Графиня просякиня (139)

Отминала любов

Мануелита стоеше в стаята си, обладана от странно безпокойство. Тя нетърпеливо чакаше часа, в който баронът щеше да разкрие по неволя тайните на своя живот.

Слугинята влезе и доложи, че е дошъл един господин, който искал да говори с господарката. Мануелита взе визитната картичка на непознатия и прочете:

„Хуан Калдер“.

След това заповяда на момичето:

— Покани го вътре.

Вратата се отвори и господинът влезе, олюляващ се и бледен като мъртвец. Мануелита скочи уплашена:

— Боже мой, какво се е случило?

Мъжът се тръшна на един стол.

— Но говорете, какво е станало? — настояваше мексиканката.

— Загубен съм — отговори той глухо.

— Какво, с голяма сума ли играехте?

Той кимна с глава.

— Играх, играх… и загубих всичко. Всичко, каквото имах — въздъхна Калдер и зарови лицето си в длани.

— Бедни приятелю — каза Мануелита и се приближи към него, — аз ще ти помогна и вярвам, че няма да откажеш това на старата си приятелка от детството. Аз съм богата и ще…

Той скочи прав, очите му блестяха.

— Никога — извика засегнат.

— Но моля те…

— Повтарям: никога, Мануелита! — произнесе за пръв път той името й. — Калдер не може да проси. Не мога да приема дори и да се намирам в най-голяма мизерия!

— Не мога да те оставя да си тръгнеш оттук в такова състояние — каза Мануелита.

— Защо? — попита той гордо. — Какво може да свързва сега мен, опропастения картоиграч, с младата и красива Мануелита! За мен няма друг път, освен към онзи свят, от който няма връщане.

— Няма да направиш това, Хуан — каза разтревожена красивата мексиканка.

— Сбогом — отвърна мъжът студено. — Всичко е свършено. Баронът ми взе всичко. Но преди да си тръгна, трябва да разкрия тайната, която носих толкова дълго време в себе си. Аз те обичах, Мануелита! Обичах те още когато бяхме деца. Напуснах Мексико, но изгарях от желание да се върна по-скоро, за да мога да ти създам едно сигурно бъдеще. Най-после успях и се върнах, но узнах, че си се омъжила за един много стар човек. Потиснах болката си и за да мога да я превъзмогна, започнах да играя на карти. Накрая те ме разориха. Такъв край ми е бил писан.

— Остани тук — извика Мануелита. — Не се опитвай да излезеш от тази стая. Няма да те пусна вече.

Красивата мексиканка сама не знаеше какво става с нея. Като че ли було беше паднало пред очите й. Усещаше, че никога не беше обичала барона, че не е била нищо друго, освен жертва на демоничната му сила, която той притежаваше, и негово сляпо оръдие. В този момент на просветление в ушите и звучаха думите на Мая и виждаше, че този мъж, който стоеше пред нея и който предпочиташе смъртта пред срама и мизерията, наистина бе достоен за нейната любов.

Силата, с която баронът й бе повлиял, ревността, която я бе измъчвала — всичко онова, което я бе гнетило, сега чезнеше пред нея.

— Мануелита — каза Хуан, — струва ми се, че се подиграваш с мен. Не сте ли в негласен съюз с барона?

— Не — извика веднага Мануелита, — мразя го и го презирам.

Мексиканецът не вярваше на ушите си, но тя обви ръце около шията му и го притисна силно в прегръдката си, отмаляла и развълнувана. Той чувстваше как се надигаха младите й гърди и сърцето му биеше силно.

— Мануелита — прошепна й той, — ако това е само сън, бих желал по-скоро да умра, отколкото да се събудя от него.

— Няма да умреш, не бива да умираш! Ще живееш само за мен!

Младият мъж усещаше как кръвта му закипява. Той обхвана кръшната й снага и отговори на пламенните й целувки. След това внезапно скочи и се опита да се отскубне от обятията й.

— Не те пускам! Не знам какво искаш да кажеш: гордостта ти не позволява да приемеш нищо от мен.

— Моля те да ме изслушаш…

Тя заглуши думите му с целувки и го принуди да седне до нея.

— Сега ме чуй добре.

— Ще направя, каквото искаш, но няма да приема нищо от теб.

— Да знаеш, че ще ме разсърдиш, ако не млъкнеш. Отговаряй само на въпросите ми. На кого принадлежи мината в Сонора?

— На държавата — отговори Хуан учуден.

— А има ли намерение държавата да я продава?

— Да, тъкмо затова съм тук.

— И така, колко ще струва мината?

— Най-малко десет милиона долара.

Мануелита се престори, че пресмята нещо, и след минута в очите й блесна демонски пламък.

— Щом е така, аз ще я купя — каза тя решително.

— Ти? Невъзможно!

— Да, ще я купя и ще бъда нейна собственичка. Но понеже съм жена и няма да мога да се справя сама с управлението й, ще те назнача за неин управител.

— Мануелита!

— Мълчи, няма да ти давам нищо! Ще поемеш управлението на мината и ще ми плащаш наем според оценката. Така ще избегнеш унизителното положение да приемеш подарък от мен, горделиво момче такова!

— Ти си ангел!

— Хуан, не се плаши! Искам да стана твоя съпруга и да живея от това, което ти печелиш. Ще бъдеш ли доволен от такова разрешение на въпроса?

Тя го прегърна страстно.

— Ще тръгнеш още тази вечер. Ще ти дам необходимите пари за закупуването на мината. Аз ще тръгна след тебе, но по друг път.

— Как, няма ли да дойдеш с мене? — учуди се младият човек.

— Не! Баронът е много опасен човек. Би открил веднага следите ни. Като пътувам сама, по-лесно ще се избавя от преследванията му. Всеки американец се счита задължен да защити една жена, която пътува сама.

— Чувстваш ли се обвързана с нещо към барона? — попита Хуан.

— В известен смисъл! И още нещо — прибави Мануелита. — Няма да пътуваш сам, а с компания — три млади и красиви момичета, които ще водиш със себе си!

— Млади момичета ли?

— Да! Виждаш ли, аз не съм ревнива и имам пълно доверие в теб. Ще отидеш с тях в Мексико и там ще ги предадеш на няколко порядъчни фамилии. За тази цел ще ти дам известна сума за разноски.

— Но защо е всичко това?

— По-късно ще ти обясня всичко. Като направиш тази сделка, ще купиш мината, ще се установиш в Сонора, където аз ще стана завинаги твоя.

— Мануелита! — прошепна с обич Хуан и я прегърна.

— Сега трябва да се разделим. Погрижи се да намериш кола и поръчай да дойде до стълбите на входа, но така, че да не привлече вниманието на минувачите. След няколко минути, в девет часа, ще доведа твоите спътнички.

Младата вдовица отиде към синия салон. Бе непоколебимо решена да се разплати скъпо с барона за измамата. Тя мислеше, че щом веднъж Мая го приспи в магически сън, ще може да узнае тайните му, да прибере парите му и да избяга.

Вече беше приготвила багажа си, а Хуан се беше наел да поеме момичетата, за да не паднат в ръцете на барона. Когато се събуди, баронът нямаше да бъде в състояние да потърси помощ от полицията. Щеше сам да предприеме преследването на Мануелита, но липсата на средства щеше да го затрудни.

Стъпят ли веднъж на мексиканска територия, Мануелита и Хуан щяха да бъдат вън от всякаква опасност.