Дмитрий Глуховски
Граничен пост (107)

9.

Долу нощта не свършва никога, но горе вече трябва да е свършила.

Сега никой от тях не чува нищо.

Това е добре, защото не се чуват детските ридания. И е лошо, защото не се чуват приближаващите се стъпки.

Егор пише на Мишел: „ОТИВАМ ДА ПРОВЕРЯ.

ОСТАНЕТЕ ТУК.

АВТОМАТЪТ Е ПРИ ТЕБ.

ФЕНЕРЪТ СЪЩО“.

Мишел отчаяно драска: „НЯМА ДА ОСТАНА С ТЯХ САМА! КЪДЕ ОТИВАШ?!“.

Егор отговаря: „НЕ БИВА ДА МЪКНЕМ ДЕЦАТА ТАМ. НЕ МОЖЕМ ДА СИ ТРЪГНЕМ ТАКА. ТРЯБВА ДА СЪМ СИГУРЕН, ЧЕ ТЕ НЯМА ДА СЕ ИЗМЪКНАТ. РАЗБИРАШ ЛИ?“.

Мишел диша тежко, хваща се да пише нещо, но тебеширът се разпада в пръстите й — твърде силно го е стискала.

Той надрасква: „АКО НЕ СЕ ВЪРНА СЛЕД ДВА ЧАСА — ТРЪГВАЙТЕ. ПО КОРИДОРА НАПРАВО“. Тя клати глава. И така е зле, и иначе е зле.

Но той трябва да го направи. Трябва да се качи и да провери.

Да узнае как е завършило всичко. Да се увери, че обсебените не са избягали зад стената.

Да намери майка си.

Егор не обръща внимание на възраженията на Мишел, отвърта вентила, отмества преградата и излиза в черния коридор на мазето, като сляп и глухоням търси пътя си единствено с пръсти. Бил е тук сто пъти и въпреки всичко го намира след няколко опита, и пада, и става, и продължава нататък. Най-накрая в черното се появява нещо сивкаво, започват да се очертават някакви контури, в този ад пада лъч светлина отгоре и Егор се хваща за него като риба за стръвта.

И се измъква на повърхността.

Там наистина е ден.

Слънцето осветява висящите във въздуха сажди. Те си висят така и не падат.

Егор върви покрай стената, придвижва се с кратки притичвания, поглежда иззад ъглите, пропълзява през откритите пространства. Стига до двора.

Всичко е затрупано с тела. Голи, изтерзани, с разбити глави, надупчени от куршуми. Тук-таме са проснати брезентови хора. Сякаш огризани от вълци. И местните, от Поста — някои от тях са загинали с оръжие в ръка, а другите — голи и с пяна на устата.

Като че ли няма никакво движение. Само гарги кръжат. Кръжат мълчаливо. Всичко наоколо мълчи.

Егор се навежда над един от тях, взима автомата му.

Изведнъж вижда нечии крака под един вагон, от другата му страна.

Там стои човек. Дали го е чул? Или също е глух?

Егор изщраква с предпазителя, пада на земята. Поглежда под дъното. Краката са в ботуши, виси брезент. Егор пропълзява под вагона, скача на крака.

Не, не е обсебен. Ранен брезентов, от влака. Като върви, куца. Идва откъм отворена врата. Отворена! Само че той какво?! Отворил им е? Защо?!

Онзи забелязва Егор. Маха му с ръка.

Егор също му маха.

А онзи започва да се катери на стъпалата на стоящ изправено вагон и започва да отваря вратата на вагона. Отваря вратата на вагон, в който са затворени обсебени.

По Егор избива студена пот.

— Какво правиш?!

Но на Егор са му отнели гласа. И брезентовият не го чува. Продължава да си човърка по ключалката.

— Та те ще излязат! Та те още са си там! Нали теб първо ще разкъсат!

Но онзи не се маха от вратата. С такова упорство я човърка, сякаш също е обсебен. Ами той наистина е обсебен, казва си Егор. И сега ще умре, след като пусне онези.

Може би отначало наистина са искали само да преминат… Покрай Поста. И да пощадят хората, които нямат нищо общо. Нали са искали да се доберат до Москва, Москва са искали да отровят. Опитвали са се да уговорят Полкан, чакали са…

А сега вече им е все едно как. На този тук му е все едно. Той явно вече е сам тук. Последният.

Егор вдига калашника, насочва го и стреля веднъж, втори, трети път. Не уцелва. Човекът също прехвърля автомата си от едната ръка в другата, повдига го, от дулото изскача облаче синкава пара и близо до Егор започват да танцуват облачета прах. Всичко е тихо, всичко е като наужким.

Човекът се цели по-добре. По-близо, по-близо… И изведнъж той се свива на две, стоварва се в изсъхналата кал и изпуска автомата си. Хваща се за корема, държи се за него с двете ръце. Замисля се, клюмва. И остава да си седи тихичко.

Това не му го е причинил Егор.

Той се оглежда — откъде е дошло?

Откъм входа идва Ринат. В ръката си държи пушка с оптически мерник, идва и се усмихва. Жив е проклетникът! Оцелял е!

Егор също му се усмихва. Сухожилията сами повдигат устните нагоре.

Ринат го пита нещо, Егор посочва ушите си. Начертава му букви в калта: „КАКВО Е СТАНАЛО ТУК?“. Ринат също някак му написва: „КАТО ЧЕ ЛИ ВСИЧКИ ГИ ГЪТНАХМЕ. НИКОЙ НЕ СЕ ИЗМЪКНА“. Егор на него: „ОСВЕН ТЕЗИ, КОИТО СА ВЪВ ВЛАКА“. Ринат се озъбва: „ЗНАЧИ ТРЯБВА ДА СЕ МИНЕ И ПРЕЗ ВЛАКА!“. На Егор му прилошава само при мисълта за това и той отчаяно поклаща глава: „НЕ! АЗ НЕ МОГА!“.

