Графиня просякиня (122)

Сама

В града още не беше преминала възбудата от пожара в клиниката на Стивънс. Мястото се пазеше от полиция, която не допускаше любопитните да се доближат до още горящите останки.

Междувременно в полицейското управление цареше трескава дейност. Разпитваха петте оцелели нещастни жени. Взеха показанията и на доктор Кастър, чието положение се оказа доста тежко.

— Не знаехте ли какво се върши на първия етаж на клиниката? — попита го полицейският следовател.

— Имах усещане, че работите на директора Стивънс не са много чисти, но не разполагах с доказателства. Преди няколко дни заведението беше инспектирано и комисията не установи никакви нарушения — отговори той.

Кастър разбираше, че лесно може да бъде заподозрян в съучастничество.

На другия ден, след като го освободиха, докторът обиколи всички помещения, за да намери Ирма. Той не беше безразличен към красивата германка. Ирма Норт обаче беше изчезнала. Дали беше избягала, или самият директор я беше освободил? Това беше една загадка.

Всъщност Ирма не беше далече. След като се намери отново на свобода, тя повървя известно време напосоки из улиците и се скри край едно дърво, за да дочака утрото.

Какво ли щеше да стане с нея? Парите, с които разполагаше, можеха да й стигнат за един-два дни. А после? Тя се замисли за някакъв изход и първата мисъл бе да заложи пръстена си. Намери една заложна къща и предложи пръстена.

Бижутерът, един чистокръвен янки, поиска документ, удостоверяващ личността на Ирма, като я гледаше хитро.

Когато тя заяви, че няма документи, той каза нахално:

— Защо искате да го заложите? Толкова ли имате нужда от пари? Една толкова красива жена като вас би могла…

Ирма се почувства обидена от тази недоизречена мисъл на търговеца и понечи да си тръгне.

— Моля ви, почакайте! — извика мъжът, като разбра, че не бива да се шегува с нея. — Ще ви дам три долара.

— Но пръстенът струва пет пъти повече.

— Три. Ако желаете!

Ирма се съгласи, подписа разписката и като взе трите долара, бързо излезе.

Тя тръгна към крайните квартали, за да потърси някаква евтина стая. Дълго разпитва, често подложена на нахални закачки поради изключителната си хубост, и най-сетне намери една малка стаичка. Хазайката беше възрастна, но доста хитра жена.

— Ще останете доволна — каза тя на Ирма. — Сега ще платите по-малко, но по-нататък можете да дадете и повече.

И като огледа бедното облекло на наемателката си, добави престорено приятелски:

— Боже мой, с това красиво лице и с такова тяло можете…

Ирма я погледна, без да разбира намека й.

— Е, не се стеснявай. В стаята си можеш да правиш каквото поискаш. Аз нищо не виждам, а нощно време спя като заклана.

— Не ви разбирам — каза Ирма.

— Нищо, ще се оправим. Сигурна съм, че ще разберете — намигна старата и излезе.

Като затвори вратата след нея, Ирма се тръшна на един стол и заплака. Нейната хубост й беше причинявала толкова много страдания! И вместо с любовта си да печели обич, тя си навличаше единствено омраза, завист и безмилостно преследване.

Ирма се гледаше в огледалото. Някакъв глас й говореше, че докато е красива, всички мъже ще я желаят, а жените ще я мразят и ще й завиждат. Гласът й казваше, че никога не ще намери почивка и покой. Това е проклятието на красотата. За бедната жена то е още по-страшно.

Ирма дълго мисли за своята съдба. Тя трябваше да потърси работа. Хазайката й даде адреса на едно посредническо бюро.

Тя тръгна натам. Чиновникът я посрещна с изпитателен поглед. Хитрите му очи се криеха зад тъмни очила. Беше нисък на ръст и облечен в опърпани дрехи. Гласът му приличаше на лай на кученце.

— С какво мога да ви услужа? — попита той.

— Търся работа.

— Компаньонка, гувернантка, разпоредителка или нещо подобно?

Ирма кимна.

— Добре, ще го уредим. Ето ви един адрес. Ще отидете там. Ако започнете работа, ще ми давате десет процента от заплатата си.

Ирма се съгласи, подписа се на някакъв лист и като взе адреса, излезе.

На листчето тя прочете:

„Джек Ървинг, Боури стрийт 37“.

Скоро след като попита за улицата и номера, тя се озова пред една малка къща, приличаща по-скоро на развалина.

Позвъни и вратата й отвори една млада жена с обезобразено от шарка лице. Попита я какво желае и я отведе навътре по коридора, който започваше още от главния вход. Погледът на жената беше злобен.

„Да, веднага ще приема тази — мислеше си жената. — Не ми изглежда много чевръста, но е красива. Като я види, старецът веднага ще пламне. Аз бях добра за него, докато тази болест не ме обезобрази. Сега той изобщо не се интересува от мене.“

Тя въведе Ирма в една стая и излезе. Скоро се чуха приближаващи тежки стъпки и леко покашляне. Вратата се отвори и един старец, който се подпираше на бастун, влезе. Малките му зеленикави очи се впериха в красивата жена.

Ирма стана и му подаде картичката от посредническото бюро.

— Казаха ми, че мястото на икономка във вашата къща е свободно. Бих искала да го заема.

Старецът с мъка се намести на едно кресло.

— Да, моята икономка иска да ме напусне — усмихна се той лукаво. — Не мога да я задържа, въпреки че служи от много време при мене.

Старецът оставяше у Ирма отблъскващо впечатление. Но тя трябваше да го изтърпи.

— Не знам дали ще мога да върша добре домакинската работа?

— Не е толкова важна домакинската работа — отвърна старецът и втренчи сластен поглед в Ирма. — По-важно е, че ти ми харесваш много. Нито ще готвиш, нито ще разтребваш. Има кой да върши това. А храната носят от кръчмата. Искам да кажа: ти ще си стоиш вкъщи до мене и ще ме гледаш…

Ирма долавяше смисъла на тези условия. Тя се огледа и погледът й се устреми към вратата.

— Що се отнася до заплатата — продължи старецът, който не забеляза нейното нетърпение да си тръгне, — лесно ще се разберем. Колкото по-добра и внимателна бъдеш с мен, толкова по-щедър ще бъда аз. Разбираш ме, нали? — каза ясно той, разкривайки напълно картите си.

Той се усмихваше престорено приятелски и потриваше ръцете си.

Ирма не можеше да отговори. В нея се надигаше отвращение и страх.

— Ще спиш тук до мене… На онова легло — добави старецът, убеден, че мълчанието й е знак на съгласие.

Ирма отстъпи назад и се обърна към вратата.

— Но какво правиш, къде отиваш? Остани, моля ти се! — извика старецът.

— Не мога, не мога! Оставете ме! — едва не се разплака Ирма и като хвана дръжката на вратата, бързо отвори и избяга навън, оставяйки стареца страшно разочарован.