Графиня просякиня (203)

Нападение, в което предвидливостта и небрежността си дадоха среща

Слънцето отдавна беше изгряло, когато Норт и Хосе пристигнаха в стана и скочиха от конете си, облени в пот и пяна. Хосе поведе конете към обора, като се оглеждаше да види Лучия, а Норт се отправи към колибата на Ред Карли, който го посрещна със сърдечно стискане на ръката.

— Сядай! — каза главатарят. — Предчувствам, че има нещо извънредно, понеже идваш лично. Разкажи в какво се състои работата.

— Да, наистина, отнася се до една огромна сума, която ще прекарат днес с вечерния влак — цели десет милиона долара.

По лицето на Ред Карли се очерта недоверие. Той каза:

— Ще трябва да се откажеш от нея.

— Защо? — попита Норт. — Боите се от няколкото войници, които съпровождат конвоя?

— За мен това няма значение. Могат да бъдат и три пъти повече. Те са страхливи като зайци, които ще избягат още при първия изстрел. Но това няма значение. Друго нещо тук е същественото.

— Кажи го и на мен! В какво се състои трудността? — Норт не можеше да скрие раздразнението си, че такава голяма сума ще се изплъзне от ръцете им.

— Да — продължи Ред Карли. — И друг път съм се опитвал, когато транспортът носи такава голяма сума. Ние не можем да спрем влака между Мемфис и Литъл Рок.

— Ако извадим релсите и предизвикаме дерайлиране?

— Не можем — защото нямаме такива инструменти, освен това железопътната линия се проверява на всеки час. Релсите на новата линия са свързани с траверси. За да ги разглобим, ни трябват специални инструменти, каквито ние нямаме. Наличните няма да ни послужат за такава сложна работа.

— Ще сложим ръка на тези пари, бъди сигурен! — извика Норт. — Ще намеря начин да отстраня всякакви пречки!

— Малко трудно ще бъде — каза шефът, като се двоумеше. — Влакът върви с такава скорост, че няма да можем да улучим машиниста, той просто ще прелети покрай нас.

— Въпреки всичко ще успеем — увери го Норт. — Към колко часа минава влакът покрай вашия стан?

— Към десет вечерта, не сме много далеч от Литъл Рок.

Норт се замисли.

— Можеш ли да ми кажеш как се казва станцията, която се намира между нашия лагер и Литъл Рок? — попита Норт внезапно.

— Голд Уел — отговори шефът изненадан. — Но какво може да ни е от полза, когато влакът не спира там?

— На какво разстояние е станцията оттук? — продължи да се осведомява Норт, без да мисли за нищо друго.

— На един добър ездач му трябват четири часа, за да стигне дотам.

— Добре! Можеш ли да ми дадеш пет или шест смели и готови на всичко момчета? — попита Норт с пламнали очи. — Аз ти обещавам, че ще спра влака — добави той, като повиши глас. — Бъди напълно уверен в това.

— Ще ти дам колкото хора искаш — каза главатарят, все още учуден. — Но не разбирам каква връзка има тука станцията Голд Уел?

— Не питай! — прекъсна го Норт. — Влакът ще спре, а как — това е моя работа. Ти само бъди на разположение близо до станцията и съсредоточи цялото си внимание върху вагона с парите. Аз ще имам грижата влакът да не получи никаква помощ от станцията.

— Наистина интересно — отбеляза Ред Карли. — Ако всичко свърши благополучно, ще имаме богата плячка, която ще ни направи изведнъж богати. Дявол да го вземе! Ще ни дойде повече от милион на всеки от нас.

— Аз няма да се задоволя само с един милион — каза Норт.

— Ще увеличавам десетократно сумата. И това е само началото.

Главатарят изгледа с нескривано удивление този смел авантюрист, в чиито очи гореше демонски пламък.

— Имам още един въпрос — каза Норт. — Местността около станцията Голд Уел със същото име ли е означена?

— Да. Тя е отдалечена от най-близкото село най-малко на три-четири мили. Там не живеят повече от пет-шест души, само чиновници.

— Толкова по-добре — промълви Норт, като стана да си върви. — Време е да действаме.

В това време Хосе намери Лучия при един извор в гората. Момичето се запъти радостно към него и започна да го милва влюбено.

— Е, разкажи сега как я караш с онзи, Дългия Бен? — започна да разпитва Хосе.

