Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Beggar Countess (Or the Tragic Fate of the Daughter of a Count), ???? (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2011)
Разпознаване и начална корекция
tanqdim (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2015)

Издание:

Графиня просякиня. Част първа

ИК „Атания“, Русе, 1992

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част втора

ИК „Атания“, Русе, 1992

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част трета

ИК „Атания“, Русе, 1992 г.

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част четвърта

ИК „Атания“ — гр. Русе, 1992 г.

Коректор: Иличка Пелова

История

  1. — Добавяне

Едно старо приятелство

До черквицата на чифлика, под гъстата сянка на дърветата се намираше една голяма гробница, в която погребваха бившите притежатели на имението и техните роднини.

Голямото, с високи сводове помещение произвеждаше тягостно впечатление. В него се разнасяше миризма на лаврови листа и други увехнали цветя, имаше няколко прозореца, през които проникваше дрезгава светлина.

Покрай стените бяха наредени саркофази от дърво или метал и повечето от тях имаха златни надписи — имената на покойниците. По средата на гробницата имаше отворен ковчег, чийто капак бе сложен на каменния под.

В този ковчег лежеше Ирма, покрита цялата с покривало от бял атлаз, така че само ръцете и главата й се виждаха. Тя беше изваяна сякаш от мрамор под бледата светлина, която падаше върху нея от един прозорец. Една слаба червенина обаче още се забелязваше по страните й, като че ли смъртта нямаше силата да я отнеме.

В гробницата цареше дълбока тишина, нарушавана единствено от еднообразното цъкане на един часовник, звук, който наподобяваше гризенето на дърво от червеи.

Голямо кандило висеше от тавана. С полагането на Ирма то трябваше да гори всяка нощ и с тази грижа беше натоварена негърката Леси. На всекиго под страх от смъртно наказание беше забранено да влиза в гробницата, чиято врата беше здраво заключена.

С настъпването на нощта леки стъпки приближиха до черквицата. Слаба светлина се показа между дърветата и в нея се очерта полуголата фигура на негърката Леси. Като стигна до входа, тя се прекръсти като добра християнка, после сложи лампата и каната, които носеше, на земята и се напръска със светена вода. Едва тогава отвори вратата. Тя пристъпи леко по мраморния под, коленичи пред иконата на света Богородица, пред която гореше кандило, и се помоли. След това Леси напълни малкото кандилце с масло, защото то не трябваше никога да угасва. Като свърши всичко това, тя извади от джоба на роклята си ключа и отвори вратата на гробницата. Влезе в нея, без да изпитва ни най-малък страх от жилището на мъртвите, като не забрави да вземе със себе си каната и лампата, защото и тук тя трябваше да се погрижи за кандилото преди настъпващата нощ.

Тя се приближи най-напред до отворения ковчег, повдигна лампата и освети Ирма. Леси се учуди, че умрялата все още има вид на спяща. След малко тя напълни кандилото и го запали. Слаба светлина обгърна гробницата и се разля по лицето на тази, която лежеше в ковчега. Леси не се бави много. Тя взе каната и лампата, излезе, като заключи след себе си вратата, и се изгуби в градината.

Звездна нощ падаше наоколо. Разноцветните осветени прозорци на гробницата правеха странно впечатление в мрака и излъчваха някаква скрита магическа сила…

Изведнъж наблизо изпращяха сухи клони и след това тишината се възцари отново. След малко близкият храсталак, който беше осветен от прозорците на черквицата, се раздвижи, две черни ръце си пробиваха път между листака и оттам се показа една черна глава. Като се увери, че наоколо няма никой друг, негърът излезе от скривалището си. Той беше гологлав, с боси нозе, облечен в бели панталони и късо палто със същия цвят.

