Графиня просякиня (134)

Дуелът

— Готови! Тръгвайте!

Свирката на локомотива изпищя оглушително в студената утрин. В единия от вагоните седяха барон Фон Фалкенбург и Джеймс Дейвис.

— Лицето ви е малко посърнало, господин барон — забеляза Джеймс.

— Така ли? Забелязва ли се? — попита баронът и подаде цигара на приятеля си.

— Видяхте ли Блекбърн?

— Да, качи се със своя приятел в съседния вагон.

Джеймс се замисли.

— Добре, че цялата работа се върши толкова тайнствено — забеляза той.

— Така трябва да бъде. Иначе би възбудило негодуванието на целия град. Злите езици щяха да започнат да дрънкат и всички щяха да научат за станалото.

— Да, взети са всички предпазни мерки. За бога, надявам се, че няма да се стигне до крайност — каза Джеймс уплашено.

Баронът вдигна рамене. След това всеки от тях потъна в мислите си.

Влакът летеше с голяма скорост.

— „Сейнт Шарл“ — провикна се кондукторът.

Единствените пътници, които слязоха, бяха противниците и техните секунданти. Всички отидоха на уговореното място. По предложение на Блекбърн оръжието избра баронът. Той взе сабята с рязка на дръжката, според указанията на Мануелита. По този начин той превземаше крепостта отвътре, защото острието на тази сабя беше намазано с отрова. Предателството на Мануелита помогна на барона и победата беше негова.

Мистър Блекбърн — добър, благороден и коректен в отношенията си към другите човек — загина, защищавайки своята семейна и човешка чест.

Дуелът поначало е една низост, завещана от минали времена. Няма по-гнусно, по-долно и по-отвратително нещо от това да бъде убит човек в името на някакво абстрактно понятие като чест. Тя е вложена в неговия живот и той се е появил на земята, за да живее. Няма нищо по-унизително за човека от това да се отнеме правото му на живот, храна и любов. Празните хора на средните векове, скучаещи от преситеност, измислиха забавлението да се убиват едни други в разни турнири и дуели, и то обикновено пред жени, за жени и заради жени.

По правило в дуела загива правият и оскърбеният. Убиецът затова е убиец, защото като безделник е имал достатъчно време да се упражнява във фехтовка и стрелба, за да може да убива себеподобните си. Това винаги са били най-опасните и най-излишните хора. Хиляди благородни души, водени през целия си живот от пламенната си любов към хората и към възвисяване на човешкия дух, са станали през вековете жертва на дуели. Този варварски обичай е изтрил едни от най-бляскавите имена на човешката история като Ласал, Пушкин, Лермонтов…

Жените, жертва на мъжките безобразия, често смятат победените в дуел за по-долна категория хора и дори се чувстват задължени да отдадат сърцето си на онзи, който е малтретирал и убил друг човек, при това понякога в тяхно присъствие.

Каква варварщина! В течение на векове жената, която по природа е по-човечна, е привличана да участва във вакханалията над измъчени, обидени и умъртвени хора. Постепенно са й внушавали, че дуелът се прави в нейна чест, че той е жертвоприношение на богове, някакво празненство, давано в нейна чест, някакъв житейски връх, постиган не чрез братски взаимоотношения между хората, а посредством кървава разправа.

И Мануелита не можеше да се откъсне от този дивашки предразсъдък. Тя прие убийството на съпруга си като нещо естествено и чувстваше в себе си готовността да се отдаде на неговия убиец, след като сама му беше помогнала.