Графиня просякиня (149)

Смело начинание

Тайнственият чужденец, който толкова бе учудил висшите кръгове в Нашвил, седеше в разкошната хотелска стая и се усмихваше зловещо. Усмивката му означаваше тържество над хорската глупост и лековерие, а също така, че стои над всички, които поне за миг си помисляха, че могат да му се присмеят или да го надлъжат.

Сега беше без маска. Лицето му беше открито. Това беше истинското лице на човека със стоте маски: Норт, Гулд, Уилсън, Върмънт, Уорънс, барон Фон Фалкенбург.

От М. той избяга благополучно, като успя да вземе със себе си цялото си богатство. Помогна му Хосе. Двамата заличиха следите си и успяха да заблудят полицията. Артур се ужасяваше от мисълта, че може да бъде заловен. Това го принуждаваше да измисля най-различни планове в случай на бягство. Те бяха така гениално замислени, изпълнени с умение и смелост, че поставяха полицията в безпомощно състояние.

Надявайки се само на себе си, той успя да остави далеч зад себе си М. и когато се отдалечи много, намери град Нашвил за безопасен и реши да се установи в него. Хрумна му мисълта да започне да хипнотизира хората. Тази способност вече му се удаваше и беше нещо съвсем ново за него. А това го привличаше.

Затова сега, потънал в дълбокото кресло, самодоволно се усмихваше. Пръстите му потрепваха, предчувствайки предстоящия успех. Така потреперват пипалата на паяка, преди да хване своята жертва.

— Мисля, че ще успея — прошепна той. — Не съм напълно сигурен, но вярвам в щастието си. Досега то не ме е изоставяло никога.

Отново и отново преценяваше плановете си, магическата сила на очите си. Беше изучил едно страшно изкуство, за което науката и силата на волята му помогнаха. С първия сеанс има успех. Измислената титла на маркиз също улесняваше появата му сред изисканото общества.

Той мечтаеше да стане много богат. Сега отново можеше да постигне тази мечта. Но покрай нея се разгоря и старата му страст на ловец на жени.

Беше срещнал красива жена, която много му хареса, и кръвта му закипя. Звярът в него се пробуждаше, ставаше опасен в желанието си да се нахвърли върху богатата плячка. Той душеше, дебнеше, усещаше във въздуха уханието на нежна плът, на кръв. Очите му пламтяха, ръцете бяха готови да прегръщат сладострастно, зъбите бяха готови да разкъсат врага.

Кой можеше да устои на такъв противник? Кой можеше да устои на страстното му увлечение?

Г-жа Донелсън беше най-новата му плячка. Тя беше много красива и елегантна. Очите, косата — всичко в нея му напомняше Ирма.

Той не я беше забравил, все още я желаеше. И сега, като видя жена, която много приличаше на нея, поиска да компенсира нейната загуба. Знаеше, че трудно можеше да намери жена, която да съперничи по красота с дъщерята на граф Фон Хоенщайн.

Да я спечели отново, за него това беше въпрос на живот и смърт.

Той се засмя самоуверено.

„Ще намеря Ирма на всяка цена. Дотогава други жени ще я заместят. Хосе и Боб чакат. Метисът е хитър. Ще го изпратя по следите на Ирма. Тя трябва да бъде пак моя, а сега не трябва да изпусна тази красива амазонка!“

Той мислеше и за Мери, която живееше уединено в Ню Йорк, Често кроеше планове да се приближи до нея, но бързо ги изоставяше. Налагаше се да бъде много предпазлив, понеже вестниците бяха отпечатали портрета му и имената Гулд и Норт бяха доста известни.

Но Америка крие и много тайни. Човек можеше да потъне в нея, без да бъде намерен. Това го спасяваше. В страната на динамичния живот бързо забравяха човека. Това щеше да спаси и него.

Той беше махнал от лицето си изкуствения белег, но все пак оставаха някои други отличителни черти, по които можеше да бъде разпознат от някой наблюдателен полицай. Затова беше измислил да се появява пред хората маскиран.

Артур погледна към стенния часовник.

— Часът наближава — промълви той. — Скоро ще разбера дали опитът ми е успешен. Парите ми вече са на привършване.

Време беше да действа. Беше се разплатил с хотелиера. Багажът му, състоящ се от един куфар и един пакет, също беше готов. До тях бе оставил мантията и шапката си.

След като се увери, че всичко е наред, напусна стаята.

 

 

Членовете на клуба бяха вече в тапицираната в червено стая.

