Дмитрий Глуховски
Граничен пост (26)

4.

Да влезе в мъглата, е като да се гмурне под водата.

Стъклата на противогаза се изпотяват, зелената мъгла ги обкръжава отвсякъде — тя се кълби, струи; изглежда по-плътна, отколкото би трябвало да бъде — не мъгла, а сякаш някаква мазна пара от вещерско вариво там, долу. Реката клокочи, чува се как се пръсват тежките мехури; но нищо, гумената воня на противогаза отблъсква тежкото речно дихание.

Подпорите на моста бавно плуват срещу него, траверсите под краката му — бетонни, сменени преди Разпадането — целите са покрити с някакъв лепкав слой, а ръждивите рохкави релси изглеждат съвсем крехки. Понякога мъглата отдясно или отляво се завихря, сякаш е възможно в нея да живее някой, сякаш може някой да гледа през нея, сякаш тази разтворена във въздуха киселина няма да изяде веднага очите на всеки, който се напъха там без противогаз.

Като че ли зад гърба на Егор или встрани някой върви в крачка с него, пристъпвайки с предпазливи и дълги като на чапла крака, някъде съвсем наблизо… И всеки от краката сякаш е с височината на човек, а главата виси високо над неговата глава — неразличима в зелената мъгла.

Мостът изглежда безкраен — Егор се опитва да брои траверсите, за да е зает с нещо умът му, но след сто обърква бройката. Нищо, казва си. Щом този скитник е преминал през моста, щом онзи казак се готви да го мине, значи и той, Егор, ще може. Какво толкова сложно има всъщност?

Изведнъж на релсите нещо… Нещо се образува.

Егор го забелязва едва когато за малко да се блъсне в него — буквално на няколко крачки — толкова гъста е тук мъглата. Чувал? Или… Не, не е чувал.

Право върху траверсите, вкопчен в тях с пръсти така, сякаш краката не са го слушали и се е наложило да се придърпва напред с ръце, лежи по очи човек. Той, разбира се, е мъртъв — без противогаз не може да прекосиш жив реката; но изглежда, че се е отдалечил доста от брега си.

Първото, което се набива на очи — той е абсолютно гол.

Гол — в мразовития късен октомври.

Има огромен ръст, рамене и ръцете му са хълмисти от вкочанените мускули, косите са сплъстени. Егор заобикаля тялото, в ушите му трещи, стъклата на противогаза са покрити с изпарения.

Човекът е бос и стъпалата му са изранени — тук-таме дълбоки прорези, пукнатини, залепени със суха кръв. Егор се чуди дали да не го обърне по гръб, но после си казва: не, не бива. Тялото е вкочанено, няма как да се обърне толкова лесно… А и защо да го прави?

Дъждът измива тялото. Чува се странен звук, когато капките секат кожата. И още нещо странно има тук, нещо, което Егор все още не е разбрал.

— Здрасти — казва той на мъртвия.

— Ами здрасти.

— Какво правиш тук?

— Полегнах. Пълзях, пълзях, изядох шишарка, уморих се и полегнах.

— Ясно. Ами добре.

Макар че нищо не е ясно. Зловещичък персонаж. Какво всъщност прави тук?

Егор решава да не го докосва дори с върха на обувката си. Отдалечава се напред на няколко крачки от него и когато мъглата вече започва да разяжда тялото, Егор рязко се обръща — помръдна ли, или така му се беше сторило? Не, лежи си спокойно.

Слънцето, изглежда, се е изкачило по-нависоко — и сиво-зелената мъгла става просто зелена, започва леко да флуоресцира. Мъглата, само преди миг непрогледна, започва да придобива някакви нови дълбини.

И отпред се появява още едно тяло.

Егор забавя крачка. Приближава се към мъртвия предпазливо. Това е също мъж, също със здраво телосложение, макар и не такъв гигант като първия. Той също не изглежда добре: лицето му се е подуло, устните са изринати, очите са опулени. Известните признаци на това, че се е надишал с изпарения.

