Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Beggar Countess (Or the Tragic Fate of the Daughter of a Count), ???? (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2011)
Разпознаване и начална корекция
tanqdim (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2015)

Издание:

Графиня просякиня. Част първа

ИК „Атания“, Русе, 1992

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част втора

ИК „Атания“, Русе, 1992

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част трета

ИК „Атания“, Русе, 1992 г.

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част четвърта

ИК „Атания“ — гр. Русе, 1992 г.

Коректор: Иличка Пелова

История

  1. — Добавяне

И. фон Х.

Няколко дена след това граф Фон Хоенщайн плачеше пред общия гроб на жертвите от катастрофата в гробищата на Атланта. Беше съкрушен напълно. Реши да вземе със себе си Йохан и Ернст и да се върне в Европа. Беше се сбогувал с Роджър в Марвил, който започна отново да търси Норт.

Графът пътуваше с влак през Колумбия и мина край злокобното място на катастрофата. В Огъста слезе от влака с намерение да пренощува и да си почине. Йохан остана при господаря си, а Ернст тръгна на разходка из града, видя една кръчма и реши да влезе и да пийне нещо.

Кръчмата беше почти празна. Кръчмарката стоеше облегната на тезгяха и се прозяваше. Имаше само един клиент, ако се съдеше по външността му — земевладелец. Беше умислен. Пред него лежеше лист хартия и той се канеше да пише.

В това време кръчмарката донесе на Ернст поръчаното питие, но докато той утоляваше бързо жаждата си, земевладелецът скочи изведнъж и хвърли ядосано перото на масата.

— Дявол да я вземе тази работа! Не мога да свърша писането и след хиляда години!

Ернст изгледа с любопитство непознатия и се усмихна, като видя петното върху хартията.

— Да, да, имате право да се смеете — извика земевладелецът. — Такъв като мене чудесно владее пушката и търнокопа, но щом стане нужда да вземе перото в ръка, е съвсем безсилен.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Ернст. — Аз съм свикнал малко с писането и мога да пиша! Само да не е нещо съдебно!

— Ах, ще ми направите голяма услуга — каза земевладелецът развеселен. — Няма да гледам дали са два-три реда повече или по-малко. Пък и не е толкова страшно. Думата ми е само за едно известие във вестника.

— Само толкова ли? — каза Ернст. — Тогава дайте листа и перото. Всичко ще се уреди.

— Елате при мене — предложи земевладелецът и се обърна към кръчмарката: — Жена, дайте на този джентълмен още една чаша. Така! Седнете сега и пишете!

— И какво да пиша? — попита Ернст. — Някакви работници ли ви трябват или нещо друго?

— Не — отвърна земевладелецът, — аз намерих нещо!

— Намерихте нещо ли? — попита Ернст. — Навярно някоя голяма сума?

— Да пази бог! Не. Това нещо е живо — едно дете.

— И никой ли не се е явил да го потърси?

— Да видите, ваша милост — каза земевладелецът, вече добре разположен, — каква история е това с детето! Имаме го вече от половин година, без да сме уведомили някого за него. Не сме го направили, защото живеем в гората и идваме в града веднъж на три-четири месеца. Освен това жена ми много обича детето, понеже ние нямаме свои деца и искаме да го задържим при нас.

Като каза това, земевладелецът потъна в мисли и загледа печално пред себе си. Ернст не обърна голямо внимание на това съобщение. Той знаеше, че Ирма беше загубила детето си, но беше чул за това само мимоходом, така че скоро забрави за него. Още повече че не знаеше къде точно Ирма бе загубила своята дъщеря и дали пък не го беше намерила междувременно. Освен това градът Огъста беше много далеч от Марвил и Ернст нямаше никакво подозрение, че това намерено дете може да е на Ирма.

— И как сте намерили това дете? — попита той земевладелеца, който не беше никой друг, освен Милтън, който бе избавил Лидия.

— Наистина, едва ли ще можете да ми повярвате — каза той. — Представете си, връщаме се ние със съпругата ми у дома от Огъста. Беше се мръкнало и чакахме да изгрее месецът, за да пътуваме по светло. Седяхме край огъня, който бяхме наклали, и изведнъж чухме писък. Гледам — един голям вълк тича към огъня. В същия миг вземам пушката и право във вълка — бум! Звярът се търколи мъртъв! Не бях доволен само от това, защото бях чул и някакъв писък. Взех една запалена главня и отидох към мястото, откъдето се бе чул той. И представете си каква бе изненадата ми! Намирам едно момиченце, хубаво като ангелче, което вълкът се е канел да разкъса.

— Удивително! — възкликна Ернст. — Имаше ли наоколо някакви селища?

— Тъкмо това е интересното! Там не можеш да намериш жива душа на разстояние от десетина мили. Иначе и да има хора, то те ще са бедни, а ясно беше, че момиченцето бе от богато семейство.

— Както и да е, вие трябваше да съобщите за намирането му — забеляза Ернст, не одобрявайки постъпката на земевладелеца. — Помислете си само какви страдания е изпитвала и изпитва майката на детето, откакто го е загубила.

— Да. Вярно е! Моята жена е виновна — каза земевладелецът, като се извиняваше. — Искаше да задържи детето на всяка цена. Обича го като свое. Това дете промени изцяло живота ни. То ме накара да не напускам няколко месеца гората. Живеехме съвсем уединено и когато последния път ходихме в Огъста, жена ми пак ме помоли да отложа даването на обявлението. Но от известно време насам тя сънува лоши сънища. Присънвала й се майката на детето, която си го искала и се заканвала! Сега тя самата не ме оставя на мира и ме принуди да оставя всичката си работа и да дойда в града, за да пусна една обява във вестника и да се намерят родителите на момиченцето.

— Щом е така, кажете ми как се казва то и на каква възраст е. Аз ще напиша обявата.

— Момиченцето знае само собственото си име — Лидия, и почти не говори английски. Моята жена смята, че неговите родители сигурно са германци. На около четири-пет години е.

— Така ли? — извика Ернст и се вслуша по-внимателно. — Не сте ли намерили някакъв знак у детето, по който да се познава произходът му, някой белег по облеклото му?

— На дрехите му нямаше никакъв знак, но то носеше на шията си малко кръстче, украсено с брилянти, а на тях има издълбани няколко букви.

— Кои са буквите?

— „И. фон Х.“

— „И. фон Х“! Боже господи! — възкликна Ернст. — Възможно ли е! Това означава Ирма фон Хоенщайн.

— Какво, познавате ли родителите му? — попита земевладелецът смаян.

— Слушайте, приятелю — извика Ернст бързо, — елате с мен. Има един господин в Огъста, който ще ви каже веднага дали детето е негово или не. Бързо, ще вземем файтон!

Земевладелецът се подчини, като клатеше глава. Когато отидоха при графа, Ернст разказа на стария благородник всичко, което бе чул.

— Да, вярно е, аз подарих някога на моята дъщеря тази скъпоценност, която описвате — каза графът.

На другия ден той и Милтън заминаха с файтон за самотната къща в гората, за да вземат детето.