Графиня просякиня (245)

Нови премеждия

На Ирма не беше съдено да си почине. Съдбата й пращаше нови и все по-страшни изпитания, които щяха и бездруго да довършат силите на бедната жена, ако тя нямаше до себе си вярната и мъжествена негърка.

Двете жени пристигнаха благополучно до Кингстър, от където възнамеряваха да вземат влак за Колумбия. Следобеда им съобщиха, че някой си мистър Кларк желае да говори с Ирма. Тя много се зачуди, тъй като не познаваше никого в този град.

— Бях тази сутрин във фермата на Картър, която се намира на няколко мили от града — каза той, след като поздрави любезно. — Съседите му колонисти искат да ви линчуват.

Ирма изтръпна, защото много добре разбираше какво означава тази дума.

— Но защо? — извика тя, като скочи от мястото си.

— Те са на мнение, че вие сте приятелка на капитана на разбойниците. Колкото до мен, аз не вярвам на тази нелепост и затова дойдох да ви предупредя.

— Заклевам ви, господине, кажете ми без заобикалки могат ли те да изпълнят намерението си?

— Разбира се. Дори са взели вече мерки да не допуснат да се качите на влака. Затова послушайте моя приятелски съвет и не ходете на гарата!

— О, това е ужасно! Преди всичко, господине, ви благодаря най-сърдечно за предупреждението. Не можете ли да ми посочите начин, по който да се избавя от тази нова опасност?

Мистър Кларк остана замислен за минута.

— Дойде ми една идея. Довечера тръгва параход за Савана. Оттам ще можете да идете до Колумбия. Пътят по море е едно денонощие.

Така Ирма попадаше в мрежата на един търговец на бели робини, чието параходче откарваше „стоката“ в Мексико. Две обстоятелства не можаха да убегнат от бдителното око на Юнона и това спаси и нея, и любимата й господарка. При отплаването на параходчето тя видя група мъже, които водеха една жена. За наблюдателната негърка беше ясно, че тя не ги следваше доброволно. Юнона се усъмни и реши да бъде нащрек. Когато бяха вече в открито море, започна да проучва внимателно мистериозното параходче. Зад една врата чу отчаяни женски стонове. Това превърна съмнението й в увереност, че не всичко тук е наред. Все още обаче негърката беше далече от истината.

На следващия ден морето беше бурно. Никаква суша не се виждаше. Това учуди Ирма, тъй като параходите от крайбрежното плаване винаги се придържат близо до брега. Двете жени отначало се утешаваха с обяснението, че бурята ги е отвлякла навътре в морето. Но следобед тя утихна, морето се успокои и все още не се виждаше никакъв бряг. Ирма изпрати Юнона да разбере причината за това странно пътуване, а тя самата намери зад рула един стар моряк, който не беше разположен да води разговори.

— Имаме ли още много до Савана? — попита тя.

— Не вярвам да стигнем там изобщо — беше изненадващият отговор.

— Какво говорите? — извика Ирма изплашена. — Струва ми се, че параходът „Вашингтон“ отива само до Савана!

— Грешите — възрази старецът. — Ние ходим чак до Мексиканския залив.

— Трябва непременно да говоря с капитана! — заяви Ирма решително.

— Невъзможно, мисис! — отговори старият моряк. — Той заповяда никой да не го безпокои. Имам заповед да държа постоянно направление на юг.

С това разговорът приключи и хвърли младата жена в тревога. Тя я сподели с Юнона и негърката се залови за работа. Докато подслушваше на кабината, зад която чу отчаяните въздишки, беше изненадана от моряка, който им прислужваше. Той поиска да я заведе при капитана, но тя му даде да разбере, че може да откупи мълчанието му с пари. Тогава морякът й призна цялата истина за парахода и неговия товар и добави, че отдавна търси благоприятен случаи да го напусне. За спасението на Ирма и Юнона той поиска петстотин долара и негърката обеща да му ги даде.

Кларк, търговецът на бели робини, придружаваше „стоката“ си, макар че никъде не се виждаше. Той и капитанът започнаха да пиянстват, доволни от успеха на гнусната си търговия. Те се надяваха да получат добри пари за Ирма във вертепите на Веракрус, които те снабдяваха с момичета от Щатите. Но и двамата живееха с мисълта да похитят младата и хубава жена, която не даваше покой на сънищата им. Това може би спаси Ирма до вечерта, в която беше уговорено да избягат. Защото двамата съдружници се дебнеха и постоянните свади помежду им показваха ясно, че те бяха недоволни един от друг.

Дойде уреченият ден. Двете жени го прекараха в тревога и очакване на нощта. Най-после морякът, който щеше да им помогне и да ги последва в бягството, постъпи дежурен на кормилото. Ирма и Юнона се измъкнаха от кабината си под прикритието на мрака и се запътиха към рула. Те без малко щяха да се сблъскат с пияния капитан, който идваше насреща им, като си мърмореше:

— Почакай, хубава мисис, този път ще те посетя само за да ядосам приятеля си. Сега той не може да ме безпокои, защото лежи мъртвопиян под масата. Аз се погрижих за това.