На този е надяната тениска, а панталони няма. Няма нито панталони, нито нещо под тях. Гениталиите му светят, задникът му е гол. Ръцете му са издрани, дланите му са като търкани с шкурка. Главата му е разсечена, но не дълбоко. Не е умрял от това.

— Здрасти.

— Добро утро.

— Как се казваш?

— Да речем, Анатолий. А ти?

— Да речем, Егор. Слушай, Анатолий… Да не си подгонил ти оня тип на моста? Не питам защо и двамата сте без панталони…

Анатолий мълчи. Не иска да улеснява повече Егор. Пули се срещу него с очите си — сини, бялото им е цялото в кървави венички. Егор не може да гледа в тези очи повече от секунда, страх го е, че после ще ги сънува. Започва да му се повдига.

— Добре, Анатолий. Това, аз такова… Беше шега. Имам работа, ще тръгвам, става ли?

Двамата са избягали на моста, един след друг. Какво е станало между тях наистина? Единият е искал да убие другия?

С тази история вече би могъл да се върне и да смае всички, но Егор си беше дал дума, че ще стигне до другия бряг.

Навярно не му беше останало много да върви. Да се добере дотам и да се върне с чиста съвест.

Гледа под краката си и започва да брои крачките, за да убеди себе си, че наистина се придвижва в този хаос, а не просто мести краката си на място. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем…

Траверсите, както се полага, минават зад гърба му, маранята с всяка крачка се отдалечава назад, Егор, ободрен, ускорява ход… Петнайсет, шестнайсет, седемнайсет…

И вижда пред себе си още един мъртъв човек. Вглежда се… Не, там не е един… Двама… Трима… Петима…

Той със спряло сърце и с омекнали крака се приближава към тях. Тук няколко десетки хора са проснати на траверсите, около релсите, навсякъде. Отначало мъже. После — смесено, мъже и жени. След жените — мъртви деца. Не хванати за ръце от майките, а сякаш изоставени от тях и бягали подир възрастните, но сами.

Някои са облечени, други разсъблечени; на някои има само обувки, на други — само шапка. Мнозина са с рани, някои само с ожулвания. Едни са зажумели, други са опулили бялото на очите си. Всички са мъртви, и всичките са умрели от зловеща смърт.

И още нещо, изведнъж осъзнава Егор.

Всички те са умрели съвсем скоро — може би само преди няколко дни.

Той пристъпва между протегнатите ръце, разперените крака; главата му се върти наоколо. Случайно стъпва върху нещо меко, което е взел за раница — малко момченце в яке лежи по очи, свило под себе си ръце и крака.

Не му се получава да върви нататък.

— Спри!

— Стой!

— Връщай се!

— Да не си посмял!

— Още ти е рано!

— Трябваше да й повярваш!

— Докато още не е късно, Егор!

— Бягай, докато не е станало късно!

Всички те сега говорят заедно с него — в хор, детските гласове и женските, старческите и мъжките. Не му се налага да гримасничи, за да озвучава мъртъвците — те сега сякаш сами са придобили свои гласове.

Егор уплашено се озърта. Мъглата свети все по-ярко и по-ярко. Мъртвите лежат отпред на релсите толкова далеч, колкото може да се види в мъглата. Но брегът не се вижда.

Той се обръща и гледа само надолу, само в краката си, за да не настъпи някого отново, и препъвайки се, тръгва забързано назад.

А после застива.

Пристъпва крачка встрани. Отпуска се на колене до мъртва грозновата жена, на която не е останало нищо от дрехите, но около шията й е намотан ремък от дамска чантичка. Самата чантичка е захвърлена наблизо, отворена е.

А от нея е изпълзял наполовина черен огледален правоъгълник.

Егор се протяга към него, без да иска разрешение от жената.

Айфон.