Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Beggar Countess (Or the Tragic Fate of the Daughter of a Count), ???? (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2011)
Разпознаване и начална корекция
tanqdim (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2015)

Издание:

Графиня просякиня. Част първа

ИК „Атания“, Русе, 1992

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част втора

ИК „Атания“, Русе, 1992

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част трета

ИК „Атания“, Русе, 1992 г.

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част четвърта

ИК „Атания“ — гр. Русе, 1992 г.

Коректор: Иличка Пелова

История

  1. — Добавяне

Чудният дар

Около огъня, който малката Лидия беше забелязала, се суетяха двама души: мъж и жена. Това бяха съпрузите Милтън, честни чифликчии, спрели край гората, за да пренощуват. Веднъж в месеца те ходеха в града на пазар. Те тъкмо се връщаха от подобно пътуване и тъй като им предстоеше да се придвижват още около дванадесет часа до чифлика си, решиха да спрат край гората. Докато мъжът се занимаваше с конете, жената приготви чая. От разговора по време на скромната вечеря можеше да се разбере, че бяха доволни от продажбата и покупките.

Милтън беше около четиридесетгодишен мъж, висок и широкоплещест, с открито лице и благ поглед. Жена му не беше нито грозна, нито хубава, но фигурата й излъчваше здраве и решителност.

— Вярно — каза Милтън, — работите ни вървят добре, но…

Той замълча и вдигна един въглен, за да запали лулата си.

— Няма нужда да довършваш. Знам какво ни липсва. Но ако досега небето не ни е подарило дете, все пак имаме много неща, за които трябва да му благодарим. Може би трудът ни е по-тежък, но и от нашата трапеза не сме върнали никого.

— Така е — потвърди мъжът, пушейки лулата си, — но човек предпочита да остави имота си на близки, да не говорим за щастието, което човек изпитва от отглеждането на един син или на една дъщеря.

— Да оставим този разговор — каза жената, — защото знаем много добре, че никога няма да изпитаме това щастие.

Мъжът погледна конете, които пасяха спокойно наблизо, а жената използва мига, за да изтрие крадешком с края на престилката си няколко сълзи. Тя силно усещаше липсата на едно дете, което да я развлича, когато оставаше сама вкъщи.

Двамата продължиха да разговарят за различни неща още малко, но вниманието на мъжа беше отново привлечено от конете.

— Охо, какво е това? — извика той и скочи.

Изпънали вратове, конете бягаха към огъня.

— Да не са индианци? — попита жената с такова спокойствие, сякаш говореше за нещо, което се случва всеки ден.

— Не вярвам — отговори мъжът, като се огледа наоколо. — Струва ми се, че можем да очакваме вълци.

— Ти все още не можеш да забравиш онова куче, което обикаляше днес около нас — забеляза жената шеговито.

— Мисля, че това беше вълк. Във всеки случай благоразумието никога не вреди. Добре ще направя, ако си взема пушката от колата.

Милтън се отдалечи и след малко се върна с пушката в ръка.

— Ако мислиш, че има вълци, по-добре да си тръгваме оттук — каза жената.

— Невъзможно, мила моя. Много е тъмно. Ще почакаме, докато изгрее месечината, и тогава, като караме по-бързо, ще наваксаме изгубеното време.

Двамата отново седнаха край огъня, но конете, които бяха вързали за колата, пръхтяха неспокойно.

— Ще трябва да си отваряме очите! — каза Милтън сериозно. — По-добре ще направиш, ако се качиш в колата.

— Огънят ще ме пази по-добре — отговори жената. — В случай на нужда ще се защищавам с някоя запалена главня. Искам да пазя с теб! Четири очи виждат по-добре, отколкото две.

Милтън и жена му замълчаха.

Изведнъж се разнесе шум от стъпки на тичащ човек. И двамата си помислиха за индианците, но никой не го каза гласно. Силен писък отекна в нощната тишина. И двамата потрепериха.

— Божичко! — извика жената, а мъжът скочи и изтича към мястото, откъдето беше дошъл писъкът. Минута по-късно ехото повтори изстрела на Милтъновата пушка.

Вълкът, който преследваше Лидия, се просна на земята.

— Кой е там? — извика Милтън.

Никой не отговори. Наоколо беше тихо. Милтън се показа в светлия кръг около огъня.

— Не беше ли това човешки вик? — попита той неуверено.

— Струва ми се, че да — отговори жената с уплаха в гласа.

— Но кой ли може да е бил?

— Не зная.

Те се ослушваха няколко минути. В гората беше спокойно.

— Трябва да разберем кой извика! — реши Милтън.

Взе една разпалена главня и последван от жена си, се отправи към мястото, където падна вълкът.

— Я гледай! — извика внезапно чифликчията и освети земята. Жената се приближи бързо до него.

— Дете! — извикаха едновременно и двамата.

— Като ангел е! — продължи жената. — Но защо е толкова бледо… толкова неподвижно… да не би…

Тя погледна уплашено мъжа си.

— Не говори глупости! Аз стрелях само във вълка.

Жената взе детето на ръце.

— Това дете като че ли падна от небето — каза Милтън.

— И аз си помислих това — съгласи се жената. — Виж само колко е сладко! Е, мъжо, виждал ли си някога толкова красиво дете?

Тя се наведе и целуна детето с такава любов, сякаш беше нейно.

— Няма ли най-после да свършиш с целувките? — попита Милтън усмихнат. — Мисля, че малко студена вода ще му подейства по-добре.

Не мина много време и с общите усилия на мъжа и жената Лидия дойде на себе си.

Какво беше нейното учудване, когато видя някакви непознати хора. Но техните усмихнати лица я успокоиха.

— Мамо! — беше първата дума, която произнесоха устните й. И това беше единствената, която двамата разбраха, защото те говореха само английски, а Лидия не разбираше друг език, освен немски.

В смущението си Лидия обви с ръце врата на жената. Като я гледаше право в очите, тя попита:

— Ти си добра, нали ще ме заведеш при мама?

Мисис Милтън притисна детето до гърдите си и каза:

— Мило детенце, отсега нататък аз ще ти бъда майка, а това е баща ти.

— Знаеш ли, бабо — каза закачливо Милтън, — все още не мога да се почувствам баща, но за тебе май е малко късно.

Лидия не разбра какво говореха двамата, но почувства, че тези скромни хора й говореха с любов. Обзета от приятно чувство, тя склони глава върху гърдите на жената и скоро потъна в сладък сън.

— Бързо й приготви легло, дядо!

— Веднага, бабо!

С голямо старание те постлаха кожи и рогозки, върху които положиха детето. Месецът позлати върховете на дърветата, пред любещите погледи на Милтънови Лидия сънуваше майка си.