Графиня просякиня (219)

Без родина

Ирма се върна бързо в къщата, понеже се боеше да не би Едгар да я последва, отиде в стаята си и като се отпусна на един стол, заплака горчиво. Тя се беше надявала да намери тук една нова родина, но тази нейна надежда се оказа напразна. Нещастието я преследваше навсякъде. Като че ли съдбата й беше отредила никъде да не намери покой и почивка. Щом и мистър Поуел, един почтен и сдържан младеж, се беше запалил от нещастна любов по нея — той, който бе длъжен да бъде любещ съпруг на една толкова хубава жена, тя вече не вярваше в никого и започваше да се бои, че всеки мъж можеше да се влюби в нея и да я безпокои. Може би някакво тежко проклятие, изречено някога от зла орисница, я преследваше и не й даваше мира! Някаква вихрушка я догонваше постоянно и я оплиташе в тежките си мрежи.

Това бе проклятието на хубостта! Красотата, вложена някога в нея при раждането й с такава щедра ръка от природата, сега се бе превърнала в тежест. Тя й навличаше такива неприятности, така усложняваше отношенията й с хората, че я правеше нещастна, без да може да се спаси. Сега чак тя разбра защо хубостта трябва винаги да бъде свързана с богатство. Блясъкът на златото беше преграда пред неканените гости, които не криеха желанията си и смело протягаха ръка към рядко красивата, но бедна скитница.

Тя си спомни сега много случки от живота си в родителския замък, когато общественият ранг и богатството я бяха покровителствали. А сега от това не беше останало нищо, освен една бедна, никому непозната жена, която страдаше само затова, че се беше родила.

Ирма най-после стана, тръсна глава, за да изгони тежките мисли, и се отправи към салона, понеже Илайза се бе върнала с баща си. Беше решила да остане, като вярваше, че Едгар ще удържи думата си и няма да я задиря повече.

Илайза бързо дойде при нея. Беше разбрала, че годеникът й е дошъл преди няколко часа.

— Къде е Едгар? — попита тя жизнерадостно и доверчиво. — Аз го очаквах едва довечера. Ти поговори ли му, мила Норт?

— Видях мистър Поуел в градината. Вярвам, че още е там.

Младото момиче бързо слезе по стълбата, която водеше към градината, и обиколи тичешком всички алеи, но не намери никого. След малко дойде един слуга и й каза, че Едгар си е заминал, преди да дойде тя. Илайза наведе печално глава.

„Сигурно се е разсърдил, когато не ме е намерил тук — помисли си тя с тъга. — А аз толкова очаквах да го видя тази вечер!“

— Аз съм сигурна, че вашият годеник ще дойде довечера — утеши я Ирма, като се събраха отново заедно. — Вероятно е помислил, че ще се върнете чак вечерта, и не е искал да стои тук напразно.

Но часовете минаваха бързо, започна да се мръква, а Едгар все го нямаше, въпреки че Илайза тичаше почти всяка минута на прозореца, за да види дали не идва. Ирма напразно се опитваше да я развесели.

Изведнъж на прага на полуотворената врата към салона се показа Юнона и тайно направи знак на Ирма да отиде при нея.

— Ето, мисис, писмо за теб. Сега го получих — пошепна негърката и подаде на господарката си едно малко пликче.

Ирма усети, че кръвта замръзва в жилите й. Мистър Поуел щеше да бъде съвършен подлец, ако още настояваше на своите задиряния. Тя отиде бързо в стаята си, отвори плика и прочете писмото, което на места бе нечетливо, измачкано и влажно. Сигурно Едгар го бе целувал, преди да го изпрати!

Той пишеше:

„Обична и незабравима Ирма! Простете ми, но по друг начин не мога да се обърна към вас. Като не намерих отговор на любовта си от наша страна, искам поне да изкажа болката си.

Не бих могъл да погледна в бистрите и ясни детски очи на Илайза и избягнах да я срещна, за да мога да остана сам с моята мъка и да се самоизтезавам.

Вечно ще се връща в спомените ми минутата, когато в лодката, наполовина разбита, ви държах в обятията си, безкрайно красива и добра, облегнала доверчиво на рамото ми хубавата си глава. Аз ще живея винаги с това видение до последния час на моя живот.

