Графиня просякиня (152)

Просякинята

Един летен следобед слънчевите лъчи грееха силно над шосето, което свързваше Файствил и Стивънсън.

Докъдето можеше да стигне човешкият поглед, не се забелязваше признак на живот. Цялата местност бе покрита с памук и ниски храсталаци.

Пустото шосе като че ли нямаше край. Под оскъдната сянка на единственото дръвче край шосето се виждаше някакво човешко същество.

Беше жена, явно смазана от умора, защото лежеше на земята, подпряла главата си на стъблото на дървото. До нея стоеше вързоп със стари дрехи.

Жената имаше красиви черти. Но многото изпитания и гладът бяха развалили фигурата и лицето й. На благородното бяло лице светеха две тъжни очи, които сякаш надаваха вик за помощ.

Това беше Ирма — голямата мъченица, изкупителната жертва на доброто, нещастната майка и съпруга!

Силите й съвсем я бяха напуснали и тя беше принудена да прекъсне пътуването си. Беше пътувала много дни. Въпреки че похарчи всичките си пари за пътуването по влака, не можа да стигне до Марвил. Затова, след като остана без пари, тръгна пеш към целта си.

Хората, които срещаше, й показваха вярната посока, в която трябваше да върви, защото и най-коравите сърца трепваха при вида на тази нещастна жена.

Днес беше вървяла дълго, без да спира. Слънцето грееше силно и тя едва се крепеше на подбитите си крака. Устните й бяха пресъхнали, но очите й никъде не виждаха вода. Гладът също я измъчваше, защото от два дни не беше хапнала нищо.

Беше бедна, толкова бедна, че нямаше дори и един цент, с който да си купи късче хляб. Нито един цент!

Какво щеше да стане с нея? Дали не беше обречена да издъхне на това самотно място? Тя, Ирма фон Хоенщайн, живяла сред богатата обстановка на бащиния замък. Тя, чието детство беше една непрекъсната верига от щастие и блясък под грижите на грижовната майка и гордия баща. В мечтите си те виждаха княжеска корона на главата й.

Уви! Всичко това изчезна като сън. Остана само грозната действителност.

Единствената наследница на милионите на богатия графски род Хоенщайн в този миг лежеше примряла от глад край едно пусто шосе в далечна Америка, сред прерията на Тексас, на хиляди километри от златната си люлка. Трябваше ли да умре в този забравен от Бога край, така близко до детето си? Да умре, без да може да види поне още веднъж скъпата си рожба, да я прегърне и да успокои измъченото й сърце?

Не, това не трябваше да стане! Колкото и да беше измъчена, тя трябваше да върви напред!

Опита се да се изправи, но не успя. Очите й се изпълниха със сълзи на безсилие. Нима Бог й беше определил такава съдба?

Изведнъж й се стори, че някакъв шум достига до нея. Повдигна натежалите си клепачи и видя нещо черно, което идваше по шосето.

Към нея се приближаваше файтон, каран от едър брадат човек. В него седяха две жени, едната доста възрастна, и оживено разговаряха.

Ако конят не беше се подплашил от лежащата до пътя жена, едва ли пътниците щяха да я видят. Кочияшът веднага дръпна юздите.

— Защо спря? — попита по-възрастната жена.

— Под дървото лежи някакъв човек — отговори той, като сочеше с камшик.

— Но това е жена! — възкликна тя.

— Виж колко е красива, мамо! — забеляза по-младата жена.

— Да, хубава е. Сигурно е просякиня. Пътищата са пълни с такива като нея.

— Ама така ли ще я оставим?

— Ти да не искаш да я вземем при нас?

— Не виждаш ли колко е изморена? Сигурно не може да върви повече.

— Да я вземем, но какво ще каже съпругът ти?

— Няма да каже нищо лошо, знаеш колко е добър. Ние ще я закараме най-много до Стивънсън.

Когато файтонът спря, по-младата жена бе взела парче хляб, намазано с масло, за да се подкрепи, и все още го държеше в ръката си.

Очите на Ирма се впиха в хляба. Гладът бе съкрушил гордостта й. С молба в очите тя протегна ръка.

— Боже мой — каза младата жена, — тя е гладна.

Бързо слезе от файтона, отиде при Ирма и й подаде парчето хляб.

От срам лицето на Ирма почервеня и тя простена:

— Не, не! По-добре да умра, отколкото да прося.

— Но не се стеснявайте, това не е просия. Моля ви, вземете хляба!

— До това положение ли трябваше да стигна! — простена Ирма и заплака.

— Моля ви, бъдете благоразумна и вземете хляба! Представете си, че съм ваша сестра, нима тогава бихте ми отказали?

Ирма не можеше повече да се противи и взе срамежливо хляба.

В това време към тях се приближи и по-възрастната жена. Огледа изпитателно Ирма и бързо се убеди, че пред нея не стои просякиня.

— Ще ви вземем с нас, не можете да останете тук през нощта. Трябва поне малко да си отпочинете. Къде отивате?

— В Марвил — отговори Ирма.

— Роднини ли имате там?

— Не, търся детето си, момиченце. Казаха ми, че е там.

Възрастната дама почувства съжаление към измъчената жена. Наведе се и се опита да вдигне Ирма, но не успя.

