Графиня просякиня (217)

Красивата вдовица

Младият Уилям Тейлър бе прочел в един вестник обявлението, с което млада хубава жена си търсеше съпруг. Адресът й бе: „А. Х. 27 пощенска служба. Скотланд Скуеър.“

Той силно се заинтересува и писа писмо на този адрес, като поиска среща. В същия ден майка му предаде в негово владение една сума от 150 000 долара, резултат от получено наследство.

Той отиде на уговорената среща в едно кафене. Там трябваше да бъде вдовицата, носеща на гърдите си бяла камелия, за да може той да я познае. Но в кафенето влезе един мъж, който носеше уговорения знак.

Уилям трепна озадачен, но се представи. Непознатият любезно съобщи името си.

— Артур Гонсалес. Аз съм брат на жената, която иска да се омъжи. Дадох обява във вестника без нейно знание, затова първото условие е никога да не й кажете, че сте чели такава обява. Второ, сестра ми Мерседес е още млада. Ние сме мексиканци, изселени в Аризона. Нямаме родители. Мерседес е много красива и добра като ангел. Беше се омъжила през време на едно мое далечно пътуване, но този неин брак бе много нещастен. Мъжът й бе лош човек и скоро умря. Аз взех сестра си със себе си в Санта Фе, в чийто гарнизон служех. Сега ще ви представя пред нея като мой приятел от детинство. Много ще се зарадвам, ако тя ви хареса и ви избере за съпруг. Вярвам, че ще стане така, защото вие сте хубав и благороден човек! Ето нейна снимка!

Уилям видя една изключително красива жена и малко смутен попита:

— Ще останете ли дълго време в Сан Франсиско?

— Четири или шест седмици най-малко, тъй като аз наблюдавам мините на сестра си и не мога да отсъствам за дълго. Доскоро бях офицер в мексиканската армия, но си подадох оставката, понеже Мерседес остана сама и имаше нужда от човек, който да управлява грамадното й имущество.

— Сестра ви има ли намерение по-късно да се установи постоянно в тези си имения? — попита Уилям малко загрижен. — Аз не съм много склонен да живея на село.

— Не, само големите градове могат да създават най-луксозен живот. Мерседес желае да живее в някои по-голям център.

Лицето на Уилям се проясни.

— Идеята ви не е лоша — каза той доволен. — Само в един голям град, където се намират всички удоволствия, може да се живее истински. Един полудив живот в околностите на мините не е много по вкуса ми.

— Тогава съгласен ли сте още сега да ви заведа при сестра си?

Когато Уилям видя красивата жена пред себе си, разбра, че тъкмо тази млада вдовица е жена и съпруга за него.

— Каква е вашата професия? — попита Гонсалес.

— Нищо. Нищо не работя!

— Щастливец!

— Но вече се наситих на мързела. И сега, когато получих едно голямо наследство — 150 000 долара, — вярвам, че ще мога да се захвана с нещо доходно.

— Вие наистина сте щастлив, мистър Тейлър! — извика Гонсалес. — Без да правите нищо, богинята на щастието ви отрупва с подаръци, каквито други трябва да придобиват чрез продължителен труд.

— Да — отговори Тейлър. — Мислите ли, че с наследените 150 000 долара може да се направи нещо.

— Мисля. Можете да се ожените. Или може би вече сте сгоден?

— Не, още не съм направил това — той крадешком хвърли поглед към Мерседес, в очите на която забеляза особен блясък.

Уилям се обнадежди. Младежката му доверчивост и дори лекомислие го наведоха на мисълта, че тези очи бяха отправени точно към него. Въпреки че не му се искаше да престане да гледа тази пленителна жена, той стана, за да си върви.

Когато Гонсалес го изпрати и се върна при Мерседес, той каза усмихнато:

— Уловът ни ще бъде добър!