Графиня просякиня (151)

По железопътната линия „Пасифик“

Експресният влак „Тексас — Пасифик — Райл — Уей“, проточващ се като гигантски змей, изминаваше бързо безкрайните равнини, които разделят исполинските планини на северноамериканските съединени щати.

Влак, който трябва да пътува цяла седмица, за да измине разстоянието между Атлантическия и Тихия (Пасифик) океан, е един миниатюрен свят. В него има ресторанти, спални, вагони за игра, декорирани с изискан вкус.

В един вагон, подреден като сладкарница, седяха мъж и две дами в елегантни пътнически костюми, очертаващи прелестните им форми. Само един поглед бе достатъчен, за да се уверим, че това бяха нашите стари познати Мая, Азума и техният кавалер Хуан Калдер.

Превратностите на съдбата, коварните ходове на Артур Норт, планът на Мануелита Блекбърн да отмъсти на Норт, макар и ненапълно успял, ги бяха събрали в този влак, който летеше към далечно Мексико.

Двете момичета пиеха сутрешното си кафе, а Хуан Калдер, който ги придружаваше навсякъде, стоеше до прозореца и се любуваше на прекрасната природа.

Пътниците бяха престояли един ден в Литъл Рок, за да пазаруват. Сега им предстоеше преход от пет-шест дни, докато спрат отново в някое по-населено място.

След като напуснаха „Уайт Касъл“ в Мемфис, момичетата тъгуваха много за добрата си приятелка Приска, която изчезна безследно. Сега мъката им беше попреминала, а и бяха сигурни, че ги очакват много хубави изживявания.

Във всякакво отношение Хуан Калдер се оказа истински джентълмен. Той се стараеше да изпълни всички желания на момичетата, дори и най-капризните. Чрез неговото отношение Мая отново възвърна доброто си настроение. Азума обаче беше винаги сдържана и мълчалива.

Мая още не можеше да свикне с модерния си костюм, защото беше свикнала да носи широки дрехи. Но на Азума новият костюм стоеше чудесно. Роклята в сиво правеше да изпъква хубавата й глава и големите черни очи. Дългата й светла коса беше модерно фризирана. Мая носеше косата си разплетена, както и преди.

— Е, госпожици — попита Хуан, — добре ли спахте?

— О, сега спахме добре, за разлика от първите дни — отговори Мая.

— Още малко ще потърпите и скоро ще бъдем в Мексико.

— Там не е ли много студено?

— Не, мило дете, в Мексико е топло като в твоето любимо отечество Индия.

Очите на Мая весело блеснаха.

— И какво ще правим там?

— О, в Мексико има много развлечения: борба с бикове, театри, балове, концерти… Няма да ви бъде скучно!

— И смятате, че хората там ще се отнасят добре с нас? — запита направо Азума.

И двете в този миг изглеждаха натъжени.

— Госпожици — започна да ги успокоява Хуан, — добре е, че ми зададохте този въпрос. Ще можем да приключим с тази тема веднъж завинаги. От Мануелита научих всичко за вас… Трябва да знаете, че отивате в земя, където все още властва старият испански дух на Кортес. Духът, който победи маврите и освободи Испания от арабския ярем, а хубавите испански момичета — от харемите. Испанските кавалери смятаха за голяма чест да получат ръката на тези момичета. Мексико е населено с потомци на герои с буйна испанска кръв. Тази страна ще стане ваше отечество, в тази страна на свободата с вас ще се отнасят като с всеки друг. Бих желал да видя испанец, който би дръзнал да отправи и най-малката обида към вас. Бога ми, след това едва ли би имал време да изрече последната си молитва!

Очите на Мая се просълзиха от признателност. Азума, която до този миг не помръдваше с втренчен в Хуан поглед, изведнъж коленичи пред него.

— За Бога, госпожице, какво правите? — извика той изненадан.

Но тя не му отговори, а взе ръката му в своята. Хубавата й глава се наведе и устните й опариха дланта му. С негова помощ тя се изправи. Очите й бяха устремени към него с такава признателност и обич, че той трепна от дълбочината на този поглед.

Скоро влакът спря на една малка гара.

— Фултън! — извика кондукторът. — Време е за закуска.

Много от пътниците слязоха от влака. Хуан също слезе и донесе на своите дами закуски и разхладителни напитки. След това отново излезе на перона.

— „Ню Йорк Херълд“! — провикваше се едно вестникарче. — Само десет цента!

Хуан купи един вестник и се върна в купето, за да прочете новините. Момичетата бяха отишли в съседното и той седна до прозореца. Още не можеше да забрави очите на Азума, затова погледът му скачаше от заглавие на заглавие, докато изведнъж се прикова от заглавие, написано с едър шрифт.

„Тайнствено убийство в Мемфис“

Зачете статията с невярващи очи. Не можеше да повярва, въпреки че я прочете два пъти.

Мануелита убита!

Пред очите му притъмня. В този миг се върнаха Мая и Азума и останаха смаяни от сломения вид на Хуан. Мая се засуети и заплака, Азума веднага разбра, че се е случило нещо лошо.

