Графиня просякиня (114)

Опит за похищение

Д-р Стивънс изпрати членовете на комисията и се върна в кабинета си. Наистина той успя да ги заблуди, но не беше напълно спокоен.

Някой почука и без да дочака отговор, влезе в стаята. Беше болногледачката.

— Без малко да си навлечем неприятности — каза злобно тя. — Не разбирам как можа този старец да зърне с късогледите си очи фигурата на прозореца! Дали някой не му е казал нещо. Може би д-р Кастър?

— И дума не може да става за него, защото той се интересува само от своите болни… Както и да е, най-после се отървахме от тези неприятни гости. А сега да поговорим за нашите работи.

Болногледачката седна неспокойна на един стол. Очите й придобиха хитро изражение.

— Слушай — заговори отново д-р Стивънс, — с думи няма да изляза на глава с малката. Тя ме отблъсква и при най-малкия опит да се доближа до нея, а не мога да оставя работата да стигне до скандал… Тя е в състояние да вдигне на главата си цялата клиника с виковете си.

Болногледачката се засмя.

— Досега действах предпазливо, но не мога повече. Разбираш ли, всички жени, които съм имал, не са и наполовина толкова хубави, колкото нашата горда графиня.

— Да, тя е много красива — потвърди болногледачката. — О, ако познавахте всичките й прелести, щяхте да полудеете напълно по нея.

Жената млъкна и една дяволска усмивка застина на устните й. Очите й следяха доктора. След малко тя продължи:

— Понякога хората спят толкова дълбоко, че нищо не е в състояние да ги събуди.

— Разбирам — отговори директорът. — Тогава тази нощ.

Ръката му безшумно отвори чекмеджето на масата и няколко банкноти се плъзнаха в ръката на подлата жена. Тя се надигна да си върви.

— И така, в един през нощта по познатия ви път, защото тя сега заключва вратата на стаята си отвътре. Желая би приятно развлечение, докторе! Мнозина биха ви завидели!

Тя излезе от стаята. Директорът тръгна към стаята на болните.

Ирма се разхождаше нервно в своя затвор и търсеше начин да се избави от своите мъчители. Изведнъж погледът й попадна на камината. През последните дни тя много пъти беше викала името на Мод, но не беше получила никакъв отговор. Тя реши да опита пак.

— Мод! — извика тя.

— Ти ли си, Ирма?

— Да. Защо не ми отговаряше толкова време?

— Забелязаха, че съм излизала от стаята си, и ми надянаха усмирителна риза.

Тръпки побиха Ирма.

— А сега свободна ли си?

— Да, но съм толкова слаба и съсипана! Мисля, че преживявам последните си дни.

— Не говори така, Мод! Ти си ми единствената подкрепа! — каза Ирма и опипа малкото оръжие, което непрекъснато носеше у себе си.

— Идва ли днес при тебе комисията? — попита Мод.

— Да, но никой не повярва на това, което казах.

— Този демон, директорът, винаги успява да извърти така нещата, че да му повярват. Няма ли наказание за този подлец!

Последните думи звучаха отчаяно. Двете жени млъкнаха. Беше се мръкнало. Болногледачката почука на вратата, Ирма я пусна да влезе и тя сложи вечерята на масата.

— Боже мой, пак сте плакала! Защо? Тук никой не ви желае злото.

Ирма не отговори. Тя изпитваше истински ужас от тази жена.

— Желаете ли още нещо? — попита болногледачката.

— Не, благодаря — отговори Ирма и жената напусна стаята.

Известно време Ирма стоя замислена. После се приближи към масата, хапна няколко залъка и поднесе чашата с чая до устните си. Тя моментално я отдръпна: чаят имаше странен сладникав вкус. Едно ужасно съмнение се породи в главата й. Мисълта за съдбата на Мод я държеше нащрек. Тя разгледа внимателно каничката и забеляза на дъното й някаква зеленикава утайка.

Ирма изля съдържанието на чашата в един ъгъл на стаята. Когато надзирателката дойде да прибере съдовете, на устните й се изписа тържествуваща усмивка.

След нейното излизане Ирма внимателно заключи. Вратата към спалнята тя остави отворена, но затвори здраво прозореца и сложи близо до леглото си свещ и кибрит. Така тя смяташе да се осигури срещу някое неочаквано похождение.

Полунощ отдавна беше минала, когато Ирма, надвила съня с огромно напрежение на волята си, чу някакъв лек шум. Отначало тя не можа да разбере откъде идва той, но когато очите й се насочиха към огледалото, погледът й застина в ням ужас. Ирма видя, че то постепенно се стесняваше, докато напълно изчезна. На неговото място зейна широк тъмен отвор.

Сърцето на младата жена заби усилено. Изведнъж от отвора се подаде тъмна сянка, която предпазливо се промъкна в стаята.

Ирма се овладя. За миг запали свещта. От устните й се изтръгна тих вик. В стаята й беше директорът.

— Прощавайте, мисис — промълви докторът, който в този момент най-много се страхуваше от това да не би крясъците на младата жена да привлекат вниманието на д-р Кастър, който бдеше над болните. — Извинете…

— Кой ви дава право да се вмъквате нощно време по такъв подъл начин в стаята ми? — извика младата жена.

— Минавах оттук и помислих, че може би буйствате насън. Понеже намерих вратата заключена, си послужих с този таен вход, известен единствено на мен. Надявам се, че най-после разбрахте бащинските ми грижи към вас!

Като каза това, той с един скок се намери до тайния вход и го затвори. После тръгна към Ирма.

— Махайте се от тук! — извика тя с блеснали очи.

Болната никога не беше изглеждала на д-р Стивънс толкова хубава, колкото в тази минута.

— Веднага напуснете стаята! — извика Ирма и отвори широко прозореца.

— Проклятие! — каза през зъби директорът и тръгна към вратата.

— Защо не се върнете, откъдето дойдохте?

— Защото нямам намерение да издавам малките си тайни, мисис — каза подигравателно директорът и в следващия миг изчезна през вратата.

Ирма я заключи и отиде със свещта до огледалото. Макар че го разгледа най-внимателно, тя не откри никакъв секретен механизъм. Огледалото стоеше неподвижно, сякаш бе заковано.

Ирма бе обладана от мисълта, че трябва да избяга колкото може по-скоро. Наистина безсрамният опит за похищение не беше успял и поне тази нощ тя можеше да бъде спокойна. Но нямаше гаранция, че директорът няма да се опита и през следващата нощ, и тогава…

Ирма отново отчаяно започна да търси тайния механизъм на изхода зад огледалото.