Графиня просякиня (183)

Демон в човешки образ

Изминала бе една седмица от дните, когато се развиха тези събития.

Маркизът още не бе ходил в жилището на Уотсън. Той бе изпратил визитна картичка, с която се извиняваше за отсъствието си под предлог, че е неразположен. Мисис Уотсън бе бледа като листата на перуника и ходеше за голямо удивление на слугите като обезумяла из целия дом.

Вицегубернаторът не забелязваше всичко това, тъй като сега имаше работа повече от всякога. Шефът му бе болен и цялата тежест на служебните дела падаше върху него.

Трапезата току-що бе вдигната, когато известиха за идването на маркиза.

— Най-после — промълви мисис Уотсън. — Значи все пак удържа думата си.

— Как сте, мисис? — попита галантно маркизът веднага щом влезе в стаята. — Виждам ви много бледа. Страдате ли от нещо?

— Не — отговори мисис Уотсън и се вгледа в очите на маркиза.

Той наведе погледа си надолу, което трябваше да изразява смущение.

— Очакваните пари не пристигнаха, за голямо мое нещастие! Отчаян съм от това закъснение.

Мисис Уотсън пребледня.

— Да, много съм нещастен — продължи маркизът. — Писах днес отново и настоях да ми изпратят парите незабавно. Може би ще пристигнат след няколко дни. В близките две-три седмици аз ще ги притежавам.

— Но, за бога! — извика мисис Уотсън. — Вие ми дадохте честна дума, обещахте тържествено, че на всяка цена ще ми върнете парите днес. Заклехте се дори! Какво значи това сега?

— Да, зная — отговори маркизът. — Но какво мога да направя аз срещу бавенето на нотариуса. Намирам се в голямо затруднение и в твърде заплетено положение.

Мисис Уотсън като че ли съвсем не разбра и не обърна внимание на последните му думи.

— Да, в най-заплетено положение — повтори маркизът, като натъртваше на всяка дума и гледаше право в очите на мисис Уотсън.

— Вярвам ви! — промълви тя.

— И в това заплетено положение се обръщам още веднъж към вас с пълно доверие! — каза маркизът, като натърти на последните си думи.

Мисис Уотсън скочи на крака.

— Към мен ли? Какво означава това? Обяснете ми добре!

— О, с радост! — отговори маркизът спокойно. — Искам да ви помоля още веднъж да имате добрината…

Той прекъсна.

Джана Уотсън бе станала права и идваше бързо към него.

— Да не би да искате да ви заема пак някоя сума, господин маркиз? — строго попита тя.

— Ако бъдете пак така добра, ще съм ви много признателен — отвърна спокойно мъжът.

Мисис Уотсън се олюля. Трябваше да се хване за един стол, за да не падне на пода.

— Уви! Господи, ти си прав! Аз заслужавам това наказание — промълвиха треперещите й устни.

Маркизът очакваше нейния отговор с нетърпение.

— Аз имам вашето обещание, че повече няма да ми искате пари. При това не мога да ви дам нито цент повече — отвърна мисис Уотсън с възвърнато спокойствие.

— Само сега, мисис! Необходима ми е една голяма сума.

— Голяма сума ли?

— Да, сто хиляди долара. Вярвам, че ще ми стигне.

Бледото като мрамор лице на мисис Уотсън стана мораво.

— Мисля, че нашият разговор е приключил, господин маркиз! — каза Джана Уотсън със студен тон и се обърна, за да излезе от стаята.

Норт изтича след нея и застана на прага.

— Аз трябва да имам тези пари! — каза той твърдо. — Утре вечер ще дойда да ги взема!

— Ще заповядам на слугите да не ви пуснат да влезете!

— Така ли? Да не искате да се обърна към вашия съпруг? — възрази иронично маркизът.

— Правете каквото искате! — отговори Джана Уотсън с отпаднал глас.

Маркизът видя, че бе отишъл твърде далеко.

— Но след няколко седмици вие ще си получите парите обратно, мисис — каза той, като искаше да успокои разтревожената жена.

— Не ви вярвам вече! — възрази тя на свой ред. В гласа й звучеше голяма нескрита мъка. — Вие ми дадохте честна дума, че ще ми донесете онези 50 000 долара, които трябва да върна там, откъдето съм ги взела. А вместо да ми ги донесете, вие искате нова голяма сума. Какво да мисля след всичко това?

— Можете да разчитате на моята дума, уверявам ви. Ще ви се издължа най-късно след две седмици.

— Съжалявам — отговори мисис Уотсън. — Не мога да ви дам нищо повече.

Маркизът погледна мрачно надолу. Младата жена се измъчваше. Тя мислеше за съпруга си, който не знаеше нищо, не се съмняваше в нищо дори когато тя нагло го бе излъгала.

С какви терзания нещастната жена трябваше да заплаща заблудата си.

Маркизът се вбеси — неговата жертва проявяваше неочаквана съпротива. Той я изгледа с убийствен поглед.

Мисис Джана Уотсън се бе облегнала на вратата, лицето й се беше изменило напълно. Красивите й очи бяха загубили своя блясък и като че ли бяха угаснали.

— И така, значи вие искате вашият съпруг да узнае всичко, така ли? — попита тихо маркизът.

Измъчена, жената трепна.

— Не мога да ви въздържа от това — щом искате, направете го! — каза тя. — Може би тогава на моите страдания ще се сложи край.

Маркизът хвърли гневен поглед към нея.

