Графиня просякиня (13)

Дуел по американски

Шефът на нюйоркската полиция Роджър седеше зад бюрото си. Той току-що беше разпитал за пореден път стария Боб, без да открие някакви доказателства за неговата виновност. Слугата бе толкова съсипан, че полицаят го съжали и го остави да се прибере в килията си. В момента Роджър препрочиташе показанията на Боб.

— Да — говореше той сам на себе си, — калъфът на ножа и ключът са връзката в разигралата се трагедия. Явно е, че е имало два ключа: единият е бил в убития, а другият — у дъщеря му, мисис Гулд. Боб не е убиецът. По лицето му се вижда, че не може да убие човек. Виждал съм много хора да се преструват на невинни, но Боб Гардън не е от тях.

— Калъфът от ножа! — извика той след малко. — Той не е правен тука. Явно принадлежи на човек, дошъл от Германия.

На вратата се почука и един полицай донесе някакво писмо.

— За вас е, мистър Роджър.

Първата му мисъл беше за Ирма, която беше оставила незаличим спомен в сърцето му. Той пое писмото и се унесе в спомени за изоставената жена, която му беше отказала ръката си, обявявайки, че още се чувства свързана с онзи, който я беше напуснал. Завладян от надежда, Роджър отвори възбуден плика и прочете писмото. Дълбокото впечатление, което то му направи, ясно се отрази върху неговото красиво и сериозно лице. Той скочи на крака.

„Броя часовете и минутите! Знам, че ще дойдете и няма да ме оставите повече.

Ваша признателна Ирма Норт.“

Горката жена ме чака още от сутринта, а сега е вече обед. Сигурно си мисли, че не искам да отида при нея. Той напусна канцеларията, като прекарваше през ума си всички възможни страдания, които търпеше Ирма Норт, и се мъчеше да намери връзката между отвличането на детето и името, което тя беше обещала да му каже. Роджър се въодушевяваше от мисълта, че щеше да й помогне и тя щеше да му бъде благодарна, като най-после разбереше неговите чувства. Защото той я обичаше и щеше да бъде най-щастливият човек на света, ако тя бъдеше негова.

Той пристигна на определеното място. Когато влезе в къщата, вълнението отново го завладя. Поиска веднага да се срещне с мистър Гулд. Артур пребледня и пожълтя, когато му казаха, че с него иска да говори началникът на нюйоркската полиция. Черните проницателни очи на Гулд срещнаха открития поглед на Роджър, който го гледаше с недоверие.

— Какво обичате? — попита Артур.

— Има ли във вашата къща компаньонка, германка по произход, на име Ирма Норт?

— Е, и?

— Току-що получих от нея писмо, в което пише, че са отвлекли детето й.

— Не вярвайте на това, което ви пише тази авантюристка — каза Артур с презрителен тон. — Тя е една неуравновесена жена, която ни причини много неприятности.

— Лъжете се, мистър Гулд — отговори Роджър, като се изправи в цял ръст. — Вашата преценка за нея е погрешна. Мисис Норт не е нито авантюристка, нито неуравновесена. Тя е само една нещастница, отритната от някакъв…

— Но какво ме интересува всичко това! Избавете ме, моля ви, от тази жена! Тя е луда!

— Мистър Гулд, имайте предвид, че стоя пред вас и ви говоря като неин покровител.

Дяволска усмивка пробяга по устните на Артур.

— Така значи! — каза той иронично. — Но всичко това въобще не променя същността на нещата. Аз не мога да се меся във вашите отношения с тази дама.

— Нямам никакви отношения с нея! Работата е там, че тя страда несправедливо, и искам да й предложа защитата си.

— Това не е голяма чест за вас, любезни.

— Забранявам ви да ми говорите така! — разсърди се Роджър. — А също така не ви позволявам да се съмнявате в честността на тази жена и да говорите за нея с ирония. Това оскърбява и мен.

— А мен това не ме засяга — каза Артур, като надменно обърна гръб на шефа на полицията и отиде до бюрото си.

— С подобни извъртания няма да се отървете от мен, мистър Гулд — продължи Роджър. — Искам да говоря с мисис Норт и освен това настоявам да се извините в нейно присъствие за обидното си държане към нея.

— Преди всичко трябва да ви кажа, че жената, която търсите, напусна тази сутрин къщата ми. Идете и я търсете. Освен това не забравяйте къде се намирате. Намирам постъпката ви за безобразна. Ще заповядам на слугите ми да ви изхвърлят навън.

— Стойте — извика Роджър, когато Артур щеше вече да натисне звънеца. — Искам удовлетворение от вас за нанесената обида.

— Няма повече да се разправям с вас — отговори студено Артур.

— Тогава ще ви принудя да ми дадете удовлетворение, мистър Гулд.

— Това закана ли е?

— Призовавам ви на дуел. Никой честен човек не отказва подобна покана.

— Нямам нито мотиви, нито причини да се бия с вас.

— Оставям ви да изберете: камшик или револвер. Но ако откажете да се биете с мен, ще ви накажа с камшика за обидите, нанесени на Ирма Норт.

— Револвери ли? — попита Артур, като вдигна рамене. — Един такъв дуел ще бъде за вас сигурна смърт. Ще ви застрелям като куче.

— Искате да се покажете великодушен, за да избегнете спора. Няма да можете. Дължите извинение на онази жена. Ще приема оръжието, което вие изберете.

— С други думи, искате на всяка цена да бъдете убит — осведоми се хладнокръвие Артур.

— Не искам нищо друго, освен да защитя една невинна жена.

— Съгласен съм. Предлагам обаче дуел по американски, понеже се намираме на американска земя.

Лицето на Роджър помръкна. Дуелът по американски се състоеше в теглене на жребий за самоубийство. Онзи от дуелиращите се, който го изтегли, е длъжен за кратко време да сложи край на живота си.

— Защо се колебаете? — попита Артур.

— Условията, моля — промълви Роджър.

— Ще вземем два листа хартия, единия — по-дълъг, а другия — по-къс, ще ги сложим в тази книга и ще теглим. И който изтегли по-късия, ще има право да живее една година, считано от днес.

Артур взе листовете, сложи ги в една книга по такъв начин, че когато се затвори тя, да се виждат само краищата им. Роджър спокойно се приближи. След това протегна ръка и изтегли единия лист. След него тегли и Артур. По-късият лист се оказа в ръцете на Роджър. Той беше изтеглил жребия на смъртта. Лицето му обаче остана спокойно и решително.

— Сега е два часът следобед — каза Артур, като погледна часовника си. — Ако една година след днешния ден те срещна жив, ще те застрелям на място като бясно куче.

Като каза това, той се обърна и излезе. Роджър остана за минута неподвижен под силното впечатление на случилото се. Най-сладката му надежда — да се ожени за Ирма — беше загубена завинаги, а ужасният жребий налагаше гробно мълчание.

Той излезе на улицата и отново си спомни писмото на Ирма:

„Броя часовете и минутите…“