Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Beggar Countess (Or the Tragic Fate of the Daughter of a Count), ???? (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2011)
Разпознаване и начална корекция
tanqdim (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2015)

Издание:

Графиня просякиня. Част първа

ИК „Атания“, Русе, 1992

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част втора

ИК „Атания“, Русе, 1992

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част трета

ИК „Атания“, Русе, 1992 г.

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част четвърта

ИК „Атания“ — гр. Русе, 1992 г.

Коректор: Иличка Пелова

История

  1. — Добавяне

Докторът

Доктор Кенеди очакваше пациенти. Жителите на града обаче нямаха нужда от него и през целия ден не се появи никой.

— Други времена бяха, когато дойдох тук — говореше си докторът, — работата цъфтеше. Наистина хората бяха здрави, но побоищата бяха нещо обикновено. Не минаваше нито ден, без да превързвам двама-трима ранени от ножове или револвери. И жените не падаха по-долу от мъжете.

Докторът отиде при един шкаф и го отвори. Голям брой шишета и няколко чаши показваха с какво той се утешаваше за загубата на многобройната си клиентела.

Стресна го звънецът.

— Аха, иде някой — каза докторът и затвори шкафа.

Веднага чу провлечените стъпки на прислужницата, която отиваше да отвори.

Долу се чу оживен разговор, подобен на скарване, по стълбите отекнаха твърди стъпки, вратата се отвори и един човек, облечен в черен шинел, нахълта в стаята.

— Вие хирург ли сте? — попита влезлият.

— Добър вечер — хладно отговори докторът.

— Можете ли да ми превържете ранената ръка?

— Сигурно ще мога — отговори весело докторът.

— По-бързо, защото нямам време!

— Щом е така, не мога да ви превържа.

Норт тропна с крак и измърмори нещо неразбрано. Докторът обаче отиде спокойно до вратата и извика:

— Берта, донеси лампата!

Прислужницата донесе лампата и я сложи на масата. Докторът приближи до пациента.

— Сега да видим къде е раната.

— Тук, на лявата ръка — каза бързо Норт и свали шинела.

— Така, така, съблечете дрехата, за да видим какво ще направя.

— Нали ви казах, че нямам време. Не може ли да ме превържете, колкото да спре кръвта.

— Да не искате да ви превържа през ръкава на дрехата — отвърна докторът тихо. — Съблечете си дрехата, господине, иначе не може!

Норт закрачи из стаята като звяр в клетка.

— Ако тичате така, няма да свършим и до утре.

Норт се тръшна с такава сила на един стол, че той изпращя.

Доктор Кенеди спокойно освети стола.

— Добре, че остана цял. Иначе щеше да ви струва двадесет долара.

— Човече, докарваш ме до отчаяние с твоето хладнокръвие — извика Норт.

Докторът не отговори.

Най-сетне, като разбра, че не може да излезе на глава с този чудак, Норт престана да упорства. От изтеклата кръв ръкавите на ризата и дрехата бяха залепнали за ръката, така че докторът трябваше да ги изреже с ножици, за да може да стигне до раната. Той я изчисти внимателно.

— Отървал си се. Ако куршумът беше попаднал няколко сантиметра по-надясно, сега нямаше да бъдеш тук.

— Колко струва?

— Четири долара.

— Вземи — каза Норт, — това са последните ми пари.

— Благодаря ви. Ако някога имате нужда от мене, аз съм на вашите услуги.

Норт беше стигнал вече до вратата, но спря.

— Има ли тук наблизо някакъв хан?

— Точно на пътя. Ханджията го нарича хотел. Ханът е добре уреден.

Норт не чу последните думи, защото вече слизаше по стълбите.

 

 

Беше късно, когато двамата чужденци влязоха в града, водейки уморения и накуцващ кон.

— Как мислиш, Сам, ще го намерим ли тук?

— Сигурно, маса, наоколо няма никаква ферма, където може да се скрие.

— Ще разпитаме — каза Роджър, — градецът е малък и идването на чужденец не остава незабелязано.

Хората, които срещнаха, обаче не можаха да им дадат никакви сведения относно беглеца. Роджър почти се беше отказал от по-нататъшни разпитвания, когато видя един хлапак, който си подсвиркваше.

— Хей — извика Роджър, ела тук!

Момчето спря и пъхна ръце в джобовете си.

— Не е ли идвал тази вечер в града някакъв чужденец, облечен в шинел?

— Какво ще ми дадете, ако ви кажа? — попита момчето с хитра усмивка.

Роджър му даде монета от петдесет цента.

— Не обичам половинки — момчето започна да се смее, като продължаваше да държи ръката си протегната.

— Добре, ето ти още петдесет цента, хитрецо.

— Човекът, когото търсите — каза момчето, — пристигна скоро в града и като се движеше предпазливо покрай стените и оградите, влезе в къщата на доктор Кенеди. Това съобщение струва петдесет цента, нали? А там, на ъгъла, е къщата на доктора — това пък е за другите петдесет цента.

След тези думи хлапакът се отдалечи.

— Да побързаме, Сам — каза полковникът. — Ти ще останеш до вратата, а аз ще вляза в къщата.

На позвъняването се отзова старата прислужница.

— Мога ли да говоря с доктор Кенеди? — попита учтиво Роджър.

Берта отведе полковника горе.

— Аз съм полицейският полковник Роджър от Ню Йорк — каза той на доктора — и ви моля да ми помогнете да хвана един опасен престъпник.

— На драго сърце — отговори доктор Кенеди, — само да зная как.

— Не е ли идвал за помощ при вас един човек, загърнат в голям шинел?

— Идва — отговори докторът — и при това много бързаше.

— Този човек търсим ние. Можете ли да ни кажете накъде тръгна?

— Попита за някакъв хан и аз му посочих този, който се намира на пътя.

— Каква беше раната му?

— Рана в лявата ръка, която ще оздравее за четиринадесет дена.

— Благодаря ви, докторе, и довиждане — каза Роджър и тръгна към вратата.

— Един момент, полковник — извика доктор Кенеди и тръгна към шкафа, от който извади едно шише, което със сигурност не би го посрамило. Той напълни две чаши, но когато вдигна главата си, полковникът беше изчезнал.

— Ама че бързат хората днес! — промълви старецът и за утеха изпразни и двете чаши.