Графиня просякиня (274)

Към Европа

В една мрачна декемврийска утрин на кея на пристанището в Ню Йорк спря файтон. От него слязоха две дами и един джентълмен с представителна външност. Това бяха Ирма, Мери и Роджър. На пристанището чакаше голям презокеански параход, с който Ирма и Роджър щяха да отпътуват за Европа. На него цареше оживление, свързано с предстоящото му отплаване. Тримата се качиха на парахода, където ги чакаха Шелер и Юнона.

Ирма беше почивала няколко дни във великолепния дворец на Мери. Въпреки молбите й, Ирма настояваше да тръгне незабавно, макар и през студения зимен месец, защото искаше по-скоро да види баща си. В очите й блестяха сълзи, защото трябваше да се сбогува с приятелката си.

— Скъпа Ирма, дали ще те видя пак някога? — въздъхна с болка Мери.

Ирма я притисна към себе си и отвърна:

— Знаеш, че не можах да намеря Лидия. Сигурно ще дойда пак. Но голямото желание на баща ми да ме види ме кара да се върна веднага в родината си.

— Пътуването ти в този бурен месец ме тревожи — каза Мери. — Няма да се успокоя, докато не получа съобщение, че сте пристигнали в Хамбург. Успокоява ме малко само това, че ще те придружава полковник Роджър. Знам, че той ще бди над теб и ще ти помогне в случай на беда.

Ирма погледна към Роджър и леко се изчерви.

— Имаш право, скъпа Мери. Мистър Роджър ще се погрижи за мен. Смущава ме само това, че не мога да му се отплатя за всичко, което направи за мен. Какво струват думите ми на благодарност пред саможертвата на Роджър, който изложи дори живота си на опасност заради мен!

По лицето на Мери се прокрадна лека усмивка, но тя не отговори нищо на Ирма. Звънна камбаната на парахода и котвата започна да се вдига от морските дълбини.

— Трябва да се разделяме, скъпа Мери — прошепна с треперещ от вълнение глас Ирма. — Но се надявам, че ще се върна и отново ще бъдем заедно.

Мери я притисна силно до гърдите си. Мигът на сбогуването й причиняваше голяма болка. След това подаде ръка на Шелер и Юнона и се обърна към Роджър, който също не беше равнодушен към тази раздяла.

— Останете със здраве, мистър Роджър, и бдете зорко над моята скъпа приятелка — едва успя да каже тя със задавен от сълзи глас.

Отново прегърна Ирма и бързо слезе от парахода. Витлото на парахода забуча и превърна вълните в бяла пяна. Мостът беше вдигнат и параходът се отдалечи бавно от кея, където стотици мъже и жени махаха с ръце за сбогом на роднини и приятели. Облегната на парапета на палубата, Ирма махаше с кърпичката си на Мери. Тя не помръдна от мястото си, докато параходът не се скри от погледа й.

Въпреки студеното време първите дни от пътуването изминаха бързо, защото пасажерите имаха възможност да се разхождат по широката палуба. Ирма обаче предпочете да стои в топлата каюта, за да може да почине добре след изживените тревожни дни. За голямо съжаление на Шелер негърката стоеше постоянно при господарката си, така че той беше лишен от постоянните си препирни с нея.

В онези години тръгващите от Ню Йорк параходи към Европа плаваха обикновено в две посоки: към Англия и към Франция. В Англия три пристанища служеха за изходни пунктове за трансатлантическо плаване: Портсмут, Брайтън и Суонзи. Във Франция това бяха Хавър и Сен Назер. От Ню Йорк потеглящите параходи следваха посока южно от Нова Шотландия към Ирландия, като правеха малък завой, за да избегнат големите ледени планини, след което се спускаха откъм Гренландия и после малко на юг към Ламанша.

Тази сутрин Ирма се събуди от бученето на морето и силното клатене на парахода. Тя на драго сърце би се качила на палубата, защото самотата в каютата й тежеше и увеличаваше страха й от приближаващата буря. Капитанът на парахода беше забранил строго на пътниците да излизат на палубата в бурно време, защото се боеше, че ще им се случи някое нещастие.

