Графиня просякиня (93)

Молитвата на една майка

На другия ден слънцето изгря в цялото си великолепие. Бурята беше прочистила въздуха и всичко изглеждаше обновено и свежо. Птичките чуруликаха радостно по дърветата, а звънчетата на домашните животни, които пасяха по обширните ливади, звънтяха ободряващо.

Ирма се събуди и трябваше да минат няколко минути, за да си спомни къде се намира. Шелер дремеше на един стол до леглото.

— Шелер! — извика Ирма. — Не трябва да губим нито минута, трябва да тръгваме веднага!

Шелер се сепна.

— Да, да, трябва да тръгнем — изрече той сънено. — Как се чувствате, графиньо?

— Достатъчно добре, за да не искам да оставам нито минута повече тук.

— Както желаете.

— А къде е Милия?

— Приготвя закуската в кухнята. Такова момиче рядко се среща — каза Шелер с нескрито възхищение. — Защо ли се забави толкова?

Той тръгна към вратата. В същия момент на прага се появи Милия. Носеше поднос с храна и чай.

Като изпи чая, Ирма стана и започна да се облича.

В това време Милия отвори гардероба си и извади една рокля.

— Вземете я, мисис! Тя е обикновена, но е чиста. Не мога да ви оставя да тръгнете с тези дрипи.

Добрината на Милия трогна Ирма. Сълзи на признателност светнаха в очите й.

— Не — отговори Ирма, — не мога да приема от теб тази жертва. Самата ти си едно бедно момиче и аз, въпреки че съм лишена от средства, не искам да вземам от теб.

— Не може да става и дума за отказ — отвърна Милия. — Подарявам ви я от все сърце, така както бих я подарила на родната си сестра или на една искрена приятелка.

— Благодаря ти! — развълнувано каза Ирма и я целуна по челото.

Шелер, който беше излязъл от стаята, се върна и каза:

— Графиньо, аз съм готов! Да даде бог още преди залязването на слънцето да вземете малката Лидия в прегръдките си!

— Дай Боже! — пожела Ирма и погледна с надежда към небето.

След това двамата се разделиха сърдечно с Милия и тръгнаха.

Отново вървяха през полето. След задушната стая Ирма вдишваше чистия полски въздух с пълни гърди. Вървяха доста време мълчаливо, най-после Шелер заговори:

— Вярвам, че ще намерим Лидия. Ако вървим по големия път, ще стигнем до място, където живеят повече хора. Мисля, че там ще научим нещо!

Тези думи на Шелер вдъхнаха сили и нова надежда у Ирма.

Изведнъж на Шелер му хрумна една идея.

— Графиньо, искате ли да ви дам един съвет?

— Какъв съвет? — попита тя, като го гледаше право в очите.

— Да се върнем при баща ви! — притеснено каза Шелер. — Той е толкова благороден човек, отдавна ви е простил и ще ви посрещне с отворени обятия.

— Да се върна при баща си! — извика Ирма. — Не, никога! Не мога да забравя онази ужасна нощ срещу Коледа, когато, умираща от глад, изморена и премръзнала, го молех за прошка, а той ме изгони от замъка!

— И въпреки това мой дълг е да ви кажа, че тази постъпка е разбила бащиното му сърце.

Ирма трепна. Тя се загледа в далечината, където като че ли сребрееше река.

Изведнъж тя извика със странен глас:

— Лидия, детето ми, виждам те! Идвам, мила, майка ти идва при теб!

И докато Шелер се опомни, Ирма побягна напред и се изгуби от очите му. Той затича в същата посока и скоро стигна до стръмен бряг. Отдолу течеше река, а Ирма с безумна смелост слизаше към нея. Шелер нямаше време за мислене и бързо я последва.

— Лидия, дете мое, идвам, идвам! — викаше Ирма, стигнала до реката.

— Велики Боже, какво ли ще направи сега? — питаше се Шелер. — Миледи, спрете се, вие отивате право в обятията на смъртта! — викаше след нея той.

Ирма не му отговори. Тръгна по едно мостче, направено от камъни, върху които беше опряна една греда. Тя се намираше почти на средата, когато гредата се заклати.

— Господи! — извика отчаяно Шелер.

Едно изпращяване заглуши неговия вик. Гредата се счупи и Ирма падна в реката.

Шелер знаеше, че всяка минута е скъпа. Бързо скочи в реката и буйните води отстъпиха под напора на силните му ръце.

Недалече от отсрещния бряг Ирма се подаде над водата, хвана се за плаващата греда и повлечена от течението, стигна до него.

Щом кракът й стъпи на твърдата земя, тя отново затича. Шелер, излязъл след нея на брега, я последва. Лудият бяг на Ирма не продължи дълго — скоро тя падна изтощена на земята. След малко и Шелер падна до нея.

— Какво се случи, графиньо? — попита той, дишайки тежко…

— Аз я видях… — отговори тя.

Изминаха повече от два часа, докато Ирма дойде напълно на себе си. Тя гледаше Шелер, който, потънал в тежък размисъл, мълчеше. И двамата нямаха сили да продължат.

Така измина денят.

Първите звезди изгряха на небето. Ирма вдигна към него насълзените си очи и зашепна молитвата, която някакъв вътрешен глас й нашепваше:

— Света Дево, спаси невинното ми детенце! Ако искаш жертва, вземи моя живот! Давам го с радост за моята Лидия дори ако трябва кръвта ми да изтича капка по капка…

След малка пауза отново продължи:

— Света Божа Майко, не ме напускай! Заведи ме при детето ми! Ако то е вече при теб, на небето, тогава вземи и мен!

Ирма наведе глава и се ослуша. Неясен шум достигна до слуха й. Шелер също се вслушваше напрегнато в посоката, от която идваше този необясним шум, който все повече приближаваше към тях. Двамата не можеха да различат нищо в мрака, който ги заобикаляше. Затова предвидливо се скриха зад един храст.