Графиня просякиня (246)

Ирма приема чудно предложение

На следващия ден Ирма изпрати Юнона на гарата, за да провери в колко часа тръгва влакът. Тя се забави доста и Ирма започна да се безпокои. Най-после негърката се върна. По лицето й се познаваше, че не носи добри новини.

— Моля мисис да ме извини, че се забавих, но трябваше да разбера добре всичко за нашето отпътуване. Невъзможно е да стане с влака, защото имало някаква повреда по линията…

— Тогава? — попита Ирма бързо.

— Аз наех два коня, с тях ще идем в Хюстън. След половин час ще бъдат тук.

— Ами пари? Знаеш много добре, че не разполагаме с много средства.

— Аз имам достатъчно — каза Юнона и нейните думи още повече изненадаха Ирма.

— Откъде имаш пари? Не, не мога да приема нито цент, ако не съм убедена, че е спечелен по честен начин!

Юнона падна на колене и прегърна нозете на господарката си.

— Приеми ги, мисис. Юнона те заклева, приеми ги!

— Добре, но само при условие, че ми кажеш откъде си ги взела.

Тогава тя разказа по един трогателен начин как Мери й беше дала парите.

— Първото нещо, което ще направя, когато пристигнем в Хюстън, ще бъде да си потърся работа. От спечелените пари ще отделям една част, за да мога да върна на добрата си приятелка цялата сума, която ти си изразходвала за мене.

Двете жени, придружени от един младеж, тръгнаха за столицата на щата Тексас. Пътят премина без особени произшествия, ако не се смятат акробатическите номера, които младежът, опитен ездач, направи яздейки, пред очите на смаяните жени. Макар че и Ирма беше опитна ездачка, ловкостта на техния спътник я учуди и тя го похвали сърдечно.

Те пристигнаха с водача си в града. Бяха отминали една малка, бяла къща, пред която стоеше негърче и държеше за поводите хубав бял кон, когато чуха писък и тропот от конски копита. Само с един поглед Ирма разбра какво се бе случило. Белият кон, който тя и нейните спътници бяха видели преди малко, се бе подплашил и сега препускаше лудо по улиците на града, като влачеше след себе си хлапето. Конят свърна към един площад, на който играеха много деца, току-що излезли от училището. Вместо да избягат, те се събраха накуп и конят се насочи право към тях. След секунди те щяха да бъдат смазани от копитата на обезумялото животно, ако една ръка не беше го хванала за поводите. Това беше ръката на Ирма.

Тичешком пристигна един млад мъж, който едва можеше да говори от вълнение.

— Имал си щастие, мистър Д’Албер — посрещна го тълпата. — Ако не беше онази млада дама, конят ти щеше да почерни много семейства.

Мистър Д’Албер се затича към животното, което още не можеше да се успокои напълно. За негово най-голямо съжаление Ирма се беше отдалечила и той не можа да й изкаже благодарността си.

— Конят ми е бил подплашен умишлено — започна да се оправдава той пред насъбралото се множество, което го гледаше заплашително. — Иначе моят Ромео е търпелив и кротък. Ето какво намерих в гривата му!

И той показа на всички една въртележка, с която някой злосторник беше подплашил невинното животно. Това обяснение успокои раздразнените духове и спаси цирковия директор Д’Албер от линчуване. След това той напразно разпитва за Ирма. Никой не можеше да му каже посоката, в която тя беше изчезнала.

Ирма и сега намери гостоприемството на прости, но честни хора. Напразно клетата жена търсеше работа. Юнона не можеше да гледа спокойно терзанията на господарката си. Най-после тя не се стърпя и написа на Мери в Ню Йорк писмо, което завършваше с думите:

„Елате по-скоро при нас, защото иначе горката мисис ще умре. Силите й са почти изчерпани“.

Бяха изминали няколко дни, откакто Юнона изпрати писмото. Един ден тя срещна на стълбата някакъв господин, който я заприказва:

— Узнах, че госпожата, която миналата седмица улови коня ми, живее в тази къща. Мога ли да поговоря с нея?

Непознатият направи добро впечатление на негърката и тя го въведе при Ирма.

