Графиня просякиня (127)

В игралната зала

На горния етаж на замъка имаше великолепни апартаменти, в които щастливците шестваха, а пропадналите блуждаеха. Тук, около масите за игра, се събираха много хора и между шепота и гласовете на всички най-много се извисяваше гласът на крупието, което следеше за редовността на играта. Като далечно ехо се носеше звънът на златните монети, а доста често и раздразнените възклицания на играчите.

Джеймс и Ричард ходеха от маса на маса.

— Ето го барона — прошепна Джеймс на приятеля си. — Сега може спокойно да разгледаш този особняк. Не му върви много в играта, но изглежда, че притежава баснословно богатство, защото губи колосални суми, без да му мигне окото.

Ричард заразглежда тайнствения човек. Неговото красиво, обгоряло от слънцето лице привличаше веднага вниманието. Ричард не можеше да откъсне поглед от светлите, изразителни очи на барона. Добре подстриганите мустаци засенчваха правилните устни. На челото личеше дълга широка рязка, вероятно някакъв белег.

— Произхожда от аристократично семейство, едно от най-старите в Германия. Казват, че неговите либерални възгледи възбудили недоволството и омразата на роднините и близките му. По тази причина напуснал отечеството си и дошъл тук, в Америка. Във всеки случай е изключително богат.

В този момент баронът стана и като видя Джеймс, му подаде приятелски ръка.

— Барон Фон Фалкенбург — приятелят ми Ричард Кемпъл — представи един на друг двамата си приятели.

Те се поклониха.

— Виждам, че днес не ми върви — каза баронът. — Сега искам да опитам и на рулетката. Вие двамата ще играете ли?

Джеймс отказа.

— Тогава поне елате с мене — покани ги баронът. — Интересно е да се гледа как другите играят. Залагат се значителни суми.

Той поведе двамата си приятели към една многолюдна група, сред която от време на време се чуваше шум от въртящото се колело. Групата се раздвижи. Чу се шепот. Направиха място на германеца, когото познаваха много добре и завиждаха на славата му.

Баронът седна спокойно на стола. Ричард видя как той хвърли бърз изпитателен поглед върху лицата, седящи срещу него. Очите му спряха учудено върху дамата отсреща. Тя се беше облегнала небрежно в креслото и си играеше кокетно с коприненото ветрило. Зад нея няколко господа разговаряха тихо.

Жената беше пленителна. Нежното й тяло беше облечено в копринена кремава блуза. Красивата й глава, черните очи, пълни с огнен блясък, и гъстите вежди откриваха у нея южнячката.

До дамата стоеше възрастен човек, облечен елегантно. Очите му се бяха втренчили неподвижно в рулетката. Това беше мистър Блекбърн, собственикът на заведението „Уайт Касъл“, а красивата дама беше неговата съпруга, Мануелита Блекбърн, мексиканка по произход, с която старият американец се беше запознал по време на едно от своите чести пътувания. За красивия тогава джентълмен не беше трудно да спечели сърцето на страстното момиче, което го последва в неговата северна родина.

Ричард научи всичко това от Джеймс, който стоеше до него и отговаряше шепнешком на въпросите на любопитния си приятел. Междувременно той забеляза за втори път онзи тайнствен пламък в очите на благородния германец. Ричард проследи погледа му и видя, че младата жена, сякаш омагьосана от този поглед, обърна лице към барона. Стори му се, че между тях двамата имаше някаква обща тайна. Той сподели това с Джеймс.

— Не, лъжеш се! Не е така — отговори приятелят му решително. — Мисис Блекбърн е била дълго време на гости у своите родители в Мексико и днес е за пръв път в този дворец след дълго отсъствие. Що се отнася до барона, той е тук едва от шест седмици.

— Може би се познават още от Мексико — забеляза Ричард.

— Това е изключено. Баронът не знае нито дума испански. Преди да се ожени, мисис Блекбърн не знаеше въобще английски.

Ричард млъкна.

— Уверявам те, че виждаш несъществуващи неща. Баронът изобщо не се интересува от жени, освен това трудно би успял в случая, защото мисис Блекбърн обича мъжа си.

Разговорът между двамата младежи внезапно бе прекъснат. Събори се някакъв стол и един от играчите избяга като полудял. Никой не обърна внимание на тази случка и дори не обърна глава, за да види кой беше избягалият.

Крупието каза спокойно:

— Продължете играта!

— Какво се случи с онзи господин? — попита Ричард.

— Загубил е всичко — отвърна Джеймс с безразличие.

