Графиня просякиня (144)

Краят на песента

Мануелита се приготвяше за път, считайки барона още за упоен. Но този физически силен човек, който дори в злините си умееше да увлича хората и да ги кара да му се възхищават, защото те често се впечатляват от силата, без да обръщат внимание на злото, което тя носи, бе успял благодарение на силната си физика да се съвземе и да се развърже сам. Сега искаше да иска сметка за това, което му се беше случило.

Единствената, която можеше да отговаря, бе Мануелита. И той се насочи към нея. Тя реши също да се защищава. Само присъствието на духа можеше да я спаси.

— А, ти ли си? Откъде идваш? — попита тя с привидно спокойствие. — Изглеждаш странен!

Погледът на красивата вдовица тайно се плъзгаше по барона, търсейки да разбере дали той знае, че тя е причина да бъде хипнотизиран. Като долови, че той нищо не подозира, въздъхна леко:

— Случи ми се нещо много странно!

— Какво, любопитна съм да разбера?

— Нещо необяснимо!

— Разкажи ми!

Баронът леко се усъмни и изгледа своята любовница с изпитателен поглед. Нейното лице остана непроменено.

— Тази вечер ходих в синия салон — каза той, като въздъхна силно.

— Аха! — възкликна Мануелита.

— Да, ходих в синия салон. Да не би да искаш да ме упрекнеш?

Тя не отговори.

— Не бях постоял и няколко минути, когато изведнъж се усетих обладан от някаква сила, която ме приспа, и изгубих представа за действителността.

— Кажи ми ясно, че просто си припаднал! — прекъсна го тя с лека ирония.

— Когато се свестих от припадъка, ръцете и краката ми бяха вързани с копринени шалове.

— Горкият!

— Бях вързан хлабаво, така че лесно се развързах, но онези три момичета бяха изчезнали.

— Изчезнали ли?

— Да, избягали!

— В такъв случай защо не се обадиш в полицията?

— За глупак ли ме мислиш! Не! Разпитите и разследванията ще станат съвсем тихо. Ти ще ми помогнеш в това!

— Аз ли?

— Да. Ще ми доставиш голямо удоволствие, ако тръгнеш незабавно. Ще изпратя още двама души, на които мога да се доверя, в други посоки.

— Е, и ако намеря момичетата, как ще ги доведа тук?

— Ако не искат да дойдат с тебе доброволно, ще отидеш в полицията и ще поискаш момичетата да бъдат доведени обратно, защото са ангажирани в заведението и са го напуснали преди изтичане на договора им.

— Чудесно! — промълви Мануелита.

— Можеш да вървиш още сега. Струва ми се, че ще трябва да тръгнеш към Ласпинас.

— И ти искаш да тръгна веднага и да те оставя тук сам?

— Разбира се! Трябва да остана тук сам, за да не се възбуждат съмнения.

— Добре, ще тръгна.

— Да ти дам ли пари?

— Остави, няма нужда — отвърна тя бързо. — Имам достатъчно у себе си.

— Не, не! Ще ти трябват доста. Ще ти дам една по-голяма сума.

Той бръкна в джоба си.

— Къде ли съм оставил ключовете? Винаги ги нося със себе си.

Той претърси всички джобове.

— Чудно нещо! — измърмори той и внезапно изскочи от стаята.

Мануелита остана сама със страха си. Най-много я плашеше точно това. Знаеше, че баронът има само един ключ, но се надяваше, че той ще се съгласи тя да замине без пари.

Изведнъж се чу трясък. Тя се затича към вратата, но някои хвана ръката й.

Баронът ревна в лицето й:

— Къде са парите ми? Кой е бъркал в касата ми?

— Не зная — смънка тя, като се мъчеше да се изкопчи от ръцете му.

— Ще отговориш ли? — извика той, задавен от ярост. — Само ти знаеш мястото. Къде ги скри?

Мануелита се отчая, но испанската кръв в жилите й не й позволяваше да се предаде веднага.

— Убий ме, ако искаш — каза тя твърдо, — но няма да ти кажа нищо.

Лицето на Артур стана бяло като восък.

— И ще го направя, ако не ми отговориш!

— Убий ме! Това няма да ти бъде първото убийство!

Той отстъпи крачка назад и за момент пусна ръката й.

— Какво каза?

— Казах, че си убиец, бракоизменник и фалшификатор!

— Мълчи!

— Можеш да ме убиеш!