— Казвам се Д’Албер — побърза да се представи той. — Аз съм собственик на цирка, който се намира в града. Научих, че вие сте безстрашната усмирителка на моя кон, и дойдох да ви поднеса моите почитания.

Простият и естествен начин на говорене трогна Ирма. Тя покани посетителя да седне. Откритото му лице, върху което грижите бяха сложили своя отпечатък, показваше, че мистър Д’Албер водеше тежка борба за съществуване, но при все това съвестта му беше останала чиста.

— Радвам се, че според моите възможности можах да извърша едно добро дело — каза Ирма и гласът и затрепери от вълнение. — Как е циркът ви, господине, посещава ли се?

— О, не питайте! — отговори цирковият директор и въздъхна. — Аз съм пред прага на разорението. Допреди няколко месеца скромното ми предприятие процъфтяваше. Бях събрал малка група отбрани артисти. Дори бях успял да спестя една малка сума за черни дни, когато изведнъж всичко тръгна назад.

Той се подвоуми дали да продължи, но ласкавият поглед на Ирма го окуражи.

— Имах една красива ездачка и нека си призная, тя привличаше по-голямата част от посетителите. Но един божи ден тя изчезна, а заедно с нея и по-голямата част от трупата ми. Останаха само няколко верни приятели, които споделяха с мене мъки и нещастия. Добрата ми и предана съпруга, която е също ездачка, макар че лежеше болна, поиска да излезе пред публиката, но падна от коня и си счупи крака. Сега лежи неподвижна вкъщи. Досега съм продал всичките си вещи, от които мога да се лиша, за да изхраня трите си дечица и малкото членове на трупата си.

Ирма беше трогната до дъното на душата си.

— Бедна съм — каза тя след кратка пауза, — но ако мога да ви бъда полезна, ще го сторя от сърце.

— Можете — заяви за нейна изненада цирковият директор.

— Как?

— Вие сте превъзходна ездачка, мисис — започна той неуверено. — В това се убедих, когато успяхте да обуздаете моя Ромео. Дойдох при вас, защото вие сте последната ми надежда. Ще се съгласите ли да гостувате като ездачка в моя цирк?

Ирма не отговори веднага. Пред очите й изпъкна страшната картина на мизерията. Тя видя една болна жена, чиито очи я гледаха умолително. Около нея плачеха три гладни дечица. Те молеха майка си за късче хляб, а тя не бе в състояние да им го даде.

— Добре — каза тя тихо. — Ще сторя голям грях, ако откажа помощта си на нуждаещите се.

Мистър Д’Албер поиска да каже нещо, но думите застинаха на устните му. Той само хвана дясната ръка на благородната жена и я поднесе към устните си.

На следния ден Ирма посети семейството на цирковия директор. Болната му жена веднага се сети коя е тази красива посетителка.

— Благодаря ви за вашата жертва — каза тя, след като отговори на поздрава й.

— Направих това на драго сърце — отвърна Ирма. — За мен ще бъде щастие, ако мога да допринеса за възраждането на цирка. Сега, когато ви видях, ще понеса леко нерадостната си съдба. Аз се оплаквах от нея, понеже мислех, че съм най-нещастният човек на света. Но виждам, че моите нещастия са нищо пред вашите…

И Ирма разказа на болната жена своята житейска история. Когато свърши, в стаята настана мълчание. Двете жени, страдали толкова много, намериха утеха една в друга.

Ирма се сбогува с жената на Д’Албер и се отправи към цирка, за да се упражни с коня, който щеше да язди по време на представлението. Артистите се бяха събрали за репетиция. Няколко минути те гледаха учудени новодошлата. Нейната красота ги порази и те дори забравиха да я приветстват. Пръв дойде на себе си ездачът.

— Добре дошли, мисис — каза той приятелски. — Много ще се радваме, ако се чувствате добре между нас!

Клоунът и жонгльорите се приближиха и почтително поздравиха Ирма. Това бяха добродушни хора, под чиято смешна маскировка туптяха искрени и предани сърца.

