Графиня просякиня (39)

В нощната тъмнина

— Мълчи, Лидия, мълчи, детето ми — шепнеше Ирма на момиченцето си, което плачеше и се притискаше в нея уплашено. — Да бягаме оттук, иначе сме загубени.

— Мамо — промълви момиченцето и целуна майка си.

— Не плачи! Плачът ти ще ни издаде.

— Аз мога и да тичам, мамо — каза то по-успокоено.

— Добре. Ти имаш право.

Те забързаха, бяха толкова далече, че чифликът не се виждаше. Но накъде отиваха? Не се виждаше нито път, нито пътека.

— Само веднъж да се съмне! — въздъхна Ирма. После се ослуша. Нищо не се чуваше.

— Къде е чичо Роджър? — попита Лидия.

— Мило мое дете, полковникът не може вече да ни помогне.

— Да отидем при него. Той ще ни помогне.

— Обичаш ли го, дете мое?

— Много, мамо!

— Ние не знаем къде се намира той сега.

Ирма се просълзи. Чувствата й към Роджър се събудиха.

— Трябва да вървим, детето ми — пошепна Ирма, — докато намерим човешко жилище.

Изведнъж и двете чуха шум от стъпки. Показа се човешка фигура.

— Намерих те най-после — извика един мъжки глас.

Това беше Артур. Той я хвана за ръката.

— Не викай — каза той. — Тук никой няма да те чуе. Аз съм сам с тебе. Сега отново ти предлагам да избереш между страданията и светлия живот, който ти предлагам. Казах ти в червената воденица, че имам много пари. Трябва да дойдеш с мене, ще отидем на юг.

— Никога няма да те последвам.

— Виж, това са празни думи. Има нещо, което ни свързва. Това е детето.

Той се обърна към Лидия и промълви:

— Малко момиче, ти не ме познаваш, но от сега нататък ще знаеш, че аз съм твоят баща.

Той поиска да го прегърне.

— Не се допирай до детето ми. Не осквернявай невинността му.

— Детето не е само твое, а и мое.

— Назад!

— Ирма! Тя ще бъде твоя, но само изпълни желанието ми — молеше се настойчиво Норт и хвана жената за ръка. — Ти ще бъдеш моя, защото аз те обичам повече от всеки друг път. Излагам живота си ежечасно, само и само да те имам пак.

— Иди и се предай на онези, които те преследват, за да изкупиш престъплението си. Където и да избягаш, няма да можеш да се спасиш от ударите на съвестта. Аз те проклинам, ти си развратник, престъпник, ти ми опропасти живота. Твоето име не искам да нося, защото е презряно. Ако ме принудиш насила да те следвам, още в първия град ще те предам на властта, защото ти…

— Мълчи! — извика Артур заканително.

— Не искам детето ми дори да чуе, че ти си неговият баща.

— То не трябва да знае какво се е случило — каза той. — То ще бъде нашето щастие, когато заживеем в сигурност. Успокой се, Ирма. Аз не съм толкова страшен, колкото ти ме представяш. Ако съм бил несправедлив спрямо тебе, то вината не е само моя, а повече на нещастието, което ме направи беден. Ако не бях изпаднал в него, нямаше да те напусна, нито щях да извърша злодеянието в Ню Йорк. Но сега ние можем всичко да забравим. Ще отидем на юг, там никой не ни познава. Ще заживеем щастлив живот.

— Прави каквото искаш, това си е твоя работа. Но мене остави и забрави! Аз сама ще мога да се препитавам, ще гладувам може би пак, но с тебе няма да тръгна.

— Не говори така, Ирма, ти не знаеш какво правиш.

— Остави ме да си отида.

— Трябва да дойдеш с мене!

Тогава той я сграбчи с всичка сила.

— Не ме принуждавай да употребя насилие — каза той. — Искам те и това е!

— Заклевам се по-скоро да умра заедно с детето, отколкото да бъда твоя.

— Добре тогава — изръмжа той, — ще ме търсиш ти мене.

Той пусна Ирма и изведнъж хвана момиченцето.

То изпищя. Тя искаше да се спусне да го отърве, но той я блъсна силно назад. Тя падна. Артур се изсмя.

— Сега е по-добре. Ще ме последваш и ще бъдеш моя.

Тя поиска да тича след него, но не можеше. Силите й я напускаха. След няколко крачки отново падна в тревата. Плачът на детето се чуваше все по-далеч и по-далеч и най-после се стопи в далечината. Само вятърът бучеше над полето.

Започна да се зазорява. Росни капки заблещукаха по тревата. Ирма се изправи омаломощена. Когато се съвзе напълно, разбра, че пак е сам-самичка на света.

— Боже мой, закриляй детето ми! — пошепна тя.