Графиня просякиня (252)

Срещата на Норт с Ирма

Граф Фон Хоенщайн получи телеграмата на Роджър, с която той му известяваше, че Ирма е жива. Старият благородник, който мъчно губеше присъствие на духа, едва не полудя от радост. Сълзи закапаха от очите му. Той веднага се отправи към пощата и телеграфира на Роджър:

„Хиляди благодарности за радостната вест! Изпратете доверени лица да намерят дъщеря ми. Не жалете средствата, изпращам веднага исканата сума. Очаквам дъщеря си с нетърпение“.

Ирма обаче не узна желанието на баща си. Съдбата беше й отредила още много изпитания.

След напрегнатия ден тя напусна хасиендата на Робърт Уилкис и се отправи с влака към източните щати, като извести приятелката си Мери за скорошното си пристигане в Ню Йорк. Искаше да се движи бавно, за да може по пътя да търси детето си.

В Денвър тя прекъсна пътуването си, защото, както й беше разказала Юнона, близо до този град живеел Милтън, при когото Лидия беше намерила подслон навремето. Чувстваше се изморена, затова негърката пое грижата за издирването на детето. Един ден тя узна, че в подножието на Скалистите планини се е установил някакъв фермер, и тръгна да го търси. След продължително пътуване най-после стигна до една занемарена ферма, разположена в усамотена местност.

Юнона се приближи до оградата, посрещната от две големи и зли кучета. В същото време на оградата се показа едър брадат мъж и я запита с груб глас:

— Какво търсиш тук, негърко?

Юнона го запита за името му, макар веднага да се беше сетила, че това не можеше да бъде Милтън.

— Влез вътре! — изръмжа фермерът сурово и почти насила я вмъкна в къщата. Преди горката негърка да може да си даде сметка за положението, в което се намери, вратата хлопна и тя се видя пленница.

Чифликчията беше от тези колонисти, които се установяваха в някоя пуста местност и започваха да обработват земя, която не им принадлежеше. В същото време те се стараеха да си набавят и безплатна работна ръка. Юнона бе дошла тъкмо навреме, понеже дотогава чифликчията трябваше да обработва земята единствено с помощта на жена си и двамата си сина и чувстваше недостиг от работна сила. Сега той бе намерил безплатна работничка и веднага реши да я задържи, като я надзирава зорко, за да не може да избяга.

Клетата Юнона трябваше още на следващия ден да върши най-тежката работа. Да избяга беше невъзможно, тъй като двете кучета почти не се отделяха от нея.

Колкото до Ирма, тя се намираше, както предположи и негърката, в най-отчаяно положение. От една страна, я гнетяха грижите по изчезналата, от друга — липсата на пари, тъй като по-голямата част от наличните им средства останаха у Юнона.

Ирма започва да търси каквато и да е работа. Помогна й хазайката, една благородна жена, която я препоръча на свой роднина, заемащ важен пост в една от най-големите търговски къщи в Денвър. Той от своя страна се застъпи за нея и по този начин Ирма постъпи на работа като писарка с десет долара месечна заплата.

Шеф на отделението, в което Ирма работеше с още няколко млади момичета, беше мис Гелтън, стара мома с надменен и зъл нрав, която третираше подчинените си като робини. Тя не им позволяваше нито за миг да се отделят от преписките и постоянно беше недоволна от работата им даже ако тя беше изпълнена безупречно. С това си беше спечелила омразата на всички чиновници.

Още от първия път, когато я видя, тя изпита голяма неприязън към Ирма и започна да търси и най-малкия повод да я унижи, нагруби и изложи пред другите. Ирма разбра това и се отдаде с още по-голямо усърдие на работата си, но нищо не помагаше. Мис Гелтън гледаше чисто и просто да я махне от предприятието. „Каква хубава кукла! — си мислеше старата мома. — С нея няма да се церемоня много.“

Ирма пишеше фактурите, без да вдигне очи. Изведнъж мис Гелтън се приближи до нея и й каза заповеднически:

— Пишете много бавно, мис Норт. Мисля, че няма да имаме дълго нужда от вашата помощ!