Вие искате да ви забравя, но това е невъзможно. Не се забравят тежките удари на съдбата!

Не мога да не мисля за вас!

Но аз ще удържа думата си, която ви дадох. Ще бъда верен слуга на Илайза, но не мога да й дам истинска любов, защото моята ще е посветена само на вас!

А сега позволете ми да ви помоля за една среща! Заклевам се във всичко, което ми е най-свято, че няма да ви докосна. Искам само да ви предам онова, което днес не беше възможно да изкажа. Приемете това свиждане като на умиращ, който се нуждае от последната утеха на вярата. Определете ми час, в който ще мога да чуя пак нежния ви глас. Тогава ще ви опиша душевното си състояние и ужасните си мъки, които биха смекчили сърцето и на най-твърдия съдия.

Обещавам ви, че след това няма никога повече да се приближавам до вас и ще ви гледам само отдалеч. Никога и на никого няма да кажа за случилото се между нас.

Ваш до гроб: Едгар Поуел“.

Две големи сълзи се изтърколиха по бледите бузи на Ирма. Тя обаче реши да не се съгласява на исканата среща, понеже се страхуваше, че близостта й до младия мъж би разпалила наново страстта му.

Юнона влезе в стаята й.

— Човекът още чака — каза тя предпазливо. — Той иска да му занеса отговор. Мисис написа ли писмото?

— Почакай още малко! — помоли Ирма. — Ще ти дам веднага отговора. Дотогава приготви куфарчето ми и събери и твоите вещи. Ще си заминем още днес от Карлстоун.

Юнона се спря уплашена.

— Какво? Ще заминем ли? Днес ли? Защо?

— После ще ти обясня, момиче, сега направи това, което ти поръчах! — каза Ирма. — Почакай само няколко минути, ще ти дам отговора.

Тя взе бързо перо и лист и написа:

„Уважаеми мистър Поуел,

Не се сърдя, а ви съчувствам. Надявам се обаче, че вашата болка е излечима и че вие ще успеете да я излекувате.

На срещата не мога да дойда. Искате твърде много от мен. Ние не трябва да се виждаме никога повече. Още днес напускам тази къща, но искам от вас, мистър Поуел, да устоите на обещанието, което дадохте пред мен.

Съвземете се! Сбогом завинаги!

Ирма Норт“.

— Юнона — каза Ирма, — предай това писмо на човека, който чака. След това веднага събери нещата ни — трябва да тръгнем незабавно. В десет часа, когато домът утихне, ще отида при портичката в градината. Ти ще ме чакаш там с багажа, докато дойда.

Юнона взе писмото и слезе бързо долу. Ирма остана замислена няколко минути, след това взе перото и написа друго писмо, което гласеше следното:

„Любезна мис Клариндън,

Не ми се сърдете, че ви напускам по един съвсем неочакван и странен начин. Причините за това засягат само мен и аз ви моля настоятелно да не ги търсите. При вас бях доволна, че намерих подслон. Но съдбата реши да започна отново да скитам, докато намеря някъде вечен покой.

Вие имате дом и годеник. Желая и на двама ви щастие. Бог да ви пази от всякакви беди. Аз ще се моля за вас!

Ваша признателна: Ирма Норт“.

Ирма остави перото, сложи писмото в плик и написа адреса на г-ца Илайза Клариндън. С какви надежди бе влязла тя в този дом, колко силно обикна Илайза, а сега… Силна буря бе разрушила спокойното й съществуване, бе натрошила гнездото й и беше я тласнала отново към скитническия и пълен с неизвестност живот. След час трябваше да напусне тази уютна къща и пак да започне да странства заедно с Юнона.

Наистина сега нямаше кой да утеши самотната нещастна жена. Само негърката бе едничкият човек, с когото тя споделяше своите терзания и жалби. Юнона не я оставяше никога и винаги, и в най-тежките минути, бе готова да се жертва за своята господарка.

Ирма сложи писмото на масата и въздъхна тежко. След това огледа с тъжен поглед стаята.