Дмитрий Глуховски
Граничен пост (80)

5.

— Нима заради това, че Господ е изоставил Земята, можем да нарушаваме заповедите му? Той ни е сътворил от голяма любов и ни е завещал да обичаме ближните си като самите себе си и да приравняваме останалите хора към ближните си. Да защитаваме слабите и бедните и да сме великодушни към онези, които страдат. Да делим и последното си с онези, които се нуждаят. И да не отказваме помощ на онези, които протягат ръка, молейки за помощ.

Егор стои в тълпата и слуша утринната проповед заедно с останалите. Отец Данил, както обикновено, звучи фалшиво; но за хората не е важен мотивът, важни са само думите. Уморени от глад, изтощени от безсънната нощ, хората се гушат в скъсаните си якета, в несъразмерните палта, но лицата им са такива, сякаш си плакнат устните със сладка водичка.

— Сега ви е зле, знам. Когато човек сам се измъчва, как да го молим да благоволи да е състрадателен към другите? Когато човек е гладен, онзи, който го моли за хляб, рискува. Защото може да чуе: ето, и аз гладувам, защо трябва да ти давам онова, което пазя за себе си? Но ще ви кажа така: лишавайки другия, вие няма да намалите вашите лишения. А разделяйки последното с другия, ще се възвисите. Чрез състраданието ще намалите своето страдание. Какво е абсолютното зло? Когато правим всичко за себе си за сметка на другите, с цената на чужди мъчения. Какво е абсолютното добро? Когато правим всичко за другите за своя сметка, с цената на своето страдание. Отдавайки последното, ставаме по-малко зверове и повече хора. За звяра няма да има избавление, а за човека има надежда.

Егор потрепва — до него стои Мишел; тя също слуша. Приближила се е откъм гърба му, застанала е тук. Но след това, което й беше казал вчера, не е ясно как ще се поздравят.

— Здрасти.

Той й се усмихва идиотски.

— Здрасти. Не се ли сърдиш?

— Сърдя се. Но трябва да попитам.

— Какво?

— Траверса ми каза, че си говорил с онези… Във влака.

— Има нещо такова.

— Те… Те там видели ли са… Е, нашите казаци? По пътя?

Егор се извръща към прозореца на изолатора, но продължава да гледа с крайчеца на окото си Мишел. Вижда, че тя не го оставя, чака отговор. Вижда как хапе устните си. Чака от него да й разкаже, че проклетият й атаман е жив и здрав. Стъпкала е гордостта си. Мисли, че той просто я ревнува. Не знае, че точно той е пратил нейния Саша на другия бряг, в нищото.

Макар че…

— Разправят, че са ги видели. Срещнали са ги.

— Наистина?!

В гласа й има някакво пропукване. Егор усеща: дисонанс.

И самият той сега разбира: а може би той наистина е жив. Нали онзи човек от влака никой не го беше дърпал за езика, той сам беше напомнил за казашката експедиция от Москва. А щом е така… Ако Кригов се е добрал до Вятка и Киров жив и здрав… То излиза, че Егор не е длъжен с нищо на Мишел?

Излиза, че той връща на нея надеждата, а на себе си я отнема?

Ето, и аз гладувам. Защо трябва да ти давам това, което пазя за себе си?

Той прочиства гърлото си.

— Да. Наистина. Честно. Но… Нищо повече не каза. Затвори се в този свой локомотив.

Мишел въздъхва.

— А тях ще ги пуснат ли нататък? Към Москва?

— Полкан чака разрешение. Там в Москва го мотаят, прехвърлят го от един човек на друг, не могат да решат.

— Разбрах. Благодаря, Егор.

— Моля. Пак заповядайте.

Те продължават да стоят един до друг безмълвно. Отец Данил продължава да вещае, да увещава събралите се, но Егор не го чува: твърде гръмко диша до него Мишел. Тя сякаш възнамерява да го пита още нещо или да го помоли за нещо. Вечно се опитва да го използва по някакъв начин, вечно се оказва, че й е нужен ту за едно нещо, ту за друго… Но все пак й е нужен.

— Е, а… Какво се оказа с Колцов в края на краищата? Има ли телефон там, или не?

Егор потрива слепоочията си. Телефонът. Твърде много неща накуп. Твърде много неща накуп.

— А. Аз… Още не съм ходил. Този влак и… Така.

— Ясно. Не разбрах моя ли е искал да оправи, или за някакъв нов.

— Не знам. Наистина не знам. Честно.

Хората наоколо изведнъж се раздвижват, започват да говорят така, сякаш са се пробудили. Какво, да не е свършила проповедта? Не, напротив.

— И когато почукат на вратата ви и помолят за милосърдие, ще можете ли да откажете? Ето, дошъл е този момент, изпратено е изпитание: слаби телом стоят пред портата ви и смирено молят да ги пропуснете, и за тях няма друг път за спасение освен през вашата крепост. Ще можете ли да се извърнете? Ще можете ли да ги отблъснете? Ето, аз съм глух, а чувам молбите им, защото слушам със сърцето си, както слушам и вас. Господ ги е забравил, както е забравил и вас. Вие тук всички сте братя. Но нима битката завършва, когато генералът изостави полесражението? Заради него ли се биете, или всеки заради останалите? Заради това да останете себе си до края, или за тенекиени медали? За да изпълните заповедите или за да изпълните дълга си?! Заради заплатата или заради вечността?

Мишел побутва Егор.

— Откъде той вече знае за тях?

Егор свива рамене.

— Чува със сърцето си.

А отец Данил вече не е тих, а гръмогласен:

— Молете вашите началници така, както бихте молили за свои братя: милост и милосърдие! Аз самият дойдох от онази страна и знам: там хората са същите като вас, със същите беди и същите радости. Както вие се нуждаете от милосърдие, така се нуждаят и те! Каквото е било между вас, отдавна е отминало. Молете да ги пуснат! Спасете вашите братя!