Скоро в каютата й дойде Роджър и по загриженото му лице тя разбра, че силният циклон може да причини доста неприятности. Въпреки опитите си, той не успя да успокои напълно Ирма, защото от силното клатушкане и грохота на вълните тя разбираше, че надигащата се буря може да се окаже фатална. Ураганът, без да отслаби силата си, продължи през целия ден. Дори капитанът призна, че за пръв път е изненадан от такава силна буря. По загрижените лица на старите моряци можеше да се разбере, че положението е сериозно. Капитанът и офицерите на командния мостик се вързаха с въжета, за да не бъдат отнесени от големите вълни, които заливаха парахода. Кормчията гледаше мрачно облаците и вълните, които се издигаха като планини и се разбиваха в стените на парахода. Въпреки че не продумваше нито дума, по изопнатите черти на лицето му можеше да се види безпокойството, което го беше обзело. Ако бурята продължеше още няколко часа, положението на кораба щеше да стане трагично.

В този миг бурята бушуваше и далече на изток, край замъка на Фон Хоенщайн, като свеждаше ниско клоните на дърветата и разнасяше из въздуха снега от тях като сребърна мъгла. Тук бурята бе продължила цяла нощ, едва на сутринта се беше укротила. Силният студ, който се беше спуснал, покри с фантастични ледени цветя прозорците на средновековния замък.

Но той не можеше да проникне в удобните и добре затоплени стаи на замъка, в който се намираха старият граф Адалберт Каспар Хелмут фон Хоенщайн и неговата хубава внучка Лидия, която се радваше на ледените цветя по прозорците, които блестяха чудно, озарявани от слънчевите лъчи. Графът продължи прекъснатия разговор за скорошното пристигане на Ирма, който Лидия много харесваше, защото се отнасяше за любимата й майка. Момиченцето едва сдържаше нетърпението си да я види от деня, в който бе разбрало, че тя скоро ще се върне. Събудеше ли се от сън, първата му мисъл беше за нея, а вечер я споменаваше в молитвите си.

Графът беше отстъпил пред молбите на Лидия да говори за майка й, за близкото й завръщане и за подаръците, които щеше да й донесе. В този момент влезе Йохан и предаде на графа чантата, в която получаваха пощата. Той я отвори и изведнъж трепна от радост. Не! Нямаше никакво съмнение. Адресът на едно от писмата беше написан от ръката на любимата му дъщеря.

— О, Господи! Благодаря ти, Господи! — прошепна разчувстван графът. — Най-после ще разбера кога ще притисна до сърцето си моето скъпо дете.

Той скъса плика и разгъна с треперещи от вълнение ръце писмото, но изведнъж изстена глухо, а очите му се впиха във фаталното послание. Стоя така доста време, докато дойде на себе си от неочакваното душевно сътресение. Мрачни мисли го обзеха при мисълта, че дъщеря му е в ръцете на безмилостни бандити. Бавно остави ужасното писмо, в което дръзкият разбойник се заканваше да убие графинята, ако не получи навреме откупа. Графът разбираше, че и най-малкото забавяне би могло да докара непоправимо нещастие. В отчаянието си той си спомни за полковник Роджър. Този великодушен мъж, който беше закрилял дъщеря му — само той би могъл да се притече на помощ на нещастната Ирма. Графът реши да изпрати исканите пари на него, за да може той да я освободи. След половин час Ернст препускаше към града, за да изпрати телеграфически пари на полковника. Графът молеше Роджър да изтегли парите за откупа от една банка в Ню Йорк, която имаше делови контакти с неговата банка. Дори ако бандитът беше поискал десет пъти по-голяма сума, старецът би я дал на драго сърце, за да спаси живота на дъщеря си.

Часовете, които изминаха, след като Ернст отиде да изпълни нареждането, бяха много мъчителни за графа, защото неизвестността го измъчваше ужасно и хиляди мрачни мисли минаваха през главата му. Той се разхождаше нервно из стаята, очаквайки да получи уверение, че телеграмата е изпратена по най-бързия начин. След няколко часа преданият слуга влезе в покоите на господаря си.