— Как ли? Постоянно ме ревнува от когото и да било и ме преследва на всяка стъпка — изсмя се Лучия. — Но днес го няма, на мандрата е и няма да ни пречи.

— Но защо не го напуснеш? — попита Хосе. — Ти си намираш достатъчно обожатели. Този човек е непоносим.

— Да, само да можех да се избавя от него! Но това не е толкова лесно! На пръв поглед — може би, но всъщност не е така. Той ме заплашва с изтезания, ако го напусна. Всички го познават като върл разбойник и другите момчета му правят винаги път.

— Е, добре де, нека се опита с мен — изпъчи се Хосе, — да видиш какво ще му погодя на този дългуч.

— Но ти няма да останеш за постоянно в стана — забеляза Лучия, — кой ще ме защити в твое отсъствие?

— Мисля, че ще останем тук за по-дълго време. Чух, че господарят ми има намерение да постоим повече в лагера — успокои я Хосе и я целуна звучно. Лучия му отвърна със същото.

— Хиляди дяволи! И тук те намирам пак… — извика изведнъж някой и веднага след това Дългия Бен изскочи пред влюбената двойка.

Хосе се изправи. Двамата съперници се изгледаха остро един друг.

— Как си позволяваш да прелъстяваш моята любовница! — изкрещя Бен в лицето на Хосе.

— Не говори глупости, Бен! Лучия е била моя още преди да се запознае с тебе — обясни Хосе спокойно.

— Това няма значение. Важното е, че сега е моя, и ще извия врата на всеки, който се осмели да ми я отнеме.

— Не ставай смешен, Бен — каза Хосе. — Сега имаме по-важна работа, та да се караме за едно момиче.

Но Бен не искаше и да чуе подобно нещо и извади револвера. Сигурно щеше да стреля, ако гръмкият глас на Норт не бе сложил край на свадата.

— Какво става тук? — извика той. — Долу оръжието… или дяволите ще ви вземат!

Страшен заканителен поглед излъчваха пламналите очи на авантюриста. Той смъмри строго двамата противници. Оръжията се прибраха. Бен изчезна ядосан и възмутен в един гъсталак, а Лучия веднага избяга в противоположна посока.

— Виждаш ли колко смешен ставаш с твоята любов — каза ядосано Норт на Хосе. — Сега не е време да се занимаваш с жени.

— Само поговорих няколко минути с нея — заизвинява се Хосе. — Но онова магаре ни прекъсна.

— Остави това сега — заповяда Норт. — Трябва да насочим цялото си внимание върху плячката. Това е нашата работа за днес.

Норт дръпна слугата си настрани и дълго му говори нещо. Хосе отговаряше само от време на време с по някоя дума или кимаше с глава в знак на одобрение.

В стана започна трескава подготовка. Всички вече знаеха, че ще има грабеж с голяма плячка. Навсякъде се чистеха оръжия, преглеждаха се седлата и юздите и се даваше в изобилие храна на конете за предстоящото нощно нападение.

Часовете изминаха бързо. Слънцето започна да залязва, когато Норт и шестима смели въоръжени мъже се отправиха към определеното място, за да извършат дръзкото нападение, което неговият изобретателен ум бе обмислил до най-малките подробности.

Малката чета яздеше мълчаливо. Тя изкачваше залесени бърда и могили, слизаше по тях, преваляше ровове и клисури, преминаваше възвишения, докато най-после опитните очи на конниците забелязаха зданието на станцията Голд Уел.

— Спрете! — изкомандва Норт и скочи от коня си. Другите се подчиниха и отведоха конете си в един храсталак, който ги закриваше изцяло и не можеха да се виждат отникъде.

От небосклона на запад слънцето осветяваше много добре станцията и светлата линия на релсите, които се простираха долу, придаваше особена тайнственост на тази романтична местност. Нищо не издаваше присъствието на разбойническата чета, която чакаше смрачаването, за да изпълни плана си.

Норт се беше скрил заедно с Хосе зад една могила до малка горичка. Оттам се виждаше много добре зданието на станцията. Гарата изглеждаше като мъртва. Не се забелязваше никакво движение около нея. Само нарядко някои чиновник се мярваше за миг и оглеждаше перона. Слънцето вече бе залязло и хоризонтът бързо помръкваше. Норт запали клечка кибрит и освети часовника си.

— Девет часът вече минава! Време е! Напред!

Конниците слязоха бързо от могилата, като оставиха само един каубой да пази конете. Те се промъкнаха до станцията, от която излизаше слаба светлина откъм стаята с телеграфа.

