да ги беше взела и да се бе върнала при нас! Ще пукнеш от скука тук… В Москва сигурно животът ти би бил по-весел. Тук какви са ви развлеченията вечер? Да събирате охлювите от зелето?

— Ами… Аз по принцип така и планирах.

— Аха. А къде живееха родителите ти?

— На Патрики. На Патриаршеските езера. Прозорците ни бяха точно откъм езерото, имам снимки… В телефона.

— Патрики? А ние имаме там армейски щаб, съвсем наблизо.

— Вярно ли?

— Честна дума. Точно на „Садовое“. А как се казваха родителите ти? Сега там не живее толкова много народ като по-рано.

Сърцето на Мишел се разтуптява.

— Едуард Белков. Това е баща ми. Той работеше в министерството.

— Охо. Едуард… Едуард…

Така става насън, когато пропадаш в пропаст. Нима…

— Не е Викторович? Такъв… Нисък, пълничък?

— Не. — Мишел клати глава. — Не е Викторович. Олегович. Към два метра беше висок.

— Аха. Ами… Не знам такива.

Атаманът свива рамене; но Мишел вижда, че и той би искал сега с нея просто да се случи чудо, и че и той като нея съжалява, че чудото не се е случило. Той докосва рамото й — с доброта.

— Е, нищо. Дръж се, брат.

При думата „брат“ Мишел се вбесява и с това съвсем се издава. Той се засмива. Тя също се усмихва.

— Слушай. Още не е много късно… Може би да отидем да се разходим? Да посъбираме там охлювите от зелето… Или с какво се занимава при вас модерната младеж?

Тя му шътка и се намръщва. Тръгва от комуната към изоставените заводски цехове, към рухналите заводски комини — там, където се е разляла нощната чернота и докъдето осветлението не стига. Спира се на края на света и го поглежда: е, какво, идваш ли?