На друго мнение беше обаче шефът на предприятието, мистър Девънпорт. Той още от самото начало оцени способностите на младата жена и решително отби нападките на мис Гелтън. Веднага щом се освободи мястото на една от главните надзирателки, Ирма беше повишена. Това вбеси старата мома. Още повече че тя тайно хранеше надежда да стане мисис Девънпорт. В лицето на Ирма тя виждаше една опасна съперница, тъй като шефът не изпускаше случай да й засвидетелства безграничното си доверие и възхищение от работата й.

— Не, това не може да продължава дълго! — говореше си мис Гелтън. — Трябва да отстраня тази омразна жена от пътя си.

И в злата душа на старата мома се зароди пъклен план. Да унищожи Ирма в очите на шефа й се виждаше вече малко. Тя искаше да я направи нещастна за цял живот. От тази минута нататък мис Гелтън започна да дебне удобен случай, който щеше да предаде Ирма в нейните ръце.

Малко след това старата касиерка, която беше заемала от много години този отговорен пост в търговската къща, си подаде оставката поради напредналата си възраст. Шефът веднага повика Ирма и я попита би ли се съгласила да заеме нейното място. С присъщата й скромност тя искаше отначало да откаже, тъй като смяташе, че не е най-достойната за такава отговорна служба, но скоро трябваше да отстъпи пред настойчивите молби и доводи на шефа.

Целият персонал, който ценеше Ирма не по-малко от своя шеф, искрено се зарадва от нейното напредване в предприятието. Единствено мис Гелтън вдигна рамене и сви злобно устни, когато чу новината. Тя не се забави да изкаже мнението си пред шефа.

— Мисля, че е много млада за тази работа, но във всеки случай желая от сърце да не съжалявате някога за решението, което сте взели.

В магазина имаше двама човека, които боготворяха Ирма. Това бяха малкият Фред и нейната помощница, мис Гоулдън. Те дължаха на младата жена повишението на заплатата си, но това обстоятелство не беше решителният повод за тяхната привързаност към Ирма. Нейната неземна красота и ангелски характер ги държеше в плен на едно възхищение, което граничеше с желанието да пожертват за нея дори и живота си.

Това те наскоро имаха случаи да докажат. Един ден, по време на най-усилената работа, мис Гоулдън забеляза, че мис Гелтън непрекъснато се въртеше около касата. Тя държеше под мишница един регистър и си даваше вид, че следи множеството купувачи, които се трупаха на касата.

Ирма бдеше зорко над парите, но не можеше да предположи, че намеренията на мис Гелтън далеч надминаваха границите на простото любопитство или служебните задължения. В замяна на това обаче нейната помощница успя да види, че при едно свое навеждане над касата мис Гелтън скри едно сиво пакетче под регистъра. Тя я проследи с поглед. На вратата директорката беше пресрещната от един чиновник.

— Извинете, мис Гелтън. Дойдох за стоковата книга.

— Само минута, мистър Баркет — отговори мис Гелтън, като се изчерви и бързо тръгна към своето писалище. Тя го отвори, хвърли бързо в него сивото пакетче и чак тогава предаде исканата книга на чиновника.

— Чудно! — каза си младото момиче, което я наблюдаваше внимателно. В същата минута го повика Ирма.

Вечерта при проверката на касата се откри недостиг от двадесет и пет хиляди долара.

— Много добре помня, че тази сутрин сложих в един ъгъл пачка от двадесет и пет хиляди долара — настояваше Ирма развълнувана. — Не мога да си обясня как са изчезнали.

Мистър Девънпорт се разхождаше нервно из стаята. В това време се приближи мис Гелтън.

— Представете си, мис Гелтън — обърна се шефът към нея, — от касата на мисис Норт са изчезнали двадесет и пет хиляди долара.

— Но как е възможно това — учуди се директорката, — когато в касата не бърка никой друг, освен мисис Норт!

Ироничният тон, с който бяха произнесени тези думи, накараха Ирма да се изчерви от негодувание. Но тя не можеше да се защити, защото в подобни случаи никой не вярва на изявление от рода на „Аз съм невинен!“. Ирма знаеше това много добре и предпочете да не отговори.

