Графиня просякиня (262)

В прерията

Черният жребец, на който беше привързана Ирма, се носеше в луд бяг из прерията. Въпреки болките, които нещастната жена търпеше, тя все още беше в съзнание. Слънцето клонеше към залез. Край скалите наблизо дебнеше глутница изгладнели вълци. Като видяха препускащия кон, те се изпокриха подплашени, но миг след това разбраха, че нищо не ги заплашваше. Напротив, конят можеше да стане тяхна плячка заедно с товара си. Цялата глутница се спусна след него. Започна луда гонитба.

Болките на Ирма се усилиха. Към тях се присъедини и мъчителната мисъл за очакващата я жестока смърт. Тя си се представяше паднала на земята, докато вълците забиваха острите си зъби в тялото й. Конят явно се измори, защото забави своя бяг и спря до една скала, за да защити гърба си. Ирма си помисли, че краят й наближава, но изведнъж конят радостно изцвили и отново побягна. На неговото цвилене отговори друго. Сърцето на Ирма се изпълни с надежда. Може би това бяха пътници, които щяха да й се притекат на помощ? Но скоро трябваше да изпита мъката на разочарованието. Пред нея пасеше стадо диви коне, към което се беше устремил нейният кон, подтикван от инстинкта за самосъхранение. След като наближи своите събратя, той се спря. Дивите коне го заобиколиха, но държането им съвсем не беше приятелско. Те затягаха обръча, изправяха се на задните си крака и размахваха предните към пришълеца. Ирма разбра, че след малко конят й ще бъде смазан от дивите животни. Чувстваше, че от напрежение ще припадне. Но изведнъж дивите коне побягнаха с пръхтене. Какво означаваше това? До слуха й достигнаха далечни викове, но тя не можа да разбере какви са, защото изгуби съзнание…

Онари, Юнона и двамата индианци стигнаха до прохода. Следите от коня на Ирма се виждаха ясно. На негърката й направи впечатление, че Онари едва се държеше на седлото.

— Бялото цвете е отнесена нататък — каза, задъхвайки се, той.

— О, Боже, дали ще видя пак клетата мисис? — проплака Юнона.

— Прерията е пълна с вълци и ягуари — каза Онари вместо отговор.

Тръпки побиха негърката, но тя не посмя да попита колко голяма е опасността, защото младият мъж потъна в мрачно мълчание. Продължиха да яздят така известно време, докато на едно място видяха около следите на коня множество по-малки.

— От какво са тези следи? — не можа да се въздържи да не попита негърката.

— Глутница вълци е преследвала Бялото цвете — отвърна Онари и пришпори коня си.

Когато нощта се спусна, групата беше принудена да се откаже от по-нататъшното преследване, защото се страхуваше, че може да изгубят следите в мрака. Юнона едва дочака да измине нощта, страдайки за Ирма. Най-после се развидели и малкият отряд, предвождан от Онари, отново тръгна по следите.