Графиня просякиня (10)

От любов към омраза

Мери се разболя тежко. Тя страдаше и душевно заради това, че върху стария Боб бяха паднали неоснователни подозрения. Беше сигурна в неговата невинност, но той продължаваше да стои в затвора. Собственикът на ножа още не беше открит.

Ирма бдеше непрекъснато над болната. Тя съчувстваше много на Мери и едновременно с това в нея се пораждаше жестока омраза към Артур. Ирма мислеше за своето дете, поверено на скромната вдовица Брук срещу скромно възнаграждение.

— Кой може да бъде убиецът? — възкликна изведнъж възбудена Мери.

— Успокойте се, миледи — утешаваше я Ирма. — Тайната е в ключовете — забеляза тя след кратко мълчание.

— Да — съгласи се Мери, — ключовете са два!

— Два ли? — извика изненадано Ирма и впери поглед в Мери.

— Да. Единият беше винаги у баща ми, а другият — у мен.

— У вас? И къде е сега този ключ?

В чекмеджето на бюрото ми!

Някакво далечно предчувствие завладя Ирма.

— Но тъй като само аз притежавам този ключ, не е възможно да е отворено с него. Кой тогава е убиецът!

— Успокойте се — каза Ирма. Тя като че ли виждаше пред себе си сянката на истинския убиец. Взе ръцете на Мери в своите, болната се облегна и въздъхна успокоена. Тя по никакъв начин не можеше да предположи, че Артур беше свързан с тази, която я наглеждаше.

След като Мери Гулд заспа, Ирма излезе от стаята и се запъти към своята, в другия край на коридора. Когато влезе, някаква сянка внезапно се хвърли върху нея и нечия здрава ръка я сграбчи силно. Тя извика.

— Мълчи! — заповяда й един приглушен глас.

Ирма се опита да се освободи и с големи усилия успя да натисне бутона за електрическото осветление. Когато стаята се освети, тя видя пред себе си Артур.

— Искам да говоря с тебе! — каза той.

— Какво имаш да ми казваш?

— Трябва да си оправим сметките. На всичко вече трябва да се сложи край, и то още сега, в тази минута.

Ирма усети, че цялата любов, която някога беше изпитвала към този човек, се беше изпарила и на нейно място се беше загнездила омразата.

— Искам да ми дадеш документите, които имаш — каза Артур. — Трябва да съм сигурен, че няма да ми навлечеш някакви неприятности.

— Невъзможно! Сега разбирам какво си търсил в стаята ми!

— Те трябва да станат мои на всяка цена и ти веднага ще ми ги дадеш. Сега си в ръцете ми!

— Какво ще направиш, мислиш да ме убиеш ли?

— Каква идея! Трябват ми само документите. Когато ме дебнеше, ти ми предлагаше да избирам. Сега аз ти давам право на избор.

— Какъв избор?

— Дай ми документите. Актът за бракосъчетанието ни.

— Те са тук — тя посочи пазвата си. — Трябва да ме убиеш, за да ги имаш.

— Сама ще ми ги дадеш, и то още сега.

— Никога!

— Добре, така да бъде. Иди на Ривър стрийт.

Ирма се уплаши.

— Детето ми! — извика тя.

На Ривър стрийт живееше вдовицата Брук.

— То е при мене. Ще ти го върна, когато ми дадеш документите.

— Лъжеш! Брук е честна жена и не би могла да ти предаде детето. Ти просто се опитваш да ме изнудиш.

— Ще ти върна детето, когато се откажеш от мен завинаги и ми предадеш документите. Тогава ще ти дам и пари, за да можеш още същата нощ да напуснеш моя дом.

Ирма се спусна към вратата, отвори я, премина през коридора, излезе от къщата и се озова на улицата. В този момент тя беше само майка. Владееше я само една мисъл — детето.

Тя се затича към Ривър стрийт.