Стаята беше на партера, така че Хосе, който се беше долепил до прозореца, можа незабелязано да надзърне вътре и да види добре всичко. Той се върна след няколко минути при Норт.

— В стаята има само двама чиновници. Единият стои на писалищната маса, а другият — до телеграфния апарат.

— След мен — заповяда Норт енергично. — Насочи своя револвер към писаря. С другия ще се заема аз. Останалите да ни последват. Да донесат и ремъци.

Заповедта бе изпълнена светкавично и седмината се вмъкнаха в коридора на станцията. Норт отвори бързо вратата и насочи револвера си към един от чиновниците.

— Без мърдане! — извика той. — Иначе няма да пощадя живота ви!

Преди чиновниците да успеят да се опомнят и да вземат някакво решение, се видяха вързани и пред носовете им бяха насочени дулата на пистолетите. Телеграфистът попита с треперещ глас:

— Какво желаете? В станцията няма да намерите нищо, освен малко пари и някакви книжа без стойност.

Норт не го слушаше.

— Искам да те питам друго нещо — каза той рязко, но спокойно. — Ще ми отговориш ли?

— Вероятно — отвърна чиновникът, като гледаше със страх оръжието.

— Добре! Кажи ми как може да се даде знак за спиране на онзи влак, който сега ще мине оттук. Знай, че ще бъдеш мъртъв, ако се опиташ да ни излъжеш.

— Ще ви кажа на драго сърце какъв е знакът за спиране, но машинистът няма да му обърне внимание.

— Тогава няма ли някакъв сигнал за внезапно спиране, за предотвратяване на катастрофа? Как мога да спра бързия влак? Казвай, защото…

— Трябва да вдигнете знака за спиране — обясни чиновникът. — На сигналния стълб светят два червени фенера. Вдигнете ги горе, така че и двата да стоят един до друг. Щом забележи това, машинистът веднага ще спре, защото този сигнал означава, че пътят е опасен или има препятствия по него.

— Горко ти, ако си ме излъгал! — заплаши Норт. — Двама души ще останат тук да те пазят, а другите ще дойдат с мен. Бързо, нямаме време за губене!

Бандитите напуснаха станцията и се отправиха към стълба със знаците.

— Побързайте — извика Норт запъхтян. — Влакът пристига.

Надалече се показа светлина, която се приближаваше все повече и се уголемяваше. Това бяха светлините на локомотива, които светеха ярко в гъстия мрак.

Фенерите за желания знак бяха запалени. Един след друг те бяха вдигнати нагоре. Знаците вече бяха на стълба. Последва остро изсвирване. Машинистът бе видял сигнала и се мъчеше да спре влака. Земята кънтеше под тежестта на вагоните, които се приближаваха, разтърсвани от действието на спирачките. Парата излизаше на големи кълба… Локомотивът можеше да спре малко по-далече от станцията.

Минута след това гръмна силен вик и множество черни сенки наизскачаха от мрака и се нахвърлиха като бесни върху вагона, който носеше държавния герб на северноамериканските Съединени щати.

— На локомотива! — разпореди се Норт. — Хванете машиниста.

Междувременно и в самия влак бе вдигната тревога. По прозорците се показаха униформени и се чуха изстрели. Започна се стрелба. Каубоите отговориха и в продължение на няколко минути не се чуваше нищо друго, освен гърмежите от стрелбата и стенанията на ранените. Няколко души се търкаляха и превиваха на земята.

Когато стрелбата поотслабна, каубоите се метнаха бързо върху платформата на вагона, откъдето идваха изстрелите. Някои от храбрите бранители бяха убити, останалите се защитаваха отчаяно.

Норт бе един от първите, който се вмъкна във вагона, все още пълен с барутен дим. Той позна по униформите двамата офицери. Това бяха Едуърд и Хенри, който бе придружил доброволно приятеля си.

— Предайте се! — извика им авантюристът и се спусна към тях.

— Ха, какво е това! Капитан Роден бил разбойник! — извика Хенри и се опита да удари със сабята си Норт, който едва можа да избегне удара.

— Значи не искате да се предадете? Добре!

Норт изпразни револвера си в Хенри. Куршумът обаче улучи друг, скочил в последния момент пред Хенри. Това беше Едуърд, който падна смъртно ранен. Хенри прескочи падналия и хвана Норт за гърлото.

— Подлец! — викаше Норт с все по-заглъхващ глас.