Той я изгледа диво.

— Откъде знаеш това, нещастнице?

— Знам всичко! Всичко! Откъде — това е моя тайна. Пронижи сърцето ми, смажи ме, унищожи ме като толкова много други твои жертви.

Очите на мексиканката устояха на заканителните му погледи.

— Ще ми изповядаш всичко, ще кажеш как си научила всичко това, иначе ще съжаляваш! Говори!

Тя вдигна гордо глава.

— Не си прави труда напразно — отвърна Мануелита. — Една испанка не може да се моли за прошка на подлец!

Изведнъж баронът отскочи назад като ухапан от змия. Очите му бяха съгледали хора в униформи, които по няколко алеи идваха откъм градината. Бяха полицаи и неговата готовност и постоянно подозрение мигновено му подсказаха, че е в опасност. Той веднага съобрази, че къщата е обградена.

— Усойница! — изкрещя. — Ти си ме издала на полицията.

— Да — отговори тя със застрашителна студенина.

Мануелита стоеше спокойно като красива мраморна статуя. Погледът й излъчваше дълбоко презрение към разобличения престъпник. „Сбогом, Хуан!“ — промълви тя на себе си.

Баронът се хвърли върху беззащитната жена, хвана я за косата и я повали на земята.

Мануелита не издаде никакъв звук.

Той я вдигна и я хвърли на канапето, стисна побеснял шията й като с железни клещи и я държа така, докато я задуши.

Междувременно отвън, в коридора, се чуха стъпки и след миг някой почука силно на вратата.

— В името на закона, отворете! — извика силен глас.

Баронът не отговори, а отиде до прозореца и тихо го отвори, макар че не виждаше начин за спасение.

Тропането на вратата се повтори и цялата стена се разлюля от удари.

Той огледа всички ъгли на стаята и очите му изведнъж се спряха върху бездушното тяло на удушената.

Вратата пращеше от напора и нямаше да издържи дълго.

Баронът излезе през друга врата и се намери в стаята си, но и от нейните прозорци видя полицаи, сновящи из двора. Положението му беше критично. Трябваше да вземе решение и да предприеме отчаяно действие. Пусна някакъв предмет от джоба си, след това предпазливо открехна прозореца и скочи навън.

Настъпилият мрак го прикриваше. Той се хвана за корниза на покрива, след това се добра до улуците. Хвана се за онзи, който се спускаше надолу, и се плъзна по него. Отгоре се чуха заканителни гласове и на прозореца се показаха черни сенки.

Баронът стигна благополучно земята, но понеже гладката бяла стена на зданието не беше никак сигурна, премина бързо свободното пространство пред себе си и потъна в тъмната сянка на парка.

— Стой! Стой! — извика някой след него и един човек препречи пътя му.

— В името на закона, вие сте арестуван!

Изтрещя изстрел от револвер и полицаят падна на земята. Последваха гърмежи от всички страни. Куршумите свиреха покрай зидовете на парка.

— Ето го тук! — извика един глас.

И наистина сянката на барона се открояваше горе, върху зида. Отново засвириха куршуми и сянката изчезна.

— Ударен е! — чуха се възгласи.

От другата страна на зида им отговори подигравателен смях. Когато полицаите излязоха извън парка, не можаха да открият никаква следа от престъпника. Той беше изчезнал.

Горе, в добре осветената стая, няколко служители от полицията намериха мъртвото тяло на нещастната Мануелита. Наведени над него, те напрегнато следяха усилията на лекаря да възвърне живота в него.

По лицето на лекаря ясно се четеше безнадеждният резултат.

— Вече няма смисъл.

Един от полицаите извади бележника си.

— Причини за смъртта? — попита той.

— Била е удушена — отвърна лекарят.

Конни патрули запретърсваха околността. Телеграфът работеше без прекъсване. Но всичко беше напразно. Престъпникът сякаш беше потънал вдън земя.

Заведението „Уайт Касъл“ беше затворено от полицията въпреки недоволството на хората, свикнали да живеят нашироко и да се развличат там.

Из града се носеха най-фантастични слухове за тайнствения човек, превърнал казиното в източник на мистерии и изчезнал безследно.

Много любопитни насочиха вниманието си и към мистър Кемпъл, но и неговият дом беше затворен. Казаха, че семейството заминало на север за известно време.

Скоро обаче животът започна да тече както обикновено и хората забравиха за станалото и за жертвите на печалното стълкновение.