— Ърнест! — обърка се тя към кочияша. — Ела да вдигнеш тази жена и да я занесеш до файтона.

— Идвам, госпожо.

Кочияшът бързо скочи на земята и се наведе да вдигне изнемощялата жена. Изведнъж обаче отстъпи назад и изненадано извика:

— Господи, не ме ли лъжат очите ми! Нима това е графиня Фон Хоенщайн? За Бога, графиньо, как сте попаднали тук?

Ирма закри лицето си с ръка. Отново силна мъка обля сърцето й. Защо тъкмо сега, в най-голямото й нещастие, просеща парче хляб, се намери човек, който да я познае?

Нямаше ли да свършат безкрайните й страдания?!

— Боже господи! — извика пак кочияшът. — Не е възможно да се лъжа, това е графинята! Толкова малко се е променила, че веднага я познах. За Бога, какво се е случило с вас?

— Просякиня! — огорчено продума на себе си Ирма.

Настана мъчително мълчание. Двете дами не можеха да повярват, че тази окъсана, съсипана от път жена е от благороден произход. По ирония на съдбата кочияшът, който беше германец и беше работил дълго време в конюшнята на граф Фон Хоенщайн, сега виждаше отново бившата си господарка при тези трагични обстоятелства. Очите на двете жени се изпълниха със сълзи от тази тъжна картина. Дъщерята тихо каза на майка си:

— Каква нещастна съдба! Колко ли е страдала досега тази измъчена жена?

С помощта на кочияша Ирма бавно се надигна и стигна до файтона, където я настаниха удобно. След това файтонът потегли. Кочияшът от време на време поглеждаше към жените и всеки път си казваше:

— Гледай какво било писано да ми се случи! Много пъти ми е домъчнявало за моята родина и винаги съм си казвал, че сгреших, като напуснах добрата си служба при графа. И сега, след толкова време, да намеря дъщеря му, просеща на пътя.

И в яда си, че вижда бившата си господарка в това унизително положение, удари с камшика конете.

Слънцето почти залязваше, когато файтонът спря пред една хубава къща. Пред нея стоеше едър мъж, който учудено се взря в непознатата. Младата жена с няколко думи обясни на съпруга си какво се беше случило. Като разбра коя е тя, той я погледна състрадателно и каза:

— Пригответе й стая. Преди всичко тя трябва да си почине.

И с помощта на кочияша отведоха Ирма в къщата.

След като двете жени настаниха удобно измъчената графиня, отидоха във всекидневната.

— Как се чувства новата ти приятелка? — попита младият мъж съпругата си, като прекъсна разговора, който водеше с кочияша.

— Господи, тя едва се държи на краката си, толкова е изнемощяла!

— Не се съмнявам, че е била и много гладна.

— Дадохме й супа и мляко.

— Добре сте направили.

Мъжът пак се обърна към кочияша, като го помоли да продължи разказа си за графинята просякиня.

— Хоенщайн са много богати хора, господарю. Освен замъка притежават много земя, ферми, мелници, къщи. Този стар род е най-благородният в цялата провинция.

— И ти си сигурен, че жената, която намерихме, е наистина дъщерята на граф Фон Хоенщайн? — попита възрастната жена.

— Да, госпожо! Мога да се закълна в това. Бил съм на работа при тях около три години и помня добре младата графиня.

— А защо не остана там?

— Защото и аз бях един от тези, които вярваха, че в Америка гълъбите летят опечени и влизат сами в устата ти — усмихнато отговори кочияшът.

— Какво ще правим сега с нея? — обърна се мъжът към съпругата си.

— Не можем ли да пишем на баща й?

— Според мен би трябвало първо да говорим с нея. Кой знае какво й се е случило. Възможно е нещо да е прегрешила и баща и да е заповядал да напусне дома му.

— Това не е възможно! — възрази кочияшът. — Който познава графиня Ирма, не би повярвал, че тя може толкова да прегреши пред баща си, че да я изгонят от къщи. Може би някакво друго нещастие е преживяла.

— Добре, тези неща ще ги уточним утре — заключи фермерът. — Аз ще разговарям с нея, за да разбера как можем да й помогнем.

Но на другия ден намериха стаята на Ирма празна. На масата имаше оставено писмо.

„Поднасям искрените си благодарности за помощта, която ми оказахте в този тежък час. Не намирам думи, с които да ви благодаря за вашата добрина, благодарение на която се спасих от гладна смърт.

Но срамът, че съм паднала толкова ниско, че бях принудена да протягам ръка за късче хляб, не ми позволява да остана повече тук. Благодаря ви още веднъж за сърдечния прием, който ми оказахте.

Не ми се сърдете за начина, по който напускам къщата ви: без да се обадя, без лично да ви изкажа благодарностите си.

Бог да ви благослови за добрината, която ми направихте!

Ваша признателна Ирма Х.“

— Струва ми се, че ще изляза прав — каза фермерът, след като прочете писмото. — Какво ли се е случило, че тази жена е била принудена да напусне дома си?

Никой не можеше да отговори на този въпрос.

Кочияшът Ърнест след много колебания написа през нощта едно дълго писмо, за което не каза на никого. При първия удобен случай той отиде в града и пусна писмото в пощенската кутия.

На плика беше изписан следният адрес:

„До негово превъзходителство

граф Фон Хоенщайн

при Б-н…

Германия“