— Но къде е г-жа Донелсън? — попита Филип.

— Остана вкъщи — отвърна Донелсън.

— И те остави да дойдеш сам? Струва ми се, че тя много искаше да види сеанса.

— Не, не поиска да дойде с мен. Аз също не исках да идвам, защото помислих, че може да не й е добре. Но тя не пожела да остана при нея, щом всички ще бъдат тук. Слушай, Филип! — смени изведнъж темата Донелсън, който беше касиер на клуба. — Трябва да платя наема на клуба. Можеш ли да ми развалиш хиляда долара?

— С удоволствие — отвърна Филип и извади портфейла си. Като го отвори, се видя ясно с какво е пълен.

— Дявол да го вземе! Защо си понесъл толкова много пари, ами ако го загубиш?

— Не се бой, ще си отварям очите.

В този миг завесата се вдигна и тайнственият маркиз се появи на естрадата.

— Тя не е дошла — каза си тихо той. — Струва ми се, че ще успея. След половин час влакът тръгва…

— Ще позволите ли — попита той с висок глас — да помоля господата, които благоволиха вчера да вземат участие в сеанса, да седнат отново на тези столове?

Филип и приятелите му от клуба отидоха и седнаха на столовете, които им бяха показани. След няколко минути бяха приспани.

След това мъжът с маската се обърна към зрителите:

— Ще имам честта да ви покажа един от най-интересните си сеанси и затова ви моля да си изберете място извън залата, където да се скриете. Тези господа по мои указания ще ви намерят дори и в най-потайните места. Моля, съгласни ли сте?

Всички се съгласиха и напуснаха залата, шегувайки се.

Щом излезе и последният от тях, мъжът отиде до вратата и я заключи. След това се отправи към спящите членове на клуба. Бързо пребърка джобовете им и извади портфейлите им.

Като прибра парите, които носеха, им каза бавно:

— Заповядвам ви да спите непрекъснато до утре сутринта! Никаква човешка сила не е в състояние да ви събуди.

Бързо отключи вратата и напусна клуба. След няколко минути беше в стаята си. Наметна мантията, нахлупи шапката до ушите си, скри маската в джоба си, хвърли последен поглед на стаята и излезе. Премина тихо през коридора и по стълбата за прислугата слезе в двора на хотела.

Като видя, че няма никой, се прехвърли през зида в съседния двор, след това в следващия и оттам на улицата…

В това време членовете на клуба си бяха избрали скривалища в най-затънтените места. Донелсън се бе свил под една мивка. Другите се бяха скрили под кревати, в скринове, на места, където смятаха, че трудно ще бъдат намерени.

— Е, няма ли най-после да ни търсят? — изсумтя ядосано Донелсън, след като измина близо час, откакто се беше скрил.

— Направо се схванах под тази мивка!

Другите също чакаха в скривалищата си около час, след това един след друг започнаха да излизат от тях.

— Никой не дойде при мен — каза един.

— При мен също — потвърди друг.

— Изглежда този път опитът му не успя — заключи Донелсън, като се присъедини към останалите.

— Да отидем отново в залата — предложи някой.

— Да отидем, повече не можем да чакаме!

Стигнаха бързо до залата, ослушаха се предпазливо и като не чуха никакъв шум отвътре, отвориха бавно вратата.

— Ето ги и тримата! — извика Донелсън. — Но къде е маркизът?

— Няма и следа от него!

Дойде и управителят.

— Къде е човекът с маската? — питаха всички.

— Как, не е ли тук?

— Добре виждате, че го няма.

— Да не би да е в стаята си?

Изпратеният келнер се върна бързо.

— Почуках силно няколко пъти на вратата, но никой не отвори.

— Ще отида аз да проверя — каза управителят.

Тримата хипнотизирани още спяха. Блъскайки силно вратата, управителят се върна.

— Господа, той си е заминал!

— Заминал? Не е възможно!

— Сериозно ви говоря. И багажа му го няма, в стаята няма нищо негово.

Попитахте ли портиера?

— Не е видял да излиза никой през входа.

— Изглежда това е бил дяволът — пошегува се Донелсън, — щом е изхвръкнал през прозореца.

След това пораздруса Филип.

— Хей, стани да видиш чудеса!

Но нито той, нито другите се събуждаха. Направиха всичко възможно да ги събудят, но усилията им отидоха напразно.

Много разтревожени от състоянието им изпратиха да извикат лекар.

След като ги прегледа, лекарят попита:

— Кои ги е хипнотизирал?