Той отново разтвори вестника и прочете зловещата новина. Пред него изплува образът на Мануелита и очите му се изпълниха със сълзи. Едва беше намерил своята любима приятелка от детинството си и я загуби, този път завинаги.

Първата му мисъл беше да се върне в Мемфис, но скоро се отказа от нея, защото беше трудно осъществима.

Но какво трябваше да прави сега? Спомни си за писмото, което Мануелита му беше дала при тръгването. Отправи се към спалния вагон, където беше багажът му. Двете момичета гледаха изплашени след него. Хуан намери веднага писмото в един голям плик. Върна се при момичетата и им обясни какво се е случило. Мъката им беше голяма. Мая и Азума се прегърнаха и заплакаха, защото за кратко време Мануелита бе спечелила сърцата им.

Хуан разпечата плика и извади от него голям изписан лист, подпечатан с печат. Младият мексиканец бавно го прочете:

„Мили мой Хуан!

От няколко дни ме измъчват мъчителни предчувствия. Струва ми се, че ми остава да живея много малко, затова съм много тъжна. Може би ще се смееш на писмото ми, но ние сме слаби човешки същества. След няколко дни трябва да бъда при теб, мили. Но за всеки случай направих завещанието си и ти изпращам нотариално заверено копие.

Аз мога свободно да разполагам със своето имущество. И като познавам гордостта ти, знаейки, че не ще приемеш нищо от мен, обявих за мои наследници нещастните момичета, които придружаваш. В случай че умра, ти ставаш изпълнител на моето завещание.

Ще купиш мината, за която ми говори, на името на тези три момичета и ще я разработиш. Твоята непоколебима честност е достатъчна гаранция, че ще изпълниш последната ми воля.

Бъди здрав. Желая ти всичко хубаво!

Твоя Мануелита“.

— Уви! Това ужасно предчувствие се сбъдна — с мъка издума Хуан.

Взе вестника и отново прочете тъжната новина. Очите му съгледаха още една трагична статия.

„Необяснимо самоубийство“

В нея се разказваше за самоубийството на двама влюбени — Ричард и Приска. Хуан никога не беше виждал младата полякиня, затова предпочете да скрие от момичетата известието за смъртта на обичната им приятелка. В този тъжен час младият мъж реши да прекара живота си в тежък труд, за да задуши по този начин болката от загубата на обичаната от него жена.

Изведнъж се чуха силни викове. Погледнаха към прозореца. Хоризонтът аленееше, като че ли беше огнено море. Имаше пожар в прерията. Пламъците бяха високи като кули. Лошото беше, че вятърът ги носеше към влака, който засили скоростта си.

— Бързо закрийте прозорците с мокри дрехи или покривки! — завика кондукторът.

Персоналът на влака донесе веднага мокри покривки и закриха с тях прозорците откъм страната на пожара.

— Главното е вагоните да не се запалят отвътре — обясни кондукторът. — Отвън огънят бързо ще угасне, но вътре е опасно, защото димът може да ни задуши и всички да умрем.

Влакът летеше с голяма скорост. Явно машинистът правеше всичко възможно да избягат от тази опасна зона. Прозорците бяха закрити, злокобните отблясъци от пожара изпълваха вагона.

Мая бе коленичила на земята, трепереща от страх. Азума я повдигна и я накара да седне на канапето. Със смелото си държане успя да я окуражи.

В това време бързината, с която се движеше влакът, се увеличи още. Повечето служители от персонала на влака отидоха при локомотива, за да могат да помогнат на машиниста в този решителен миг. Всички разбираха, че влакът ще трябва да премине през пламъците. Това щеше да трае няколко минути, но те бяха съдбоносни и решителни, понеже за това време огънят можеше да унищожи влака.

Хуан погледна навън и се уплаши. И най-смелият човек би се стреснал при вида на исполинските пламъци, които се издигаха само на няколкостотин метра пред влака.

Най-после влакът навлезе в този грамаден горящ облак. Чуваше се пращенето на запалена тръстика, пламъците обхванаха вагоните. Въздухът в тях се нажежи. Азума взе една мокра покривка и зави с нея неподвижното тяло на вцепенената от страх Мая.

Хуан не се отместваше от прозореца.

— Синьор Калдер — каза египтянката тихо, — моля ви, минете на отсрещната страна на вагона.

Мексиканецът я погледна и твърдо каза:

— Оставам тук. Ако падне някоя покривка, трябва да я поставя отново на мястото й.

Изведнъж няколко стъкла се пръснаха от високата температура, Хуан скочи веднага към застрашената страна, Азума следеше всяко негово движение.

От всички вагони се чуваха викове за помощ. Тежки минути бяха настанали за всички пътници. Строшиха се още няколко стъкла, една покривка падна и пламъците се промъкнаха във вагона. Хуан се спусна веднага и постави отново покривката, която беше доста тежка. Азума му се притече на помощ.

— Махнете се от прозореца, госпожице! — извика той. — Огънят може да стигне до вас.

Но египтянката не помръдна.

Изведнъж вълна от пламъци нахлу през прозореца и блъсна Хуан. Той се олюля и падна на пода. Азума се хвърли върху него и той почувства нежното й тяло, което го закриляше от голямата опасност.

След това изгуби съзнание.