Графиня просякиня (187)

Свиждането

Развитието на нашия разказ ни принуждава да напуснем за известно време приключенията, станали в последните дни, и да обърнем поглед към Ню Йорк, където двигателят на преплетените събития, Артур Норт, отново се появи.

Той така замесваше в своята съдба живота, мислите и страданията на другите, с които имаше вземане-даване, че ги влачеше след себе си от място на място и им се изпречваше тъкмо когато те най-малко го очакваха.

След като се спаси от смърт в Чикаго и остави след себе си от дома, където го бяха приели така благосклонно, едно пепелище, той се насочи на изток, в Ню Йорк, втората столица на северноамериканските Съединени щати, гигантския град, в който живеят най-големите разбойници на света.

Там живееше Мери, втората жена на Артур Норт. След изстраданите мъки по смъртта на баща си и безобразието на мъжа си тя се уедини и постепенно се успокои в своето усамотение, отказвайки се от всякакви развлечения и връзки с външния свят.

Сътресенията, които бе преживяла, бяха оставили дълбока диря в душата й. Лятно време тя живееше в едно голямо свое имение близо до Хъдсън, откъдето се разкриваше чуден изглед към американска Швейцария.

Това имение й бе останало в наследство от нейния баща.

Единственото лице, с което Мери се срещаше, и то много рядко, беше Бърнард. Той изпитваше съчувствие към тази нещастна млада жена, която в един ден бе загубила всичко, което бе обичала. Но той не беше в състояние да я утеши, защото тя не приемаше никакви състрадания.

Мери го питаше винаги за Норт, Ирма, полковник Роджър, но Бърнард не можеше да даде задоволителен отговор на нейните въпроси, тъй като той не знаеше нищо за тези трима души.

Един ден той беше при нея, в нейния салон. Гледаше загрижено красивото и печално лице на страдащата жена и се спираше на пълните й с мъка очи.

— Нямате ли още никакви известия за тези хора? — попита тя Бърнард, облегната на стола.

— Не. Като че ли потънаха в земята! Има вече няколко месеца, откакто Роджър ми писа за последен път от Олбъни. След това и неговата диря се загуби.

— А може ли да отсъства толкова дълго време?

— Да! Той си взе продължителен отпуск — отговори Бърнард. — Този отпуск изтича наскоро и аз очаквам полковника да си дойде тези дни.

— Когато дойде, ще ми съобщите ли?

— Разбира се! — увери я Бърнард. — Ще ви известя веднага за пристигането на градоначалника.

Бърнард се оттегли, а Мери остана задълбочена в мислите си. Младото й сърце, което бе знаело да люби с такава горещина, но и да мрази също така силно, се обливаше сега в кръв при спомена за краткото щастие, което бе вкусила от съвместния живот с Норт. Тя мразеше Ирма затова, че беше разрушила нейното щастие. Мери си спомняше с голяма мъка за сладките милувки и прегръдки на Артур — Йохан, в когото беше толкова силно влюбена.

Уви, да знаеше поне къде се намираха те двамата! Всякакви следи от тях бяха изчезнали.

До нея не достигаха никакви сведения. Тя се надяваше, че един ден съдбата ще я постави пак в близост с тези хора.

Тъкмо се бе мръкнало, когато Мери стана и се наметна с една мантия. Тя не си позволяваше друго удоволствие, освен това да се разхожда вечер с файтон, тъй като избягваше всякакви срещи със своите познати и приятели. Младата господарка бе уволнила многобройния персонал, който в момента на нещастието се намираше на служба в двореца й, и го беше заменила само с няколко по-стари и мълчаливи слуги.

Мери чу файтона, който спираше пред входа, и слезе бавно по стъпалата. Тя искаше да си направи малка разходка.

Коридорът бе слабо осветен, но жената можа да види, че един мъж влизаше и се отправяше бързо към стълбата. Тя трепна. Кой ли може да е този нощен посетител?

Тъкмо когато стъпваше на последното стъпало, човекът се показа в светлината на лампата в коридора, така че тя веднага можа да познае лицето.

Силен вик се изтръгна от гърдите и хубавата жена се олюля.

Дали това не бе някакво видение, или наистина очите й не я лъжеха?

Мъжът, който се намираше отпред и простираше ръцете си към нея, беше Артур Норт, нейният съпруг и убиецът на баща й.

Той се спусна бързо към Мери, която едва не бе припаднала от страх, и я отведе горе, придържайки я любезно, като се оглеждаше внимателно встрани да не бъде забелязан от някого.

Никой не се показа. Викът на Мери не бе чут от никого.

Норт бързо отвори една врата и въведе жената в стаята.

Но изведнъж тя пак нададе вик и се изтръгна от ръцете му, като избяга на отсрещната страна на стаята.

Сега тя съвсем ясно видя и разбра, че това не е видение, а действителност. Самият Норт беше в стаята й.

Ужасът я омаломощи. Пръстите й конвулсивно търсеха бутона на електрическия звънец, който водеше в стаята на слугите.

