Графиня просякиня (123)

Безнадеждност

Ирма беше красива жена, но нямаше съзнание за някаква своя изключителност. Като младо момиче тя беше мечтала за прекрасния принц, който ще дойде, ще я вземе на ръце и ще я отнесе в онзи свят, който беше сътворила в мечтите си. Колко нощи беше мислила тя за себе си и за думите на майка си, че един ден ще се омъжи за някакъв граф или херцог. Постепенно в невинните й момински блянове се изгради образа на този чаровен принц: едър, снажен, красив, с привлекателен глас. Тя живееше в този свят и мъжът, когото желаеше, трябваше да отговаря на нейната представа.

Когато се появи Артур Норт и съвпадна с предварителния й образ на любимия мъж, тя не помисли за неговите вътрешни качества.

Разочарованието дойде като страшен удар — зашеметяващ и безпощаден. Ирма още не можеше да се опомни. Единственото, което й оставаше, беше отново само да мечтае. Тя желаеше да срещне нов герой, но такъв не се явяваше. Пък и Ирма сега трябваше да се справя с хиляди други трудности, които обстоятелствата й налагаха.

Тя отново се върна в посредническото бюро. Служителят изкриви недоволно лице и ядосано каза:

— Ако трудно се приспособявате и прекалено много избирате, едва ли ще можете да си намерите работа. Ето ви още един адрес. Идете там. Друг нямам.

Ирма взе картичката, прочете я и тръгна към адреса.

Артър Холидей живееше в най-богатия квартал на града. Името му бе издълбано върху малка медна плочка на входа.

Ирма позвъни, появи се слуга, на когото тя даде картичката си, и скоро беше въведена в един салон на богатата къща. Слугата я помоли да изчака стопанина няколко минути.

Вратата се отвори, влезе млад, хубав мъж и поздрави.

— Моля, заповядайте, седнете! — каза той учтиво и посочи едно кресло.

Като я огледа добре, той попита:

— Съгласна ли сте да гледате една болна жена и освен това да ръководите домакинството? Това може би не е толкова лесно, но…

— Съгласна съм — промълви тя.

На пръв поглед домакинът правеше добро впечатление. Изглеждаше вежлив и изискан. Единствено устните му бяха някак удебелени, а очите му искряха с особен, загадъчен блясък.

— Имате ли документи? — попита внезапно той.

Тя поклати глава отрицателно.

— Не държа много на формалностите. За мене е важно непосредственото впечатление — обясни той и хвърли изпитателен поглед върху Ирма.

Тя стана.

— Сега, ако обичате, ще ви заведа при съпругата ми — каза той и отвори вратата. — Тя трябва да ви види и одобри, аз само ви приех.

От тези думи Ирма заключи, че домакинът я бе одобрил, но тя трябваше да направи добро впечатление на болната.

Холидей отвори вратата, дръпна една тежка завеса и влезе в един луксозно обзаведен будоар, в дъното, на който имаше огромен, дълбок фотьойл. В него Ирма видя една нежна фигура с глава, облегната на меките възглавници.

Приближи се.

— Ето, скъпа Елен — каза Холидей тихо, — представям ти една млада жена, която желае да постъпи на работа. Моля те, поговори с нея, оставям я изцяло на твое разположение.

Красивият мъж се наведе ниско до жената и прошепна нещо на ухото й. После напусна стаята.

Двете жени останаха сами.

— Моля ви, елате близо до мен, за да ви видя — каза жената със слаб, треперещ глас.

Ирма премести един стол близо до креслото на болната и седна до нея. Бледата като восък фигура се наведе към нея. Златисторуси коси се спускаха по раменете и две големи, сини и кротки очи се вгледаха внимателно в нея.

Ирма неволно трепна. Стори й се, че от това лице говореше смъртта. Макар че то издаваше предишна повехнала красота.

— Имате ли нужда от нещо? — попита Ирма изплашено, смятайки, че болната е изпаднала в някакъв силен пристъп на болестта.

