Графиня просякиня (190)

В замъка Хоенщайн

Беше сутрин.

Гъста мъгла плуваше през обраслите с елхи скали и чукари, които обграждаха един грамаден кръг. От няколко дни сиви облаци на гъсти маси покриваха небосклона и предвещаваха настъпването на мрачни дни.

Есента се приближаваше с бързи крачки.

Колкото печална беше тази сутрин, толкова тъжни бяха и мислите на граф Фон Хоенщайн, който стоеше във великолепно мебелирания си кабинет.

Грижите бързо бяха посребрили косите на бащата на Ирма, силите на неговата младост обаче още не бяха съкрушени. Това доказваше неговата фигура и доброто здраве, запазената стойка на този благороден старец, който беше издържал много тежки изпитания в живота си и бе запазил с достойнство бляскавата гордост на кралското знаме, под което бяха служили неговите прадеди.

Графът живееше съвсем уединен в своя замък. Той не поддържаше никакви връзки със съседите си, които съжаляваха искрено това, че той ги отбягваше.

Граф Фон Хоенщайн страдаше извънредно много. Мисълта за прогонената му дъщеря го измъчваше денем и нощем.

В часове на отчаяние той беше проклинал прибързаната си строгост, с която изгони Ирма през онази нощ срещу Коледа с дете на ръце в зимната виелица. Той се беше разкаял за своята непреклонна гордост спрямо дъщеря си.

Напразно на другата сутрин бе изпратил всичките си слуги да търсят прокудената жена. Даже бе обещал възнаграждение на онзи, който би могъл да намери дирите й и самата нея.

Без съмнение графът допускаше, че както майката, така и детето са умрели още тогава, замръзнали някъде в снега. Загинали без гроб и без следи, изтрити от жестокия вятър.

При тази мисъл и този спомен графът винаги нервно ставаше. Той скочи и сега. Обхващаше го лудост при мисълта за неговото сурово дело.

Бащата бе решил да прости на своята дъщеря. Искаше да я намери и отново да я прегърне в своите обятия.

Мъглата правеше чудесни фигурки под големия прозорец, групираше ги заедно, те се преливаха едни в други, появяваха се нови, изчезваха, като простираха заканително своите фантастични ръце и като че ли искаха да му извикат: „Напразни са твоите надежди. Всичко е напразно!“.

Вратата на кабинета се отвори и един слуга, облечен във великолепна ливрея, влезе и сложи пристигналата кореспонденция на масата на графа.

— Желае ли още нещо господин графът? — попита лакеят внимателно.

— Не. Йохан, благодаря — отговори фон Хоенщайн любезно.

Старият слуга се оттегли почтително, а господарят започна да преглежда кореспонденцията.

Освен писмата, отнасящи се до работата му, която бе значителна поради многото му имоти, графът получаваше много рядко по някое частно писмо от страна на бившите си бойни другари от войната — ценни спомени за него.

Той прочиташе бавно купчината от писма, които съдържаха в по-голямата си част докладите на управителите на неговите имения. От време на време графът слагаше по някое писмо настрани, за да отговори по-скоро поради спешния му характер.

— Но какво е това? — възкликна учуден той. — Писмо от Америка?

Той се вгледа в него. В ръката си държеше един голям плик, на чиято лицева страна адресът беше написан с почерк, които ясно показваше, че ръката, която го е писала, отдавна не е хващала перо.

Граф фон Хоенщайн отвори плика и извади от него една голяма кола от книга, писана на четирите страни.

Той погледна бързо към подписа на писмото.

— Ернст Крюгер! — промълви той. — Кой ли ще да е този човек? А, да, спомням си сега! Да, така се казваше моят оръженосец, който замина за Америка. Какво ли иска този човек от мене?

Графът отвори писмото и прочете:

„Господин графе,

Измина доста време, откакто напуснах замъка Хоенщайн, и не знам дали г-н графът може да си спомни за мен, въпреки че той беше един добър господар.

Аз не съм забравил стария си добър господар и въпреки че преминах океана, за да търся щастието си в свободна Америка, много пъти си спомням за него.

Често съжалявам за това, че съм напуснал замъка Хоенщайн, където съм живял толкова добре. Такива господари като господин графа не се намират лесно.