Човекът огледа непознатата черквица, но скоро вниманието му беше привлечено от осветените прозорци на гробницата и той реши, че вътре има някой. Негърът се промъкна по-близо и погледна в гробницата. Лек вик се изтръгна от дебелите му устни. Той се огледа и се прекръсти. Това, което видя, му се стори като страшен сън. В гробницата до ковчега на Ирма стоеше една непозната жена, облечена в бяло. Тя държеше съд, от който капна няколко капки върху устните на Ирма. Жената не можеше да види изкривеното от ужас лице на негъра. Цялото й внимание беше съсредоточено върху лежащата в ковчега, която тя беше повдигнала малко с едната си ръка. Негърът стоеше като вкаменен.

Едва когато жената в бяло тръгна да излиза, той отстъпи няколко крачки. След като заключи вратата на гробницата, жената излезе от черквицата и започна да слиза по стълбите подобно на призрак. Негърът се сви бързо в храсталака и излезе чак когато се убеди, че жената си е отишла. В това време се приближи Леси, която идеше от противоположната страна. Когато го зърна, тя спря уплашена.

— Кой е тук? — попита тя. — Дете на смъртта ли си ти? Ами ако те види плантаторът?

И тя изпружи смешно врата си. Изведнъж Леси плесна с ръце.

— Ти ли си, Сам? — извика тя.

И наистина това беше негърът Самюъл.

— Как влезе тук? — продължи тя. — Не знаеш ли, че никой няма право да ходи из тези места. Ако те види плантаторът, обречен си на смърт.

Самюъл махна презрително с ръка.

— Не се боя от него, но ти видя ли белия призрак?

— Това е бившата наша лейди!

— Тя беше в гробницата.

— Остави я на мира. Кажи ми какво търсиш ти тук? Да не искаш да работиш отново при нас?

— Ами кой е в ковчега? — попита Самюъл, вместо да отговори на въпросите на Леси.

— Една чужденка, която умря тук. Ела!

— От какво се боиш, Леси! И сегашният ли плантатор е такова куче като бившия?

— Ако ни намери тук, ще ни застреля!

Леси беше хванала Сам за ръката и го дърпаше след себе си.

— Аз мислех, че си в града, Сам — каза тя. — Беше се разчуло, че си станал полицейски агент.

— Такъв съм си и сега.

— Ами тогава защо не носиш предишното си облекло? Да не си уволнен?

Самюъл се изсмя тихо.

— Аз търся някого — каза той. — Ето вече два дена скитам по тези места и за да не познае някой в мене полицейския агент, се преоблякох така, както ме виждаш.

— Не ходи вече в гробницата! Кажи ми кого търсиш?

— Не е ли идвал тук някакъв полковник?

— Да, и той взе със себе си детето на тази чужда лейди. Напразно го търсиш, защото той вече не е тук.

— Зная това. Аз не търся него. Къде е новият плантатор?

— Вкъщи. Той си има сега собствени телохранители. Доколкото зная, този Върмънт е толкова богат, колкото и предишният…

— Я гледай ти, как се срещнахме ние пак, двамата стари приятели! — каза Сам. — Нека отидем по-добре към оборите и да поседнем малко, защото съм много уморен. Ще ми разкажеш всичко, което се е случило тук. Ти каза, че жената в бяло била лейди Елен, нали? Тогава кажи ми защо тя стои още тук, когато плантаторът Върмънт се намира в Колумбия?

— Нима не знаеш какво се случи тук, във фермата? — отговори Леси и влезе със Сам в едно от тъмните помещения на постройката за слугите. Седнаха на една ниска пейка.

— Минаха много години, откакто си заминах оттук.

— Но аз те познах веднага. Тогава ти избяга от камшика. Новият надзирател Жак е по-справедлив и по-човечен от бившия.

Самюъл хвана бързо ръката на Леси в порив на внезапен гняв.

— По дяволите! — скръцна той със зъби. — Спомняш ли си как ми смъкнаха кожата с бича?

— Да. И ти поиска да се оплачеш на Върмънт, но за теб стана още по-лошо, Сам.

— Надзирателят беше куче, а пък Върмънт нещо повече и от това — цял тигър. Когато избягах с окървавено тяло в горите, той пусна ловджиите да ме преследват с кучетата. И все пак, Леси, останах жив.

