Графиня просякиня (83)

Молба за прошка

В това време и Ирма се движеше в същата посока. Тя не познаваше пътя, затова гледаше да не изгуби от очи реката. Гората през нощта имаше странен вид. Диви котки и маймуни скачаха от дърво на дърво. От време на време изпращяваше сух клон под краката на дивите зверове. За първи път през живота си Ирма се скиташе сама в девствения американски лес. За щастие тя беше взела револвера, който вдигна от палубата на параходчето, така че не беше напълно беззащитна.

Изминаха няколко часа и Ирма, изморена, с разкъсани дрехи и разплетена коса, беше на прага на отчаянието.

Най-после гората започна да оредява и тя видя реката. Ирма усети прилив на нови сили, защото мястото, откъдето бяха тръгнали, не беше далече. Луната се показа и обля в мека светлина цялата околност.

Ирма ускори крачките си и скоро зърна светлина на отсрещния бряг. Тя беше стигнала до мястото, но на брега нямаше никой.

Отначало помисли, че хората са отвели Лидия, но майчиното й сърце не я остави на мира и я накара да поднови търсенето.

Тя се изкачи на един хълм и от другата му страна намери букет полски цветя и разноцветни камъчета. Сигурно с тях си беше играла Лидия, но от нея нямаше никаква следа. Ирма се наведе, взе букета, последен подарък от нейното момиченце, и го зацелува, като го оросяваше със сълзите си. После го скри и даде воля на отчаянието си.

Виковете на майката се разнесоха далече в тихата нощ. По мократа земя се бяха отпечатали следи от детски обувки. Ирма ги проследи, но изведнъж замръзна на мястото си. Някаква сянка излезе от гъсталака и се отправи към нея. Радостен вик се изтръгна от гърдите на майката:

— Лидия!

Но това не беше тя. Ирма не вярваше на очите си.

— Милия — извика тя, — какво правиш тук? Търсиш детето ми, нали?

— Да, и не мога да го намеря — отговори тя със задавен от сълзи глас. — Къде ли е отишло горкото момиченце? Простете ми, мисис, че я оставих, но не можех да постъпя по друг начин! Баща ми би ме убил, ако разбереше истината. Затова бях принудена да мълча. Когато стигнахме вкъщи, съвестта ми не ме оставяше на спокойствие. Излязох през прозореца и преминах реката, за да търся изгубеното дете. Претърсих цялата гора, но не можах да намеря никаква следа. Накрая видях вас и дотичах, за да падна в краката ви и да ви моля за прошка, не ме проклинайте, защото и без това страдам безкрайно много!

Ирма не помръдваше. На лунното осветление тя изглеждаше като каменна статуя. Погледът й беше отправен в далечината, а устните й мълвяха: „Изгубена…“.

Милия се изплаши, като видя в какво състояние се намираше нещастната майка.

— Не, не! — извика тя. — Хайде да преминем реката. Аз ще призная всичко на баща си. Пред вас той няма да посмее да постъпи грубо с мен. Ще останете тази нощ у нас, а утре ще ви помогнем в търсенето на милото момиченце. Виждам колко много сте уморена и измъчена. Вие трябва да си починете, трябва да спите! Елате, аз ще ви отстъпя леглото си.

Ирма се съвзе. Гласът й звучеше кротко:

— Прощавам ти, дете! Ти ме предупреди навреме… Каза, че трябва да си почина. Не, Милия, тази нощ за мен не може да има нито почивка, нито спокойствие. Трябва да продължа да търся детето си…

— Но не сега — каза Милия с умолителен глас. — Вие сте съсипана от умора… Не сте ли срещали някакъв конник?

— Не, никого не срещнах.

Милия пребледня, Макнийл беше погубен! Тя се опита още веднъж да убеди Ирма да се откаже от намерението си, но нещастната майка остана непоколебима.

— Ще се върна само с детето си. Ако може да бъде спасено, това може да стане веднага. Утре ще бъде много късно. Сбогом, Милия, аз ти простих. Върни се бързо вкъщи и не казвай на баща си за срещата ни. Ако срещнеш човека, който дойде с мен от Колумбия, кажи му, че си ме видяла тук. Кажи му още, че съм отишла да търся детето си и че няма да се откажа, докато не го намеря. А сега си отивай, Милия. Нямам време за губене.

— Но в гората има вълци и други диви животни!

— Имам оръжие и не се страхувам! Пък и моят живот принадлежи на детето ми…

— О, мисис! — извика Милия и заплака.

Ирма я целуна по челото и тръгна към гората.

— Горката жена! — продума Милия. — Такова добро и благородно сърце! И въпреки това тя е изгубена, както и детето й.

После с бавни крачки и с насълзени очи тръгна към къщи.