Той се тупна гордо по гърдите. Двете жени се скриха и пияният мъж мина покрай тях, без да ги забележи. След това те побързаха да отидат при съучастника си. Той спусна спасителната лодка в морето, като я снабди предварително с провизии и едно буренце прясна вода. По една въжена стълба тримата слязоха в нея и тъкмо навреме, защото дочуха ударите на секирата, с която капитанът се мъчеше да разбие заключената врата на кабината, обитавана от Ирма и прислужницата й.

Междувременно небето се беше заоблачило и в далечината се чуваше тътенът на гръмотевиците. От време на време по някоя светкавица раздираше тъмната завеса. Юнона попита моряка:

— Колко има до брега?

— За по-малко от пет-шест часа не можем да стигнем дори при усилено гребане.

— Няма ли да ни застигне бурята?

— За наше щастие вихрушката мина доста далече от нас и сега бушува някъде на юг. В противен случай не бихме се чувствали никак удобно в нашето жалко корито! А сега да гребем с всички сили, че няма да е чудно, ако скоро видим парахода по петите ни.

Морякът млъкна и се залови за греблата.

— Нека помогна! — каза Юнона. — Два чифта ръце вършат повече работа от един.

Морякът с радост прие предложението на негърката и скоро лодката усили хода си.

Слънцето изгря като огнено кълбо след бурната нощ и позлати морето, което беше на път да укроти вълните си. Лодката следваше напора на греблата, които я направляваха към далечния бряг. Към обяд Юнона внезапно посочи с ръка на запад и извика разтревожена:

— Какво е това? Гледайте!

Морякът погледна нататък.

— Хиляди дяволи — изсумтя той, — това са мачтите на нашия параход. Напред, той е по следите ни! Открили са ни!

Но какво можеха да помогнат греблата в надпреварата с параход! Мачтите се издигаха все повече и повече и най-после целият параход израсна пред очите на бегълците. Ирма гледаше отчаяна бреговете, които сякаш се отдалечаваха още повече. Искаше да стане и да прегърне за последен път вярната Юнона, когато тя извика:

— Един параход… там… иде към нас.

Но параходът на търговците на бели роби изглежда също беше забелязал другия параход, защото се устреми към лодката с пълна пара. Той беше много по-близо и това тревожеше бегълците. Те издигнаха на една запасна мачта бяла кърпа и започнаха да я развяват.

— Видяха ни! — извика радостно морякът. — Идват право към нас. Тежко на нашите, защото това е военен кораб, който преследва контрабандисти и търговци на роби!

Ирма обаче не можеше да сподели радостта на моряка, защото преследвачите почти ги застигаха. След няколко минути „Вашингтон“ спусна една лодка в морето и няколко моряка слязоха в нея. Изведнъж се разнесе силен изстрел.

— Стрелят от военния кораб — извика възбудено морякът.

В това време лодката се приближи. Юнона извади револвера, с който се беше сдобила още на парахода, и стреля. От лодката отговориха, но за щастие куршумите не засегнаха никого от преследваните.

— Военните са близо — развика се морякът, сякаш полудял от радост. — Насам, насам! Помогнете!

— Какво става тука? — гръмна силен глас през борда.

Лодката с преследвачите бързо се върна към параходчето.

Капитанът му се опита да избяга, но един топовен изстрел го принуди да спре.

Ирма беше замаяна от бързо разиграващите се събития, когато чу, че я викат:

— Мисис, какъв е този параход, който ви преследва?

Тя се обърна и видя, че до тяхната лодка се беше приближила друга с моряци от военния параход. Говореше един офицер. Ирма бързо разказа приключението си, като не забрави да съобщи, че на парахода се намират още много момичета, които ще бъдат продадени във Веракрус, ако не им бъде помогнато навреме.

Капитанът се запени от ярост, когато видя, че моряците от военния кораб се качват на параходчето му. Той извади револвера си и щеше да повали първия от тях, ако собственият му екипаж не беше го спрял.

Ирма беше приета любезно от коменданта, на когото офицерът вече беше успял да докладва за инцидента.

— Радвам се, че моят кораб можа да ви спаси, мисис — каза старият моряк. — Съжалявам, че не мога да ви отведа в Савана, защото имам нареждане да отплавам за Галвистън в Тексас. Ще пристигнем там още днес.

Ирма му благодари от сърце и се застъпи за моряка, който ги беше спасил.

— Той ще се отърве с по-леко наказание — успокои я комендантът, — но онези негодници, които са ви отвлекли, са изгубени. След няколко дни ще бъдат обесени.

Надвечер параходът спря в пристанището на Галвистън.

Събра се голямо множество от хора, любопитно да разбере защо военният кораб води пленен параход. Любопитството се изостри още повече, когато на брега слязоха много млади жени, една от които поразяваше с ослепителната си красота. Мълвата бързо тръгна из града и Ирма стана обект на внимание. Благодарение на това тя се сдоби с една евтина стая, в която мислеше да остане за известно време, защото след няколко дни възнамеряваше да се отправи с Юнона към Хюстън, столицата на щата Тексас.