Дмитрий Глуховски
Граничен пост (61)

8.

В блока слухтят сто души; в цялата комуна — двеста, без да се броят децата. А и децата нали също всичко чуват, а на всичкото отгоре го разбират превратно. Трябва да се намери уединено място, за да не подслушва никой, когато Мишел изрече това на глас. Такова, че да не може дори самата тя да се чуе.

Тамара — с вранени коси, събрани в плитка, слаба като скелет, с искрящи черни очи — чака Мишел да започне сама. Уж се усмихва на Мишел, но гледа не в нея, а покрай нея. Не гледа в нищо — сякаш има очи на чучело, а не на жив човек. И усмивката й е на чучело.

Ако тя наистина вижда всичко, защо тогава й е нужно Мишел да се дави със своите думи? За да се унижи Мишел? За да си признае, че е дошла тук за помощ, макар и да разбира, че по този начин дава власт на вещицата над себе си?

И Мишел отново я мрази, макар че през цялата вечер се е настройвала да покаже смирение и дружелюбие — да ги покаже, дори и да не й се удаде да ги почувства наистина.

Най-накрая тя се решава:

— Искам да узная за един човек. Искам да узная къде е. И какво става с него.

Тамара насочва стъклените си кълбенца към Мишел. Разлепва изсъхналите от мълчание устни, но само издишва застоялия се в дробовете й въздух — сякаш са пробили дупки в кожени мехове.

— Кой човек?

Ето отново. Отново тя. Мишел се усмихва, стрелва поглед встрани.

— Не знаете ли?

— Нямам никаква представа за кого си мислиш. Не умея да чета мисли.

— А какво умеете тогава?

— За кой човек искаш да попиташ?

— За Саша. За казака. За атамана.

— А!

Лицето на Тамара се променя; усмивката, с която тя е искала или да ободри Мишел, или да й покаже превъзходството си над нея, се отдалечава, сякаш на Тамара й трябват твърде много сили, за да я поддържа, а сили вече не са й останали. Мишел усеща как вътре в нея се свива нещо дребно, отчаяно — само заради тази отишла си усмивка. Може би не трябваше да идва? За какво й е да знае?

— Почакай тук.

И Мишел остава сама на стълбите при притворената врата, зад която гърми кикотенето на Полкан, пробожда отчаяният бас на Егор, нещо там премества, нещо дрънкат. По стълбите тежко се изкачва Серафима, поглежда Мишел неодобрително: дошла е при вещицата.

Най-накрая Тамара излиза с колода огромни карти Таро.

Сяда право на стъпалата, слага колодата пред Мишел.

— Вземи ги и ги разбъркай.

— Сама ли съм длъжна да го направя?

— Нищо не си длъжна. Но ако искаш да узнаеш…

Мишел се пресяга към картите с опасение. Те са стари, омазнени, зацапани. Тя ги взима в ръце, кой знае защо хоризонтално. Разбърква ги. Оставя ги обратно.

— Питай.

— Всичко ли е наред с него?

Тамара й кима, нарежда картите във формата на звезда с шест върха, седмата карта слага по средата.

Обръща ги една след друга. Шепти нещо.

На долната лява е изобразена гола девойка под сияеща звезда.

На горната в средата — конник с череп вместо лице, кой знае защо надолу с главата.

— Не.

Мишел започва да се поклаща: коленете й, пръстите, зъбите треперят.

На дясната долна карта има жена на трон, също обърната наопаки.

— А какво… се е случило?

— Не мога да кажа.

Тамара продължава да отваря картите.

— Конкретно, така ли? Какво значи, че не можете?

— Не мога, защото не разбирам.

Мишел се забавя с отговора: да повярва или не?

— Но… Поне жив ли е?

На горната лява карта има обърнат надолу с главата мъж с червена мантия.

На долната по средата — ангели тръбят с тръби, а под тях стоят, вирнали глави нагоре, голи човечета.

Тамара накланя главата си нерешително — напред и настрани, сякаш опитвайки се да насочи наостреното си ухо някъде нататък, на хиляди километри, където сега крещи Саша.

— Да.

— А аз… Мога ли да му помогна?

Вещицата събира сили за една уморена тъжна усмивка.

— Не.

— А ще мога ли… Ще го видя ли пак?

Тамара изпуска въздуха от себе си; той не мирише на храна, няма миризмата на дъха на жив човек, изобщо няма никакъв мирис.

На горната дясна карта има колесница, в която са впрегнати два сфинкса, черен и бял. Също надолу с главата.

— Не мога просто ей така да видя това, което искаш да научиш от мен. Виждам нещата случайно. Рядко се случва да ми показват това, за което вече се ме питали или ще ме попитат хората. Просто разни безсмислици.

— И какво? Кажи ми просто ще го видя ли пак, или не?

Тамара мълчи. Тогава Мишел се решава:

— Ако трябва да си платя, кажи ми! Кажете ми. Имам… Това, което сега е нужно на всички. Вижте.

Тя вади от пазвата си наподобяваща снаряд консервена кутия. Тамара потрепва при вида й.

— Не бива. Не взимам нищо. Прибери я, тежко ми е да я гледам.

— Аз не… Това си е мое.

— Знам чие е. Прибери го. Аз не бива.

Мишел побързва да скрие консервата под якето си. А после упорито повтаря:

— Ще се видим ли с него пак? Ти нали знаеш? Нали ти им каза всичко… За вълците, които ги разкъсват на парчета… За всичко. Кажи. Кажи!

Тя вдига ръка — към лицето на Мишел. Не изглежда страшна, не изглежда зла, но Мишел иска да избегне прикосновението. И въпреки това позволява на вещицата да я докосне по бузата. Мислела е, че пръстите на Тамара ще бъдат ледени, но те се оказват толкова горещи, сякаш има треска.

— Ще ти отговоря. Ще ти отговоря, както мога. И не ме питай нищо повече. Разбрахме ли се?

— Да. Добре.

Тя събира мислите си, сякаш репетира наум присъдата си, преди да я огласи. И отговаря:

— Не трябва да го чакаш.

Тамара обръща последната карта — тази, която е в центъра. На нея е изобразена каменна кула, в която от буреносни облаци удря ярка мълния.

Извиква и с един замах смесва всички карти. После ядосано, сякаш са живи и са заплели интригите си нарочно, ги сграбчва и изчезва в жилището си.