Хосе искаше да се притече на помощ на господаря си, но един артилерист му се изпречи на пътя. В това време офицерът се справи с Норт и успя да го изправи и да го хвърли под вагона. Един бърз поглед на младия офицер бе достатъчен, за да се увери, че всичко бе загубено. Разбойниците не го изпускаха от поглед, а малцината оцелели войници, които се бяха спасили от клането, хвърляха през прозорците сандъците с пари след каубоите, които крещяха от радост.

— Следвайте ме! — извика офицерът на войниците. — Към локомотива!

За един миг стигнаха до машината и се хвърлиха като бесни срещу каубоите.

— Карай! — кресна Хенри на машиниста, който още беше като замаян. — Напред! От това зависи животът ни!

Машинистът хвана ръчката за управление. Артилеристите започнаха да стрелят по каубоите, които искаха отново да се качат на локомотива. Но колелата бяха вече в движение и влакът тръгна бързо.

— Долу, момчета! — извика Ред Карли, който беше схванал опасността. — Бързо долу, иначе сте загубени!

Разбойниците, които бяха останали във вагоните, заскачаха долу недоволни и ядосани, че нападението не беше сполучливо. От всички страни стреляха по влака, но напразно. Той набра скорост. Скоро куршумите не можеха вече да го стигнат и той изчезна бързо в тъмнината.

— Но защо не изхвърлихте навън сандъците с парите? — крещеше Ред Карли. — Къде са банкнотите? Те бяха главното!

Един от разбойниците обясни:

— Във вагона имаше нещо като каса, но тя беше затворена, а когато поискахме да я разбием, влакът тръгна.

Бандитите започнаха да се оправдават за неуспеха си.

— Дявол да го вземе! — скръцна със зъби главатарят. — Сега товарете бързо плячката на конете и катърите. Не забравяйте да вземете и ранените от нашите!

На светлината на фенерите се виждаха падналите разбойници. Повечето бяха ранени тежко и се търкаляха в локви кърви. Двама бяха мъртви. Всички опити да ги спасят останаха безуспешни. Другарите им ги обвиха с платна и ги натовариха на конете.

— Дявол да го вземе, загубихме десет души! — процеди през зъби Ред Карли. — Проклети войници!

Той се ядосваше на несполуката и на загубата на свои хора, която в неговите очи изглеждаше много голяма.

— Друг път тези войници не ги бива за нищо, а сега ми създадоха такива главоболия.

— Голяма работа ни отвориха тези артилеристи — обади се един каубой, който бе взел участие в битката. — Шест души от тях са убити. Един офицер е тежко ранен и лежи на пода във вагона.

— Офицер ли? — сепна се Ред Карли. — Дявол да го вземе! Тая работа може да стане много опасна. Трябва да тръгнем още сега, да си плюем на петите и още през тази нощ да преместим стана.

Ред Карли изпсува яростно. Той ясно схващаше опасността от изпращането на голяма войска срещу неговата банда.

— Няма да е чудно, ако утре осъмне цял полк срещу нас. Но къде е мистър Норт?

Лицето на Ред Карли бе окървавено, защото бе получил силен удар от сабя по главата.

— Къде е моят господар? — питаше и Хосе. — Не го ли е виждал някой?

— Дяволи! Да не сте го оставили във влака?

— Не. Във влака нямаше никой от нашите, видях добре! — каза един от каубоите.

— Тогава бързо го потърсете! — заповяда главатарят. — Нямаме много време.

Ръчните фенери започнаха да осветяват във всички посоки. Изведнъж някой извика:

— Ето го тук! Лежи!

Разбойниците се затичаха натам и осветиха мястото, където беше простряно неподвижно между релсите на една странична линия тялото на Норт. Той се беше сгромолясал тук при изхвърлянето му от влака. Лицето му беше окървавено и очите му затворени.

— Мъртъв ли е? — попита Ред Карли, който едва задържаше дишането си.

— Не, но е ранен много тежко в главата — заяви Хосе, който вече бе успял да разгледа подробно своя господар.

Авантюристът бе вдигнат много внимателно на един катър. През време на пътуването Хосе го крепеше и го пазеше да не падне.

Повикаха двамата разбойници, оставени да пазят станцията, и разбойническата чета напусна околностите на гарата.

Ред Карли яздеше до Норт и хвърляше от време на време строг поглед върху шумящата чета. Сега той бе зает с мисълта как да раздели плячката в своя полза, като вземе най-голям дял.