— За бога, той би могъл да се самоубие.

— И това става понякога — каза Джеймс невъзмутимо. — Но бъди спокоен, чиновниците ще го задържат.

— Какви чиновници?

— Чиновниците на казиното. Когато някой проиграе цялото си имущество, бива замолен любезно да мине към бюрото, където получава петдесет или сто долара, според размера на загубената сума. С тези пари той може поне да си отиде до дома. Но между жителите на М. няма такива, които да се оставят да изпаднат в такова положение.

— Намирам за много добро такова отношение от страна на игралния дом.

— Да, това обаче не се прави от съжаление или човеколюбие, а от немай-къде, защото, ако някой от отчаяние се застреля тук, в зданието или в парка, съдържателят би имал големи неприятности с полицията и ще направи много повече разноски, отколкото тези петдесет или сто долара.

— А, така ли?

— Разбира се, любезни приятелю! Напразно нищо не се дава. Дори и смъртта струва пари.

Барон Фон Фалкенбург стана от стола си и се приближи до човека, който държеше банката. След като го поздрави учтиво, той беше представен и на съпругата на банкера. Баронът зае мястото до нея.

Джеймс и Ричард също се приближиха.

— Е, господин барон, възвърнахте ли на рулетката загубата си от картите? — попита Джеймс.

Баронът махна небрежно с ръка:

— Да не ме мислите за умрелия Мамон! Богинята на щастието днес не ми се усмихна.

— Но вашата загуба е доста голяма, бароне — извика един от другите играчи. — Аз бях до вас и ви видях. Трябва да сте загубили повече от сто хиляди долара.

— Четиристотин хиляди! — отвърна баронът спокойно.

— За Бога! Това е огромно богатство!

— За ваша милост — може би, но за мен това е нищожна сума.

Като каза това, баронът се облегна на стола.

— Вие искате да ме посетите и да си кажете мнението за новите ми впрягове, нали, мистър Дейвис? Преди няколко дни купих още шест английски коня за препускане.

— Няма да пропусна да ви споходя тези дни — обеща Дейвис.

Баронът се обърна към мисис Блекбърн:

— Извинете ме, че не съм толкова галантен кавалер и ви отегчавах толкова време с празни работи. Ние, германците, все още сме полуварвари.

Погледите им се срещнаха отново и черните очи на красивата жена се втренчиха като привлечени от магнит в загадъчните очи на барона.

— Но какво правите, милостива госпожо? — извика баронът, смеейки се.

Мисис Блекбърн беше протегнала ръката си и малкият й пръст докосваше неговата.

— Това е моята защита срещу лошите погледи — отвърна тя сериозно.

— Нима сте толкова наивна?

— Това не е наивност, а просто предпазване.

Силен шум и смях се разнесе около масата. Играчите обърнаха глави.

— Така е, уважаеми бароне — бранеше се жената, готова да заплаче от яд. — Баронът сам не знае как действат неговите погледи. Бръчката между веждите, особеният блясък на очите — това принуждава човек да се вглежда, без да иска.

Тя млъкна смутено. Мистър Блекбърн беше станал и милваше нежно косите на младата си жена.

— Но, Мануелита, баронът ще се засегне.

— Не! Не исках ни най-малко да го обиждам — извика мисис Блекбърн неспокойна. — Нали не ми се сърдите, господин барон?

— Но моля ви се, мисис! Изобщо не се сърдя, напротив, за мен е удоволствие.

Джеймс се приближи до Ричард.

— Хайде да си вървим. Нашите дами сигурно ни чакат вече горе.

Ричард трепна като събуден от сън.

— Хайде, Джеймс — молеше Ричард своя приятел, — нали ще можем да вземаме често полякинята. Искам постоянно да я виждам. Ти се познаваш добре с нея и ще можеш да ми издействаш една среща.

Джеймс се спря.

— На драго сърце, Ричард, но ако ми обещаеш, че няма да направиш някоя глупост. Бъди сигурен в мен! Познавам чувствителното ти и влюбчиво сърце. Тези момичета са като цветята — цъфтят за всеки. Разбираш ме, нали?

Ричард въздъхна, но не отговори.

Горе, в залата за игра, баронът се сбогува и тръгна към къщи. Красавиците от салона на празно бяха очаквали вниманието му. Мануелита Блекбърн стоеше, облегната на прозореца, когато каляската на барона потегли. Тя видя как той излезе от двореца и скочи в нея. „Погледът му вещае нещастие“ — промълви тя нечуто, все още неспокойна.