— Предадена ли е телеграмата на полковника? — запита нетърпеливо графът запъхтяния от бързане Ернст.

— Не, господарю! — отвърна едва дишащият прислужник. — Ето отговора на американското телеграфно управление.

— Какво? Телеграмата не е предадена? Какво означава това? — извика Фон Хоенщайн, като едва не изгуби съзнание. Въпреки това намери сили да вземе листа, който му подаде Ернст, и прочете:

„Получателят отсъства от града“.

— Боже господи — въздъхна тежко графът, — единственият човек, който може да помогне на детето ми, да отсъства точно в този съдбоносен час!

Граф Фон Хоенщайн беше толкова изненадан от отсъствието на Роджър, че не се опита да узнае накъде бе заминал полковникът. В главата му тежеше само мисълта, че часовете отлитаха бързо и приближаваха Ирма към смъртта. Тогава той реши да изпрати телеграма до губернатора на Ню Йорк и да го помоли за помощ, като му заяви, че е готов да я заплати на всякаква цена. Той молеше да се отиде веднага в Сонора, откъдето е изпратено писмото, като парите за откупа бъдат изтеглени от банката от полковник Роджър. Също така настояваше да го уведомяват за хода на операцията по освобождаването на дъщеря му.

— Ти си доста уморен — обърна се той към Ернст. — Ще трябва да изпратя някой друг от слугите.

— Ще отида дори ако трябва да яздя цяла нощ! — каза слугата с трогателна готовност.

Няколко минути след това Ернст отново потъна в снежната виелица.

Съобщението, че младата графиня е попаднала в ръцете на бандитите, се разнесе светкавично из замъка. Слугите разтревожено коментираха страшната вест. Граф Фон Хоенщайн сновеше из великолепните помещения на замъка, съкрушен от изживяния кошмар. Той постоянно виждаше пред себе си Ирма, заобиколена от бандитите, заплашвана със смърт, докато той, нейният баща, е безсилен да й помогне. Ернст все не се връщаше и графът започна да губи търпение. Заповяда да впрегнат шейната и скоро след това тя се плъзна по дебелия сняг. Но не можа да стигне далеко, защото срещна Ернст. Слугата веднага отиде при графа, който го гледаше с питащи очи.

— Този път телеграмата е предадена, ето потвърждението! Само че ще изминат още няколко дни, докато пристигне отговор от властите в Ню Йорк.

— Защо, какво е станало?

— Получи се съобщение, че има някаква повреда. Но в пощата ме увериха, че бързо ще бъде поправена, и след няколко дни ще получим желания отговор.

— Пак пречки! — въздъхна измъченият граф. — Като че ли всичко се е опълчило против мен, за да ми попречи да спася детето си. Всемогъщи Боже! Запази моята Ирма, върни ми я здрава и читава, защото няма да мога да преживея загубата й!

Като се върна в замъка, графът видя посърналите лица на верните слуги, които съчувстваха на обичания от тях господар. Само няколко дни преди това неговите обитатели очакваха с живо нетърпение завръщането на младата графиня, а сега се молеха на бога да запази живота й.

Само Лидия не знаеше нищо за ужасната участ, която грозеше майка й. Граф Фон Хоенщайн събра всичките си сили, за да може да скрие страданията си от нищо неподозиращото дете. Сърцето му се изпълни с мъка, когато детето заговори за коледното дърво, уверено, че обичната му майка ще си дойде преди започването на коледните празници. Старият граф също се беше надявал, че Ирма ще си дойде за коледните празници, защото беше получил телеграма от Тусон, в която тя му съобщаваше за завръщането си.

А каква печална Коледа го очакваше сега!

През тази нощ графът не можа да заспи. Измъчван от мрачни предчувствия, той гледаше портретите на прадедите си, които го наблюдаваха от стените и сякаш преживяваха нещастната съдба на старата благородна фамилия Хоенщайн.