Полицията беше известена. Веднага пристигнаха няколко нейни служители и започнаха разследване. Техните издирвания обаче не се увенчаха с особен успех, тъй като никой не се яви да свидетелства в полза на Ирма. Накрая те си тръгнаха.

— Съжалявам — заяви техният началник, — но трябва да отведа мисис Норт в предварителния арест. Освен това ще запечатаме касовото помещение и ще вземем ключовете с нас.

Ако младото момиче, което беше наблюдавало директорката Гелтън, не беше повикано следобед при болната си майка и ако Фред не отсъстваше по работа от магазина, на Ирма щеше да бъде спестена тази неприятност. Едва в понеделник те можаха да узнаят какво се беше случило с тяхната любима мисис Норт и да я освободят със своите показания от едно колкото несправедливо, толкова и страшно обвинение.

— Името ми е Фред — каза момчето. — Ангажиран съм като практикант в това предприятие. Бях изпратен от шефа по работа. Върнах се по стълбата, която води от бюрото към партера, и чух стъпки. Изненадан, аз се промъкнах крадешком към мястото, откъдето те идваха, и видях в залата за експедиция някаква жена, която криеше нещо в един от празните сандъци.

— Какво ви стана, мис Гелтън? — попита изплашен мистър Девънпорт, като видя, че лицето на директорката пребледня като на смъртник.

— Нищо, нищо — успя да промълви тя, цялата разтреперана.

— Следобед се върнах веднага в залата за експедиция и намерих в сандъка един топ от най-скъпата коприна — продължи показанията си Фред. — Завеждащ отделението, където се продаваше коприната, беше мисис Норт. Аз веднага й съобщих моето откритие и върнах на мястото й откраднатата коприна. Разбира се, при ревизията всичко беше налице.

— И ти позна ли жената, която скри коприната? — попита полицейският инспектор.

— Да — отговори веднага момчето.

— Коя е тя?

— Мис Гелтън, нашата управителка — каза Фред.

Мис Гелтън изпадна в истерия. Мистър Девънпорт оста на смаян от това разкритие.

— Може ли да се вярва на това момче, мистър Девънпорт? — попита полицаят.

— Откакто е при мене, Фред не ме е лъгал. Познавам го като честно и порядъчно момче.

Управителката побесня от гняв. Ако с очи можеше да се умъртви човек, тя не би се поколебала да ги използва срещу малкия Фред.

— Името ми е Елинър Гоулдън — започна показанията си помощницата на Ирма. — В събота следобед мис Гелтън непрестанно се въртеше около касата. Това ми се стори крайно подозрително и аз не я изпуснах от погледа си. Неочаквано тя се наведе над касата и когато се изправи, видях много ясно, че криеше под книгата, която държеше в ръце, едно сиво пакетче.

— Долнопробна лъжа! — изпищя управителката. — Нека го докаже!

— Мис Гелтън се отправи към вратата — продължи младото момиче. — Там я пресрещна мистър Баркет, който й поиска книгата. Тя му я даде, но не веднага, а след като отиде до писалището и скри в него сивото пакетче.

— Подла лъжкиня! — почти изрева мис Гелтън. — Чакай, мизерно създание, аз ще се оплача в съда!

— Къде е това писалище? — попита инспекторът, без да обръща внимание на нейните закани.

— В касовото помещение — отговори момичето, — то е на управителката и само тя има ключ.

— Ключът, мис Гелтън! — заповяда полицаят рязко.

— Загубих го! — отвърна управителката.

— Тогава ще отворим писалището и без ключ.

Полицаят стана и се отправи към касовото помещение.

Управителката скочи от мястото си като пантера и му препречи пътя, но той я отстрани и с помощта на шперц отвори писалището. Всички зяпнаха от учудване, когато извади оттам пакетчето с банкнотите.

Мис Гелтън беше арестувана и осъдена на строг тъмничен затвор. И когато тя влизаше в него, Ирма излизаше с ненакърнено достойнство… Целият град поиска да види жената, която бяха обвинили несправедливо и която сега се радваше на безграничното доверие на почтения и уважаван от всички мистър Девънпорт.