Ринат свива рамене: „АЗ МОГА“.

Егор иска да му напише „БЛАГОДАРЯ“ — задето с такава лекота е готов да поеме стрелбата в упор по хиляди или колкото са там тези нещастни бесни затворени във вагоните хора, задето е готов да избави от това Егор. Всеки си има свой пост и точно този — на палача, касапина — не е постът на Егор. Там дори няма да има схватка, Егор няма да ги чува, трябва в упор, един след друг, без значение дали е гол мъж, или жена, или… Егор вече и без това беше направил твърде много, днес той беше удушил момче с якето му, беше застрелял учителката си в лицето, сега трябваше да го пуснат, трябваше да го освободят, да му дадат да вземе Мишел, да намери майка си и да си тръгнат… Трябваше да го пуснат.

„БЛАГОДАРЯ!“

Но Ринат не чете, отвлякъл си е вниманието.

Вдига глава, гледа тревожно нанякъде, търси някого в прозорците. Егор го повиква, но Ринат вече не му обръща внимание. Вдига брадичка, обръща ухото си нанякъде… Настройва се. Настройва се към някакъв глас…

Егор го проследява — къде гледаш, какво има там?

Разбира.

Изолаторът. Откъдето отец Данил беше проповядвал. И там — зад решетката, зад разбитите остри стъкла — има фигура. Яка и набита глиганска фигура, тъмен силует.

Ринат вирва глава, сякаш потрепва от чутото. А после изпъва рамене.

Егор внимателно го заобикаля — за да види лицето му. Устните.

Ринат шепне. Отначало шепне, после започва да говори, все по-уверено, все по-яростно, без да млъква… Егор минава пред него и веднага стреля в главата му. От Ринат назад пръсва червена каша, Егор се отпуска на колене и започва да повръща — нещо разяждащо, кисело.

После тръгва между телата, търси майка си.

После отива, страшно уплашен, у дома. Няма я и там. Всичко наоколо е пусто.

Може би е избягала? Тогава после ще се намери. Сърцето му му казва, че е избягала.

После сяда на земята.

Седи под прозореца на изолатора и гледа нагоре.

Там, горе, човекът с глиганския силует беснее, мята се, затворен, говори, говори, говори, без да престава, но Егор не чува нищо от това. Той гледа към Полкан зад решетките и хвърля погледи към влака. Двайсет и един вагона. От вагоните по земята прииждат вибрации. В тях също се мъчат и също беснеят.

Не бива никой да ги пуска. И не бива да бъдат оставени така. Току-виж те… Току-виж се измъкнат по някакъв начин. Или от Москва все пак дойде керван… От тяхната шибана проклета Москва.

Защо той, защо Егор да е длъжен? Защо?!

Очите му парят. Егор ги забърсва с юмруци. Дере го в гърлото.

Егор също му извиква:

— Защо аз?! Защо вие сте забъркали всичко, а аз трябва да ви разчиствам?! А?!

На всички им е все едно: едните са пукнали, другите са превъртели.

Вие, вие пуснахте това на света, тази отрова, вие избълвахте в него това зло, случило се е пред вас, вашите господари или вашите командири са го направили, а вие или сте помагали, а дори и да не сте помагали, или сте отишли настрана, или сте се извърнали, мислели сте, че ако не видите, ако не чуете, то сякаш се е случило самичко и ще си свърши самичко. А нищо, нищо не свършва самичко — ето го, изплискало се е и виси във въздуха, замърсило е земята и никъде няма да се дене само, вие си мислите, че ще пукнете, и здрасти!, вече не ви дреме, но от това то няма да се разтвори само, то ще остане тук, то винаги ще бъде тук, него аз, него ние ще го сърбаме — ще го сърбаме ние, вашите деца, а ако ние не го изсърбаме, не го излижем докрай, то тогава нашите деца. Защо ние трябва да отговаряме за вас, за гадините, за мерзавците, а, защо?! От къде на къде?!

Егор няма да го направи, няма, няма да мине през вагоните, няма да ги… един след друг, през решетките, не, не и не!

— Не смятам да ги… Чуваш ли ме?! Не искам! Защо ме набъркваш в това?! А?! Защо мен! Това сте вие, това е вашият шибан стар свят! Аз няма да правя това! Гадина! Помияр! Животно! Всички вие! Всички вие! Не се бил забърквал в гадости той, разбирате ли?! Изрод! Изрод!

А няма кой друг: едните са превъртели, другите са пукнали.

Егор маха на Полкан с ръка.

Тътри се, събира из двора чуждите автомати, намира още в караулката. Връща се при портата, поглежда — никого. Заключва отново. Че току-виж не му се получи?

Ринат би се справил добре. Ринат беше подходящ за тази работа. Той и тогава с бесните кучета… В клетките. А тук кажи-речи е същата работа.

Просто трябва да помисли. Трябва да помисли как — през решетките, за да е винаги от разстояние. Няма да чуе гласовете им, бърборенето им. Просто трябва винаги през решетките. През цялото време в главата. От вагон във вагон. Двайсет и един вагона или колко… Може и да не се вмести в два часа. Дали Мишел ще го изчака, или не?

Той отново сяда и започва да плаче.

После се изправя.

— Прости ми, Господи, огромното прегрешение. И прости ни за дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си, и не ни вкарвай в изкушение, но ни избави от лукавия…

По-нататък не помни.

Започва от последния вагон.