Аз бях благодарен за грижите към мен, но когато се появи агентът, който събираше емигранти за Америка, бях сред първите, които повярваха на лъжите на този човек, обещаващ ни златни планини отвъд океана.

Да, а после трябваше да страдам много за тази си постъпка, която тогава толкова лекомислено предприех.

Можете да ми повярвате, господин графе! С пътуването по вода бях горе-долу добре, макар че люлеенето на океана не бе много приятно. Но когато стигнахме обещаната земя, цялото й великолепие бе изчезнало. Мъчно се печелеха пари и аз бях много благодарен, ако можех да си легна вечер отчасти нахранен или с няколко цента за утрешния ден“.

— Ех! — каза си графът. — Казвал съм му го много пъти, но той не слушаше. Сега сигурно ми пише това писмо, за да моли пак да го приема на служба и да го избавя от бедствието му. Горкият, беше порядъчен и трудолюбив човек!

Графът зачете по-нататък:

„Уви! Колко пъти вие ми повтаряхте това: «Ернст, остани в отечеството си и печели хляба си честно. Не всичко ще блести в злато.» Но аз не послушах, не исках да зная за нищо и тръгнах!

После трябваше много пъти да заплащам скъпо и горчиво за това свое вироглавство. Като работник надничар, като преносвач и въглищар се налагаше да работя тежка работа и едва можех да спечеля толкова, колкото да поддържам мизерното си съществувание. Това бе за наказание, че не послушах навремето вашите съвети.

И когато често нощем седях на кревата замислен, винаги пред мен изпъкваше замъкът Хоенщайн, където преживях толкова щастливи дни, тъй като там всички бяха добри с мен — г-н графа, г-жа графинята и особено графинята Ирма. Тогава тя беше още много млада, едва бе хвърлила детските си обувки. И днес като че ли виждам пред себе си нейния образ, особено когато яздеше: възседнала своето малко конче и последвана или придружена от мен.

Аз я поглеждах често пъти крадешком и винаги изпитвах удоволствие да виждам нейното ангелски красиво лице. Простете ми, господин графе, казвам това нещо, но истината е, че аз обичах добрата графиня, защото тя винаги е била любезна към всички нас.

След като изкачвахме напречния път до скалата, графинята тръгваше в галоп между елхите в гората, за да може да се любува на дивната красота. Тогава аз винаги си спомнях приказката за вълшебната княгиня, която ми беше разказвала много пъти. Наистина нашата графиня беше чудна като принцеса от приказките и аз никак не бих се учудил, ако я видех да изчезва като вълшебна нимфа в недрата на планината“.

Графът сложи писмото на масата.

— Ернст има право — промълви той с мъка. — Моята Ирма беше хубава като пролетен ден. Но защо трябваше да има такава съдба.

Той пое отново писмото и зачете по-нататък:

„Моите работи започнаха да отиват на добре. Намерих място като келнер и можех да печеля толкова, че да се снабдявам с най-необходимите неща. Но не бях щастлив и когато в свободните си часове виждах, че минават по улиците красиви файтони, теглени от чудесни коне, аз си спомнях за миналите времена и проклинах моята глупост, която ме докара тук.

Ала неволите и страданията имат понякога край. Един ден дойде фермер от Тенеси, започна разговор с мен и когато му разказах съдбата си и той научи, че разбирам от гледане на коне за впрягане и езда, ме попита дали искам да отида да служа при него. Приех с готовност неговото предложение.

След няколко дни тръгнахме заедно и стигнахме най-после фермата, в която се намирам и сега. Новият ми господар е твърде умен човек. При него се живее добре. Службата не е тежка и аз скоро забравих всички страдания, които бях претърпял.

Бих свършил тук моето писмо, ако не се бе случило едно приключение, което всъщност е причина да напиша това писмо.

Малко след постъпването ми на служба моят господар се ожени. Майката на младата господарка живее също в нашата ферма. Измина доста време оттогава. Един ден младата господарка дойде при мен и ми каза да приготвя файтона за сутринта, понеже искали да отидат в града да пазаруват нещо.

Тръгнахме рано на следващия ден, понеже градът се намира на няколко мили от фермата, и след като стигнахме, младата господарка, която беше взела и майка си, напазарува всичко, каквото й трябваше.

По обяд поехме пак към дома. Госпожите искаха да се върнат, скоро поради усилената работа във фермата.