— Не, мило дете, не се безпокойте. Искам да ви кажа само едно нещо: идете си веднага, колкото е възможно по-скоро напуснете тази къща.

Ирма погледна говорещата с изненада и вълнение. Тя се беше надявала, че в тази къща най-после ще намери подслон.

— Не трябва да оставате повече тук — повтори болната, като гледаше страхливо към вратата. — Виждам, че сте американка… как се казвате?

— Ирма Норт.

— Ах, да! — въздъхна нещастницата.

— Омъжена съм — добави Ирма.

— Омъжена ли? Но защо не сте при мъжа си? Да не сте вдовица?

— Не — каза Ирма и накратко й разказа за своя живот.

Болната я слушаше внимателно и доверчиво. Когато младата жена замълча, Елен за известно време остана замислена.

После й направи знак да се приближи.

— Вие ми разказахте за нещастната си участ. Сега е мой ред да ви разкажа моята. Две години, откакто съм омъжена, и, убедена съм, всеки, който говори за мене, ми завижда. На пръв поглед всичко имам. Да, външно е така. Заобиколена съм от разкош и великолепие и никой не е виновен, че се разболях… Уви, ако хората знаеха колко болки и страдания се крият зад тази бляскава външност, биха се смаяли. Аз дори за миг не вкусих от щастието да имам съпруг, който да ми принадлежи, да имам едно вярно сърце, на каквото се радва всеки човек.

Тя се задъха, помълча и прошепна на ухото на Ирма:

— Мъжът ми е лош човек. Той ме взе само заради богатството ми. Щом го получи, веднага ме забрави… Един случай ме накара да разбера, само няколко седмици след венчавката, че той ми изневерява… Аз притаих болката си, но това ми костваше много. Разболях се. Лекарите твърдят, че съм болна. Вярно е. Умирам от сърдечна болка. Нищо друго не ми причинява страдания. Това е моята болест.

Сълзите започнаха да се стичат по бледите бузи на страдащата жена.

— Ето защо не бива да оставате тук — каза тя, след като помълча известно време. — Вие ми направихте добро впечатление още от пръв поглед, защото вие сте много хубава. Но аз виждам, че няма да мога да ви защитя именно заради вашата красота. Забелязах пламналия поглед на моя мъж към вас. Преди да излезе, той ми пошепна да ви ангажирам на всяка цена. Аз зная какво означава това. Вие не трябва да попадате в ръцете на този подлец. Той няма да ви остави на мира нито миг с безсрамните си предложения. Жал ми е за вас и искам да ви спестя неприятните ситуации, в които бихте изпаднали и които някога преживях аз самата.

Ирма стана и целуна слабата ръка на болната.

— Бъдете здрава, желая ви здраве! — прошепна тя.

— Да, благодаря! Сбогом! Ако някога узнаете, че вече съм отишла в отвъдния свят, споменавайте ме в молитвите си!

Ирма излезе. В салона я посрещна Холидей.

— Ще останете ли у нас?

— Съжалявам, но трябва да се откажа от мястото — отговори тя студено. — Не бих могла да се справя със задълженията.

Холидей понечи да тропне с крак от яд, но се въздържа.

— Лъжете се — отвърна той бързо. — Тук ще имате много малко задължения, вие ще ги изпълнявате с лекота. Ще поговоря още веднъж със съпругата си. Моля ви, имайте добрината да ми дадете адреса си.

— Благодаря за любезността, но решението ми е окончателно.

И Ирма с изправена глава напусна салона. Холидей прехапа ядосано устните си.

— Проклятие! — каза той през зъби. — Каква хубава жена се изплъзна от ръцете ми. Кой знае какво й е наговорила жена ми, за да я сплаши.

Ирма се върна в квартирата отчаяна. Положението й беше тежко. Тя се хвърли на леглото и започна да плаче — за себе си и за своето дете. Нямаше пукната пара, за да тръгне да търси Лидия. Нямаше го и Шелер, за да я закриля. Дали той беше намерил момиченцето, или то бе загинало?

Гладът измъчваше Ирма.