ДʼАлбер беше успял да ангажира и една трупа безработни акробати и след попълването на своя състав трескаво се зае да организира представленията. Той отиде да покани лично офицерите от местния гарнизон и тъй като те бяха кавалеристи, успя да ги заинтересува с новата ездачка. Те обещаха да дойдат, а заедно с тях и богатите скотовъдци от околността. Веднъж посетено от елита на града, първото представление осигуряваше другите посещения.

Всичко това цирковият директор съобщи на хората си, които завари да разговарят с новата им колежка. Те се надпреварваха да й помагат със съвети и услуги.

Ирма направи няколко репетиции с Ромео, който се оказа добре дресиран и умен кон. Всичко мина благополучно. Директорът сияеше от щастие. Той се приближи до Ирма и й каза:

— Разчитам на вас, уважаема мисис. — Предчувствам, че вие се явихте в живота ми подобно на ангел хранител, за да спасите мене и моето семейство. Никога няма да забравя добрината ви и благородната ви постъпка…

Вечерта на представлението офицерите заеха първите редове. Между тях се виждаха няколко цивилни — техни приятели, богати фермери. От всички най-много изпъкваше един млад мъж, когото останалите наричаха Харисън. Той беше най-богатият чифликчия от околностите на Хюстън.

— Любопитен съм да видя ездачката — каза той небрежно на другарите си. — Мисля, че нашият директор не може да намери достойна заместница на Тереза! Хубава жена беше, дявол да я вземе, но защо избяга!

Представлението най-после започна. Всички се стараеха да вложат цялото си умение, за да доставят удоволствие на посетителите. Жокеят със смелите си скокове през запалени обръчи възбуди интереса на публиката и тя, възбудена и жадна за зрелища, очакваше с нетърпение следващите номера.

Клоунът и жонгльорите също бяха на върха на своето изкуство. Акробатите трогнаха до сълзи публиката, защото в трупата се подвизаваха няколко невръстни дечица, които със своите опасни салтоморталета предизвикаха не само възторг, но и напрегната загриженост. Все пак всички си признаха, че бяха дошли заради новата ездачка, за която директорът направи умела, но и достойна реклама.

Звънецът звънна и предизвести публиката за излизането на Ирма. Разговорите стихнаха изведнъж и очите на всички се отправиха към завесата, откъдето щеше да се появи многоочакваната ездачка. Трудно може да се опише ефектът от появата на младата графиня. Тя приличаше на богиня, яхнала бял като сняг кон. Всички бяха замръзнали на местата си от изненада, примесена с нескривано възхищение.

Ирма не гледаше публиката. Тя не забрави нито за миг предупрежденията на директора и цялото и внимание беше съсредоточено върху Ромео, който галопираше гордо под такта на музиката. След като привърши разнообразните си номера, Ирма се поклони на публиката и изчезна заедно с коня зад завесата.

— Ако знаехме, щяхме да донесем цветя — обади се един офицер.

— Утре ще поправим грешката — отговориха другарите му в хор.

За миг в цирка се възцари гробно мълчание. Но изведнъж гръмнаха такива нестихващи аплодисменти, че Ирма трябваше да се явява няколко пъти на арената. Тя беше принудена да прескача още веднъж с коня си многото препятствия, което извърши при пълна тишина. Нови аплодисменти огласиха цирка, промъкнаха се през неговите платнени стени и възбудиха любопитството на случайно минаващите отвън… Успехът беше сигурен. Публиката започна да се разотива, но мнозина си дадоха обещание да го посетят пак. Само един човек седеше като омагьосан на мястото си и сякаш се боеше да стане, за да не пропъди някакво приятно видение.

— Какво ти е, Харисън? — запитаха офицерите младия милионер.

— Нищо, нищо, господа! Днес няма да ви придружа до клуба — отговори Харисън, сякаш пробуждащ се от тежък сън. — Довиждане до утре вечер тук!

Като каза това, младият мъж стана и тръгна сам към хотела си.

— Какво е Тереза в сравнение с това божествено създание — говореше той сам на себе си. — О, тя трябва да бъде моя, пък ако ще и целият ад да се опълчи против мен!…