Беше топло, защото в Южните щати, където съм аз, слънцето грее много по-силно, отколкото в Германия. Конят вървеше леко и младата ми господарка се канеше да си похапне нещо, защото в града нямахме време за това. Бяхме вече на средата на пътя. Докъдето ни се простираха погледите, не се виждаше жива душа.

Изведнъж моят кон спря на място: погледнах напред и видях една млада жена, легнала на пътя.

Трябва да знаете, господин графе, че в северноамериканските щати има много просяци, защото мизерията в Америка е по-голяма, отколкото в Германия. Стана ми много жал, когато видях нещастната жена простряна, без да може да мръдне, под сянката на едно дърво.

Господарката ми също я бе видяла и ми заповяда да спра файтона. След това тя започна да разговаря с майка си и се виждаше, че иска да прибере падналата жена, за да не се измъчва по пътя и под страшния пек. Майката отстъпи на молбите на дъщерята и господарката ми слезе от файтона, за да отиде при нещастницата. От капрата аз не можех да видя лицето на жената, но забелязах само, че бе много окъсана. До нея имаше малък вързоп. После видях, че моята господарка й подаде хляб, защото трябва да е била много гладна. Отначало тя не искаше да приеме нищо, но господарката ми е същински ангел на добродетелта и благочестива християнка и успя да я убеди да приеме хляба. Жената яде и се подкрепи с храната.

Накрая младата господарка поиска да вдигне горката жена, но това не беше лесно, защото тя бе много изтощена.

Тогава майка й ме извика да отида и аз да помогна. Хвърлих юздите в ръцете на старата, скочих долу от капрата и отидох да вдигна горката жена и да я донеса във файтона. Изведнъж извиках изненадано. Що да видя! Гледам по-отблизо, взирам се. Боже мой! Никакво съмнение. Падналата жена на пътя беше самата наша обична графиня Ирма!“.

Страшен вик се разнесе в работния кабинет. Граф Фон Хоенщайн скочи от стола си. Ръцете му трепереха. Писмото се изхлузи и падна на земята.

— Боже мой! — извика той. — Възможно ли е? Моята обична Ирма! Моята дъщеря е още жива! О, небе, благодаря ти! Тя е жива!

Радостната новина, че толкова дълго търсената дъщеря е жива, че нейните дири са намерени, възвърна силите на графа. Всичките му мисли се съсредоточиха към нея.

— Трябва незабавно да тръгна! — извика той в радостта си. — Искам да отида при нея. Искам да прегърна моята Ирма! Ах! Това е твърде много! През какви тежки изпитания е трябвало да мине горката! А аз съм толкова далеко от нея и не зная къде се намира! О, такава е била волята на Господа, че тъкмо Ернст е трябвало да я срещне.

Графът взе отново писмото от пода и зачете по-нататък.

„Аз съм твърда и спокойна натура, господин графе. Но когато вдигнах графинята, плаках като дете. После я сложих на файтона и погледнах нейните хубави и големи очи, които гледаха отчаяно. Като се взрях в бледното й лице, не можах да въздържа вълнението си.

Горката графиня, в изпокъсани дрехи насред пътя! Взех вързопчето, в което бяха скътани всички вещи на графиня Ирма, и го сложих на капрата.

Младата господарка и майка й бяха развълнувани и много изненадани, като чуха, че тази бедна и съсипана жена е била дъщеря на граф.

Сега моят кон трябваше да плати скъпо яростта ми, защото той не бе получавал никога такива удари, както при това пътуване. Ние поехме с голяма бързина по прашния път, за да можем да стигнем колкото е възможно по-скоро у дома. Докато пътувахме, аз често поглеждах назад във файтона и трябваше да затварям очите си от болка, когато виждах красивото лице на графиня Ирма толкова бледо и толкова изтощено. Струваше ми се невероятно, че съм намерил своята господарка — графиня Ирма, тук, в Америка, сред степта, съсипана от глад и в такова окаяно положение.

Най-после стигнахме в чифлика. Младата господарка сложи незабавно графиня Ирма да легне, а пък аз разказах на господаря подробно коя е намерената жена.

