Графиня просякиня (263)

Великодушието и смъртта на Онари

Младият индианец с радостен глас съобщи на Юнона, че вълците са се отказали да преследват коня. Това заключение той направи, след като разгледа внимателно следите. Негърката отново забеляза, че го обзема необяснима слабост. Той се олюля, но се хвана инстинктивно за гривата на коня и се задържа да не падне. След няколко минути придоби отново гордата си осанка и стойката му с нищо не издаваше, че го измъчва някаква болка.

Изминаха още няколко часа. Изведнъж се чу цвилене на коне.

— Негърко, знаеш ли да си служиш с ласо? — попита Онари.

— Да — отговори Юнона и го изгледа заинтригувано, защото забеляза, че индианецът се бори с нападащата го слабост.

— Тогава се приготви да хванеш коня на господарката си, защото аз… не мога да помръдна ръката си.

Юнона взе бързо ласото и препусна след Онари към една могила.

— Боже! — ужасена извика негърката, като погледна към равнината. В самия й край стадо диви коне беше заобиколило черния жребец, на гърба, на който беше привързана любимата й господарка. Конят, цял облян в пяна, се противеше на техните усилия да го съборят на земята. Онари пришпори жребеца си и се понесе като стрела нататък. Юнона го последва.

Виковете им подплашиха стадото. Черният жребец инстинктивно поиска да побегне след тях, но ласото изсвистя във въздуха и се обви около шията му. Изплашено до смърт, животното се закова на място. Онари скочи на земята, затича се към него и с ножа си сряза въжетата, с които беше вързана Ирма.

— Жива ли е моята мисис? — извика Юнона с треперещ от вълнение глас.

Онари положи внимателно Ирма на земята и бързо каза:

— Наблизо има избор, върви и донеси бързо вода!

След като намокриха със студена вода челото й, Ирма бавно отвори очи и прошепна глухо:

— Вода!

Тя изпи на един дъх водата, която й даде негърката, и бавно изрече:

— Онари, Юнона!… Благодаря ви, че ме спасихте… в последния миг!

Негърката коленичи пред господарката си и заплака от радост. Скоро се чу тропот на копита и се появи група конници, изпратени по следите на Онари. Те не се учудиха ни най-малко на това, което видяха, защото бяха сигурни, че Онари ще спаси Бялото цвете.

— Ще може ли сестра ми да язди още няколко часа? — тихо попита младият индианец.

— При племето ли ще се върнем?

Той не отговори, само неопределено кимна с глава, което доста учуди Ирма. Но изненадата й нарасна още повече, когато видя, че конниците тръгнаха в противоположна посока. Ирма погледна към Онари, които продължаваше загадъчно да мълчи. В този миг видя голямо кърваво петно върху обшития с бродерии елек на индианеца.

— Боже мой, ти си ранен! — възкликна загрижено Ирма и приближи коня си до неговия.

— Един воин не обръща внимание на такива дреболии — отговори кратко Онари, без да погледне към нея.

Изминаха в езда няколко часа. Слънцето вече започваше да залязва, когато пред тях се показаха някакви високи стени. Над тях се развяваше знаме.

— Какво е това? — попита Ирма.

— Форт Дефияс — последва тихият отговор на Онари.

По негов знак другите индианци се оттеглиха встрани.

Със заповеднически жест той изпрати и Юнона при тях и остана насаме с Ирма.

— Баща ми беше обещал на Бялото цвете да й подари свободата — заговори Онари. — Тя отдавна щеше да бъде при белите си братя, ако аз не осуетявах това. Сега имам причина, която ме заставя да я заведа при тях.

— Как да ти се отблагодаря, Онари? — попита трогната от добрината му Ирма.

— Не искам да ми благодариш — отговори индианецът спокойно. — Имам обаче една молба към теб като към моя сестра, преди да се разделим. Ще я изпълниш ли?

— Всичко… Всичко, което е по силите ми! — извика пламенно Ирма.

— Искам от Бялото цвете да избягва съпруга си, който я е напуснал в трудния час!

— Обещавам ти, Онари, че ще изпълня това, защото аз го презирам!

— Сбогом, Бяло цвете! Бъди щастлива между белите си братя и понякога си спомняй за Онари, който няма да забрави сестра си дори когато се намери във Великите ловни полета!

Ирма подаде на Онари ръката си и той я стисна мълчаливо, като погледна още веднъж красивото й лице, сякаш искаше да го запечата завинаги в съзнанието си. След това обърна коня си и тръгна към другите индианци.

Юнона побърза да дойде при господарката си.

— Мисис, наистина ли сме свободни? — запита тя, едва сдържайки вълнението си.

— Да, Юнона — отвърна радостно Ирма. — Младият индианец, който може да послужи за пример на много бели мъже, ни подари свободата.

В това време масивната врата на форта се отвори и пропусна група конници, предвождани от един офицер. След като видя, че има работа с жена от бялата раса, той я поздрави любезно и запита:

— С кого имам честта?

— Казвам се Ирма Норт. Тази негърка е моята прислужница. Бяхме известно време пленници при навахите. Сега…

— А, известно ми е — прекъсна я офицерът. — Доколкото зная, бяха направени някакви постъпки за вашето освобождаване. Позволете ми от името на нашия командир да ви поздравя с добре дошла. Той и семейството му ще бъдат щастливи да ви предложат гостоприемството си…

Късно през нощта отрядът индианци спря за почивка. Скоро всички заспаха, останаха будни само Онари и един негов приятел.

— Ти ще върнеш утре воините в Навахо — наруши мълчанието Онари. — Кажи на баща ми, че съм завел Бялото цвете при бледоликите й братя.

— Ти няма ли да се върнеш с нас? — изненада се индианецът.

— Ще се върна, но устата ми повече няма да проговори — отвърна мрачно Онари.

— Как да разбирам тези думи?

— Кажи на баща ми, че ножът на Тетовеха ме прониза добре. Маниту ми помогна да спася Бялото цвете, но силите ми вече се изчерпаха… Сега искам да ме оставиш сам!

Щом остана сам, чувствата, които досега беше сдържал в себе си, избухнаха с цялата си сила. Жалбите му се издигнаха към ясното небе. Той не се оплакваше от наближаващата смърт, а негодуваше срещу съдбата, която му отне тази, която той обичаше до полуда. Усети някаква ледена тръпка да го пронизва, уви се добре с наметалото си и бавно се отпусна на студената земя.

Когато слънцето огря с лъчите си земята, навахите намериха неподвижното тяло на младия си вожд. Щастлива усмивка беше застинала на благородното му лице. Изпълнени със скръб, индианците се преклониха пред безкрайната му любов, която му беше дала сили да издържи до спасението на любимата си. След това се отправиха мълчаливо към селището. В средата на малкия отряд вървеше жребецът на Онари, който сякаш разбираше, че носи тленните останки на този, с когото никога повече нямаше да препуска като вятър из необятната прерия.