— Хипноза ли? — учуди се Донелсън.

— Да. Този изкуствен сън е предизвикан от хипноза.

— Така, така!

— Аз ще ги събудя — уверено каза лекарят.

— Ще можете ли да направите това?

— Да. Това не е трудно. Бързо ще ги върна в нормалното им състояние.

Влезе човек от прислугата.

— Г-н Донелсън, прислужницата ви пита за вас.

— Дошла е тук да ме търси? — учуди се той.

Едно младо момиче се показа на вратата и разтревожено извика:

— Г-н Донелсън, елате бързо вкъщи!

— Какво се е случило?

— Госпожата си замина!

— Замина ли?…

— Да, да! Елате веднага!

— Но, за Бога, какво се е случило, къде отиде тя?

— Госпожата беше в някакво особено състояние — през сълзи каза момичето. — Взе и всичките си бижута…

— Защо не дойде да ми кажеш веднага? — ядосано я прекъсна Донелсън.

— Помислихме, че господарят и господарката са се поскарали, случват се такива неща понякога. И тя е решила да отиде за няколко дни. Около осем и половина попитах госпожата иска ли да я придружа до гарата, но тя въобще не ме и погледна.

— Какво нещастие! — простена Донелсън и се втурна навън.

Усилията на доктора бяха възнаградени.

— Къде съм? Какво се е случило? — извика Филип.

Разказаха му набързо какво се е случило по време на съня му.

— Значи той не е никакъв благородник, а обикновен мошеник! — определи един от мъжете.

— Той си плати сметката — отбеляза управителят.

Изведнъж Филип извика:

— Портфейлът ми, къде е портфейлът ми?

— Може да е паднал някъде…

— Не може да бъде, а ми няма и часовника! Ограбен съм!

— Много ли пари имахте в него? — попита някой.

— Много! Около сто хиляди долара.

— Но защо сте носили такава голяма сума? — попита лекарят.

— И аз самият не зная! Нещо ме караше да взема в себе си всичките си пари — простена Филип.

— Няма съмнение, че този мошеник ви е внушил това, след като ви е хипнотизирал.

— Възможно ли е това?

— Да. Такъв подлец може да ви внуши да извършите и убийство.

— Но това е много опасно!

Събудиха се и другите. И те изживяха изненадата на Филип. И на тях им липсваха часовниците и портфейлите, в които имали големи суми пари.

— Къде отиде Донелсън? — попита Филип.

— Отиде си вкъщи. Жена му е избягала!

— Избягала?

— Може би измамникът е примамил и нея! — усъмни се някой.

— Твърде е възможно — потвърди лекарят.

— Но защо сте толкова уверен?

— Не беше ли и тя на сеанса? — спокойно запита той.

— Да.

— Така! А красива ли е? Извинете ме, питам това, защото не познавам мисис Донелсън!

— Много е красива — увери го Филип. — Тя е най-красивата жена в Нашвил.

— Участва ли и тя в сеанса?

— Да, беше приспана и тя.

— Тогава, господа, аз съм сигурен, че не става дума за малък семеен скандал. Този мошеник е принудил дамата да тръгне с него. Така е съчетал полезното с приятното.

— Това не е възможно! — отрече Филип. — В осем и половина той беше тук, а влакът тръгва в девет. Просто е нямал време да отиде до къщата на Донелсън, който не живее близо. А отгоре на всичко да убеди и мисис Донелсън, една много честна жена, да замине с него.

— Това не е било нужно — усмихна се лекарят. — Още снощи, на сеанса, той й е заповядал да отиде на гарата и да го чака там или нещо подобно. Тя не е могла нищо да стори, просто под въздействието на хипнозата е изпълнила желанието му.

— Нима е възможно такова нещо?

— Всичко е възможно, мистър. Такива престъпници не се спират пред нищо, когато преследват някаква цел.

— Затова той покани на сеанса толкова малко хора. Ако имаше повече, би му било по-трудно да се изплъзне.

— Всичко е ясно — допълни един от мъжете, който също беше обран. — Тия мошеници хващат на въдицата си такива наивници като нас. Иде ми да се набия сам за глупостта си!

Тази нощ полицейските агенти в Нашвил с пълно право можеха да проклинат новата наука — хипнозата. Телеграфът работеше непрекъснато, околността беше претърсена.

Отчаяният Донелсън не можеше да си намери място и в гнева си изпъди цялата прислуга.

Всички издирвания претърпяха неуспех. Престъпникът и неговата жертва сякаш бяха потънали в земята.