Той не показа, че ми вярва, но аз останах с убеждението, че не се лъжа, че това е графиня Ирма. Но не можех да си обясня по никакъв начин, как е попаднала тя именно там, насред пътя, и какъв е нейният сегашен живот.

Младата господарка излезе от стаята, където беше настанила графиня Ирма, и каза, че твърде малко е научила от нея. Тя каза още, че жената търсела своето дете, което била загубила преди няколко месеца.

Тогава господарят реши, че трябва да се е случило нещо съдбоносно, и разпореди на другия ден младата господарка да разпита подробно графиня Ирма и ако е възможно да й се помогне.

Но на сутринта стаята бе намерена празна. Графинята беше оставила една бележка, в която благодареше на домакините за оказаното й гостоприемство, и се извиняваше, че повече не може да остане в техния дом.

Добре схванах нейните преживявания! Срещата е била много мъчителна за нея. Това и за мен бе едва поносимо.

Графиня Ирма беше се подписала под записката с името Ирма Н., но мога да се закълна, че беше тя. На моята господарка тя казала само, че искала да отиде в Марвил, където предполагала, че се намирало нейното дете. Друго нищо не можахме да научим.

Но никога не ще забравя голямата нищета, в която я видях, дори да бих живял още сто години. Толкова много плаках и я съжалявах. Затова и написах писмото.

А сега, господин графе, извинете ме, че се осмелих да ви разсърдя с това писмо. Но аз не можех да постъпя другояче. Бях длъжен да ви пиша. В мига, когато довърших писмото, почувствах, че голям камък падна от сърцето ми. Вече мога да бъда пак напълно спокоен.

Сбогом, добри ми графе.

Приемете моите почитания

Ваш покорен слуга Ернст Крюгер

Б., Тенеси 1869 г.“

Графът беше прочел набързо до края това толкова тежко писмо. И този твърд като камък човек наведе глава съкрушен на стола си.

Той мислеше за своята дъщеря и за безбройните страдания, които е трябвало да изтърпи, прогонена от неговата строгост и жертва на измамник.

Граф Фон Хоенщайн постоянно проклинаше часа, в който се бе показал безпощадно суров към Ирма. Но ако той би могъл да я намери, щеше да поправи злото, което бе сторил на детето си.

Неговата собствена дъщеря сега страдаше от строгостта му. Нежната деликатна Ирма е трябвало да търпи сурови несгоди, а пък той, нейният баща, живееше в своя великолепен замък, заобиколен от разкош и изобилие, без да може да приюти при себе си едничкото си страдащо чедо.

Графът започна да плаче като дете. Болките на бащинското му сърце бяха смекчили и пречупили твърдия му характер.

Той пъшка дълго, докато се съвземе отново, и със силна ръка дръпна звънеца.

Яви се слугата.

— Приготви ми незабавно багажа за едно много дълго пътуване! — каза той на мъжа, който остана смаян от това, което му заповяда неговият господар. — Ти също ще ме придружаваш. Приготви и твоя багаж. Довечера заминаваме — прибави графът.

Старият слуга тръгна, но графът го повика отново назад.

— Йохан — каза той, — ти си ми служил много години. Разделял си радост и скръб с мен. Прекарах време на големи грижи, прекара го и ти. Но надявам се, че скоро всичко ще бъде добре. Ще вървим сега отново заедно.

Слугата погледна загрижено развълнуваното лице на господаря си.

— Трябва да направим едно много дълго пътешествие — каза графът тежко. — Ще заминем за Америка!

— За Америка ли? — промълви Йохан.

— Да, искам да доведа оттам един човек, който ти познаваш много добре и когото си носил често на ръце. Искам да доведа дъщеря си Ирма!

— Тя в Америка ли е?

— Да, там е!

— О, Господи! — извика слугата и очите му се просълзиха.

Каква радост изпита той, когато чу, че ще види пак своята господарка Ирма! Той запита възбудено:

— Вярно ли е, г-н графе, наистина ли нашата графиня е там?

— Да, добри ми Йохан — отговори графът, — и ако е рекъл бог, ще се върне с мен в отечеството си.

От този момент съдбата на графиня Ирма фон Хоенщайн тръгна в друга посока. Една нова сила се намеси в нейния живот и стрелката се измести към добро. Бащината помощ вече се насочи към нея.

За колко ли време щеше да я настигне?

Това щеше да покаже бъдещето!