— Подъл убиец! — извика тя с треперещи устни. Големите й широко отворени очи гледаха с ужас и отвращение този красив мъж, който се приближаваше към нея.

— Назад, назад! — извика тя.

Ръката й бе намерила бутона на звънеца.

— Спри се, Мери! — замоли я Норт. — Невинен съм, ако повикаш слугите, ще станеш моя убийца.

Младата жена стоеше вцепенена в ъгъла на стаята с ръка над звънеца.

— Невинен съм. Мери, заклевам ти се! — продължаваше да се моли Норт. — Дойдох тук, в Ню Йорк, само за да те видя и да те убедя в моята невинност.

— Ти си убиецът на моя баща! Аз намерих доказателства! — извика Мери с пламнали очи. — Заклех се в гроба на обичния си баща да отмъстя за неговата смърт. Този път не ще можеш да се избавиш от ръцете на правосъдието.

И като каза това, Мери постави пръста си на звънеца, за да извика за помощ.

— Само една минута! — извика Норт. — Искам да ти докажа, че съм невинен. Не съм виновен за смъртта на твоя баща. Недей натоварва съвестта си с нов смъртен грях. Нима искаш да предадеш в ръцете на правосъдието и да качиш на ешафода един човек, който страда и който попадна под подозрение поради фатално стечение на обстоятелствата?

Мери виждаше, че Норт беше отпаднал, защото той закри с ръце лицето си и падна съкрушен на един стол.

Тя стоеше нерешителна. Лъжа ли или истина бе това, което чуваха ушите й? Та нали тя сама бе намерила доказателствата за виновността му! Тогава?

— Не ти вярвам — отговори жената след малко колебание, — понеже самата аз намерих доказателства за убийството! Намерих ги в чекмеджето на твоята писалищна маса, намерих окървавената риза и ножа, с който си отнел живота на моя баща.

— Да, поставени там от друг човек, с цел да ме погуби — отговори Норт с глух глас.

— Друг човек ли? А кой е той?

— Кой ли? Жената, която ме преследва постоянно, която унищожи моето щастие, защото завиждаше и не искаше ти да бъдеш моя жена. Тя! Тя е истинската убийца на твоя баща — заяви Норт.

— Говориш за моята бивша компаньонка, за твоята жена ли? — каза Мери студено.

— Тя не е била никога моя жена. Тя беше демон, който ме преследва, и понеже я презирах, искаше да ме погуби. Както и да е, тя постигна целта си.

Мери не отговори.

— Готов съм да умра, защото виждам, че всички уверения за невинността ми не те задоволяват. Викай, ако искаш твоите слуги, аз няма да се противя! Предай ме на властта, за да свърши моят живот и да се радваш, че си предала в ръцете на палачите твоя собствен невинен мъж — отвърна Норт, като си даваше вид, че много страда.

— Но как е могла онази слаба жена да убие баща ми? — попита Мери, измъчвана от съмнения.

— Тя не е извършила престъплението сама — каза Норт бързо, — имала е свой съучастник.

— Кой е бил този съучастник?

— Един човек, с когото тя сега скита и с когото живееше незаконно — обясни Норт.

— Но като знаеше всичко това, ти защо избяга? — запита отново Мери.

— Защото нямах желание да стоя цяла година в затвора и да бъда осъден като невинен — възрази енергично Норт. — Дълго време аз преследвах и двамата и малко ми беше останало да уловя тази престъпна двойка, но в последната минута те успяха да се измъкнат и изчезнаха безследно.

— Ами кървавата риза? Ножът? — попита пак Мери.

— Те са били сложени в моята писалищна маса от онази жена, която имаше достъп до всичките ми стаи. Това не е било нищо друго, освен пресметнат ход от нейна страна и средство да заличи подозрението от себе си и от своя съучастник. О, техният план е бил скроен добре и с голямо майсторство и така дяволски нагоден, че ако не бях успял да се избавя в последната минута, щях да бъда загубен. Само бягството ме избави от една срамна смърт.

— Но ти и пред мен се яви с фалшиво име! Ти се казваш Артур Норт, а не Йохан Гулд.

— Това е единствената ми вина, за която мога да понеса упрек. Когато бях в Германия, вземах участие в политически агитации и това ме принуди при започване на преследванията срещу либералните среди от страна на правителството да избягам. По-късно осъзнах грешката си и понеже не исках да бъда познат от някогашните ми другари, които се бяха установили в Ню Йорк, промених името си. Това беше безвредна и благородна лъжа. Иначе Гулд е фамилното име на майка ми.

— Ами първата ти жена, Ирма Норт, не беше ли твоя законна съпруга? — попита Мери настойчиво.

— Не, тя не ми е съпруга — защити се Норт. — Слушай ме, ще ти разкажа всичко.

Мери заслуша с раздразнение разказа на Норт, но пръстът й постоянно беше над електрическия бутон. Животът или смъртта на мъжа пред нея зависеха само от лекото движение на ръката й.

Тя се колебаеше, измъчваха я страшни съмнения.