Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Beggar Countess (Or the Tragic Fate of the Daughter of a Count), ???? (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2011)
Разпознаване и начална корекция
tanqdim (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2015)

Издание:

Графиня просякиня. Част първа

ИК „Атания“, Русе, 1992

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част втора

ИК „Атания“, Русе, 1992

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част трета

ИК „Атания“, Русе, 1992 г.

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част четвърта

ИК „Атания“ — гр. Русе, 1992 г.

Коректор: Иличка Пелова

История

  1. — Добавяне

В болницата

Ирма седеше в канапето. Тя усещаше пулса в слепите си очи, които сякаш щяха да се пръснат.

— Един момент, мисис — каза влизащата болногледачка. — Доктор Кастър веднага ще дойде.

Ирма вдигна уморените си клепачи.

— Кой е този господин? — попита тя.

— Доктор в нашата клиника — отвърна разговорливата жена. — Болните много го обичат и сигурно вие скоро също ще се сприятелите с него.

Ирма не отговори.

— Да, той има добро сърце — продължаваше да бъбри жената. — От бедните не взема нищо. Дори когато оздравеят, им дава по няколко долара да имат на първо време. Златен човек е нашият доктор, но затова пък…

Тя не довърши. Вратата на съседната стая се отвори и един строен мъж каза с приятелски глас:

— Заповядайте, мисис.

Ирма рязко стана, но веднага се наложи да потърси подкрепа. Услужливата жена й помогна да влезе в кабинета на доктора.

Само един поглед беше достатъчен за доктора, за да разбере, че Ирма е обхваната от силна треска. При това нейната красива фигура донякъде го озадачи.

— Разполагате ли със средства, за да си платите престоя в болницата? — попита той съчувствено, като видя бедното облекло на Ирма.

— Да — отговори тя, тъй като беше намерила една банкнота в пакетчето, което и беше оставил чифликчията.

— Добре, веднага ще ви дам легло, защото трябва да хвърлите тези мокри дрехи.

Някой почука. Младият доктор отиде до вратата.

— Вие ли сте, господин директоре? — попита той изненадано.

— Съобщиха ми, че е пристигнала нова пациентка — каза той, като търсеше с очи Ирма.

— Мисис има силна треска. Веднага ще й намеря легло.

— Къде, в салона ли?

— А къде другаде? — попита учудено доктор Кастър.

Директорът мълчеше. Той сякаш бе омагьосан от красотата на Ирма.

— Бихте ли ми отговорили на няколко въпроса, мисис? — директорът се приближи до нея.

— Но, господин директор, това може да стане и по-късно. Мисис има спешна нужда от помощ и почивка.

Директорът го изгледа сърдито.

— Мисис няма нищо против. Само за няколко минути. Впрочем аз вече наредих да й приготвят стая на първия етаж.

Доктор Кастър се обърна рязко. По лицето му беше изписана изненада.

Директорът седна на писалищната маса.

— Вашето име, ако позволите?

— Ирма Норт.

— Омъжена ли сте?

Ирма не отговори веднага.

— Бях омъжена.

Очите на директора светнаха.

— Още един въпрос. Как е бащиното ви име?

— Графиня Хоенщайн.

Директорът трепна, но замълча. Мълчеше и доктор Кастър. Болногледачката чакаше в съседната стая.

— Всичко е готово, мисис, елате — каза младият доктор и с помощта на болногледачката отведе Ирма по стълбите до първия етаж.

Като я настаниха в кревата, докторът се обърна към помощничката си:

— Погрижи се веднага за лекарства. Днес ти ще обслужваш мисис.

Той хвърли продължителен поглед към Ирма и излезе мълчаливо, като тихо затвори вратата след себе си.

Директорът стоеше сам в стаята на младия доктор. Очите му все още бяха обърнати към вратата, зад която изчезна Ирма.

— Това се казва щастие — промълви той, — никога не съм виждал по-красива жена.

Една цинична усмивка заигра по устните му и от това лицето му придоби отвратително изражение.

Някой почука. Беше болногледачката. Тя влезе, като огледа внимателно коридора.

— Какво прави болната? — попита директорът.

— Спи.

Мъжът направи няколко крачки из стаята.

— Опасна ли е болестта й?

— Има силна треска, но не е опасно.

— Бълнува ли?

— Да. Говори разни неща. Често произнася името на някакво дете, понякога си мисли, че я преследва мечка, а от време на време пита дали вратата е заключена.

— Вратата ли? — попита директорът.

— Да — каза жената, като се мъчеше да срещне очите на директора. — Изглежда, че се бои от вас.

— Съобщи ми веднага щом жената бъде в състояние да става от леглото.

Тя кимна.

— Тогава аз ще й отделя стая до моя апартамент. Мисля, че тази жена е малко разстроена душевно. Одеве тя каза пред мен и доктор Кастър, че била дъщеря на някакъв граф. Трябва да я наблюдаваме непрекъснато. Разбираш, нали?

— Напълно, господин директоре — отговори жената фамилиарно. — Младата жена е страдала много и вашите бащински грижи са крайно необходими, за да не се усложни психичното й състояние.

Последните думи жената произнесе иронично, но директорът не обърна внимание на това, а веднага добави:

— Точно така! Точно така! А после?

— После — продължи болногледачката, като гледаше директора право в лицето, — после ще постъпим по стария изпитан метод за третиране на душевно разстроени. Понякога болните буйстват, но облицованите стени и врати не пропускат виковете навън. Що се отнася до решетките на прозореца, може да й се обясни, че това е предпазна мярка срещу крадците, които изобилстват в този град.

— Мисля, че се разбрахме — прекъсна я директорът. — Ако си гледаш добре работата, няма да имаш основания да се оплакваш от мене.

Той тръгна към вратата, жената го последва.

— Но вие не включихте в сметката д-р Кастър — злорадо каза жената.

— Бъди сигурна, че скоро няма да го виждаш вече тук.

Ирма изгаряше в треска. Тя не подозираше, че двама души чертаят бъдещата й съдба.

 

 

Малкото същество, което Ирма често викаше насън, беше на сигурно място, при добри хора. Простите чифликчии се грижеха за него като за свое дете. Милтън се отказа дори от лулата си, защото жена му забеляза, че тютюнът, който пуши, е много лош и че пушекът вреди на малката Лидия.

Отначало жената и дума не даваше да се каже за раздяла с детето, но постепенно в нея настъпи промяна.

Един ден тя заговори на мъжа си:

— Привързах се към това момиченце, струва ми се, че няма да мога да живея без него. Въпреки това не съм щастлива. Напоследък горката му майка нито денем, нито нощем не ми излиза от ума. Иди в града и съобщи, че малкото ангелче се намира вкъщи.