Не, това не трябва да се случи. Той искаше да запази още своята сила и влияние — тя трябваше да му дава пари.

Добре щеше да бъде да я остави на мира и да дойде на другия ден да вземе парите. В такъв случай тя имаше достатъчно време да размисли добре и да отстъпи още веднъж. И после постоянно да я използва, докато не й остане нищо.

Дали Норт не се беше излъгал? Беше ли мистър Уотсън наистина толкова богат, колкото го считаше обществото? Това маркизът искаше да знае с положителност.

— Може би аз постъпих несправедливо към вас, мисис! — каза той с ирония. — Може би средствата на вашия съпруг вече са се изчерпали! В такъв случай на мен няма да ми е трудно да ви заплатя всичко.

Хитростта му бе твърде прибързана, но мисис Уотсън се намираше в толкова лошо състояние и бе толкова разстроена, че не забеляза нищо друго, освен насмешката в очите му, която нарани дълбоко сърцето й.

— Лъжете се, г-н маркиз — каза тя студено. — Моят съпруг е твърде богат. Но аз ви се заклевам, че няма да взема повече нито цент от неговите пари.

— Значи вие сте взели сумата от 50 000 долара от парите на вашия съпруг! — извика радостно маркизът.

Младата жена се изплаши. Без да иска, тя се беше издала. Развълнува се много. Обхвана я силен гняв. Приближи се с поглед, изпълнен с омраза, до демона в човешки образ, който бе гледал хладнокръвно нейното отчаяние.

— Не съм длъжна да давам сметка за постъпките си нито на вас, нито на някой друг, г-н маркиз! — каза тя с достойнство.

— И въпреки това? — добави той с ирония.

— Не! — извика тя. — Не искам да отстъпвам вече под никакъв предлог на желанията ви, защото вашите обноски не подхождат на един истински кавалер. Вие престъпихте клетвата си, нарушихте честната си дума. Сега вече загубихте и моето доверие. Аз не мога вече да ви вярвам. Вие сте един безчестен човек.

Маркизът се изправи и тръгна към нея.

— Не смейте да ме докосвате! — извика тя, като протегна ръка към шнура на звънеца. — Искате да повикам слугите ли?

— Няма да го направите! — каза Норт с гневен поглед.

— Излезте! — изрече бързо тя. — Оставете ме! Вие злоупотребихте с моето доверие! Разбихте спокойствието и щастието на моя брак. Аз пожертвах всичко, което притежавах, за вас…

Гласът й се задави.

Очите на маркиза блестяха демонски. Той мислеше, че неговата жертва вече е готова да отстъпи.

— Но изпълнете последното ми желание! — предложи той пак.

— Никога! — извика мисис Уотсън. — Това, което казах, остава. То е невъзвратимо. Не се мъчете напразно да ме разубеждавате, защото няма да получите нищо, нито цент.

— Въпреки всичко пак ще ми дадете, красива госпожо! Довечера в девет часа ще бъда пак тук и се надявам, че ще намеря приготвени тези 100 000 долара, които са ми необходими. В противен случай вие самата ще бъдете причина за това, което ще последва.

Маркизът взе шапката си и се отправи към вратата.

— И така, довечера в девет часа! Моля, милостива мисис, не забравяйте!

Тя не му отговори, дори не го погледна, докато той напускаше стаята. Силна болка разтърси нежното й тяло. Сега разбираше, че бе попаднала в ноктите на демон в човешки образ, от когото не можеше вече да се избави. Демон, който я измъчваше денем и нощем без милост и който напрягаше всички свои сили, за да я унищожи напълно.

Къде ли можеше да намери спасение от заплетеното положение, в което той я бе поставил.

Никъде! Тя беше загубена!

Ако съпругът й забележеше липсата на тези 50 000 долара?

Тя скочи като ужилена при тази мисъл и едва не извика от страх. Трябваше да намери тази сума и да я върне на мястото й, така че съпругът й да не узнае, че жена му го бе ограбила, и то заради един авантюрист!

Мисис Уотсън се сети за родителите си, които живееха в Мемфис. Дойде й наум да им пише и да им поиска тези пари.

Беше убедена, че баща й ще й изпрати желаната сума, която бе незначителна за неговото състояние. Боеше се обаче, че той ще иска от нея обяснение защо са и тези пари.

След това й хрумна друго. В Чикаго живееше един неин чичо, който я обичаше твърде много. Старецът бе вдовец и нямаше деца. Той бе много богат и това богатство тя трябваше да наследи един ден.

Джана реши да отиде при него и да му опише положението, в което се намира. Тя знаеше, че чичо й ще й даде веднага тази сума и ще запази дълбоко мълчание по случката.

Мисис Уотсън мислеше да сложи парите веднага в касата на съпруга си и след това да стане недостижима за маркиза, да не го приема повече вкъщи.

Ако работите достигнеха до крайност и нежелателен развой, тя трябваше да предпочете смъртта пред срама. Съпругът й не трябваше нищо да узнае и нямаше да узнае, защото и самият маркиз беше принуден да мълчи.

Горчиви сълзи потекоха от красивите и очи. Тя с мъка си спомни миналите хубави времена, щастливите дни и с тревога ги сравняваше със сегашните си преживявания, от които не намираше и не виждаше изход.

Когато гувернантката й, една доверена жена, влезе в салона, намери своята господарка простряна на канапето. Тя употреби много усилия, докато възвърне самообладанието на бедната мисис Уотсън.