— И на мен не ми беше много добре, Сам. Ако благородната лейди Елен не беше се смилила над мен, и аз щях да загина тогава под изтезанията на мъчителите. Горката лейди, и тя самата не можеше да се защищава…

— Така се избавих, Леси. Изтощен от загубата на много кръв, отслабнал като скелет, аз почти умирах от глад и жажда, когато след едноседмично скитане из блатата попаднах при един лодкар. И този човек ме спаси. Аз му работих и чрез моя труд му доказах признателността си. След известно време той умря и аз пак останах сам. Тогава отидох в Колумбия. Това е накъсо историята на моя живот, Леси. А сега разправи ми какво се случи с лейди Елен?

— И на нея беше толкова зле, колкото и на нас. Плантаторът беше един немилостив дявол! Един ден той разпространи новината, че тя се била самоубила, като се хвърлила в кладенеца.

— И след всичко това ти казваш, че онази жена била лейди Елен?

— Да, тя се явява понякога. Ех, тя беше ангел. Колкото плантаторът беше лош, толкова тя беше добра! Най-после се отървахме от него!

— А как стои работата с новия плантатор, Леси?

— Ех — изръмжа негърката, — той не се интересува от негрите, оставя Жак да се разпорежда с тях. И Жак не го обича твърде.

— Няма ли той жени и слугини?

— Досега, освен телохранителите си той не е довел други, но мисля, че има и жена, и слугини.

— Казал ли е това някому?

Леси поклати глава.

— Не — отговори тя, — но Леси видя нещо!

— Ти ходиш ли понякога вкъщи?

— Разбира се. Леси и личните му телохранители трябва да му служат.

— И какво видя?

Негърката насмалко щеше да се изсмее, тя мушна само Сам с лакътя си.

— Горе в стаята има един бял скрин. Какво мислиш, че видях в него, когато го отворих преди няколко дни?

Сега тя започна да се смее и не можеше да се укроти лесно.

— Ако не бях го погледнала по-отблизо, бих помислила, че е темето на някой индианец.

— О, сигурно ще е било някоя женска перука, Леси?

— Да, това беше червена женска перука, от ония, които жените употребяват да си красят главите.

— И по това ли заключи, че той е женен?

— Ех, Сам, ако въпросната лейди не е женена за него, не би му показала перуката си!

На свой ред се засмя сега и Самюъл.

— Имаш право, Леси — каза той.

— Тогава потършувах още.

— Ах, ти си любопитна като всички негърки.

Леси сложи показалец на гърдите му.

— Точно колкото и мъжете — каза тя.

— Така да бъде — съгласи се той.

— И тъй, в скрина беше окачен и един червен сюртук, един вид фрак, но хубав и скъп.

Самюъл наостри уши.

— Не беше ли червена униформата, Леси?

— Мисля, че беше ливрея — се поправи тя, — която трябва да е на някой слуга. Тогава си помислих, че лейди е пристигнала тук заедно със слугата си.

Самюъл се наведе към Леси.

— Слушай — прошепна й той, — не си ли виждала тук някога офицер с червена униформа, полковник или нещо подобно?

Леси поклати глава.

— Оня сюртук още ли е горе? Има ли златни копчета?

— Да, той има златни копчета като ливрея.

— Ще ми направиш ли една услуга, Леси?

— Защо не, Сам, нали сме стари приятели!

— Тогава донеси ми червената дреха или ме заведи горе да я видя.

Леси го погледна учудено.

— Какво ти дойде наум? — извика тя.

— Не искам нищо друго, само да видя дрехата!

— Сега не може, утре.

— Добре, нека бъде утре!

— Само ако плантаторът не е вкъщи. Ние трябва да използваме времето, когато къщата е празна.

— Ще можеш ли да ме държиш дотогава тук, Леси?

— Остани колкото искаш, но се пази да не те види някой.

— Разбрахме се — каза Самюъл и подаде черната си ръка на Леси. Тя я стисна в знак на съгласие.