Графиня просякиня (206)

Една среща

Ернст Крюгер, бившият оръженосец на граф фон Хоенщайн, служеше сега като кочияш в една ферма близо до Марвил. Той не бе получил никакъв отговор на писмото, пък и изобщо не беше очаквал такъв от страна на графа. И затова колко голямо беше учудването му, когато един ден неговият сегашен господар го повика и му каза, че някакъв господин иска да говори с него.

Кочияшът напусна бързо двора на обора и се отправи към къщата на господаря си, откъдето фермерът му правеше знак да побърза. Ернст влезе тичешком, но се стресна, като видя един висок стар господин, който пристъпи още по-близо към него.

— Боже господи! — извика Крюгер. — Сънувам ли? Буден ли съм или не! Моят господар… граф Фон Хоенщайн!

— Да, Ернст, аз съм! Получих твоето писмо, в което ми съобщаваше това, което аз отдавна исках да зная. Дойдох да разбера какво става! Ако искаш, пак ще те взема със себе си в Германия и никога няма да забравя твоята услуга.

Очите на кочияша се навлажниха.

— О, господин графе, с каква радост ще дойда с вас. Вече се наситих на Америка, въпреки че не мога да се оплача от сегашния си господар.

— Значи ще дойдеш с мене — каза графът приятелски. — Аз вече почти уредих с господаря ти твоето заминаване.

Когато Ернст, упоен от радост, отиде да прибере и стегне багажа си, съпругата на фермера разказа на графа случката с Ирма.

— Ето и бележката, която вашата дъщеря ни остави — каза жената. — Ние я запазихме, защото Ернст ни каза, че ви е писал и че може би ще пожелаете да получите някакъв предмет от вашата изгубена дъщеря.

Граф Фон Хоенщайн взе с трепереща ръка записката. Веднага позна почерка на своята дъщеря. Извърна се настрани, за да скрие вълнението си, и доближи до устните си единствения скъп предмет, който имаше до този момент от своята Ирма.

— Няма никакво съмнение — каза той тихо, като се стараеше да сдържи вълнението си. — Тези редове са писани от моята дъщеря. Благодаря ви още веднъж от сърце и душа, че сте спасили дъщеря ми от гладна смърт.

— Ние само изпълнихме християнския си дълг, господин графе — отвърнаха фермерите сърдечно и стиснаха горещо ръката на госта.

— Как бе облечена Ирма? — запита бащата загрижен.

— Много бедно. Освен това нямаше нито цент у себе си — отбеляза фермерката тъжно. — Мислех да я снабдя на другия ден с всичко, но тя си бе тръгнала още в ранни зори. Съмнявам се, че би приела нещо от мен, защото за всичко, което й давах, трябваше да я моля със сълзи на очи. Едва я склоних да приеме парчето хляб, което й дадох по пътя, макар че беше гладна.

Старият джентълмен чувстваше напора на сълзите в очите си.

— Да, само по това мога да я позная — прошепна той. — Моята Ирма би предпочела да умре от глад, отколкото да се оплаче на някого. Тя е добра и кротка като ангел, но гордостта на нашето родословие не й позволява да проси милостиня.

Като помълча малко, той попита:

— Не ви ли разказа нещо за себе си?

— Много малко. Беше страшно уморена — обясни фермерката. — Можахме само да разберем, че търси своето дете, което било изчезнало преди известно време, и че отивала в Марвил, където според сведенията и се намирало едно изгубено дете.

— Далече ли е оттук този град? — попита благородникът.

— На около трийсет мили.

— Господи, какво ли не е могло да се случи на горката ми Ирма по пътя, лишена от всякакви средства! — въздъхна графът.

— Нашите пътища са сигурни. По тях няма скитници и опасни хора — утеши го фермерът.

— Благодаря на бога! — каза благородникът. — Това за мене е утеха. Имам още един, последен въпрос, ако ми позволите. Тук имам една нейна снимка като момиче. Когато я видяхте, беше ли променена много?

Фермерите огледаха добре фотографията и жената каза:

— Не, не се е променила никак. Аз дори я взех за момиче и се учудих, когато ми каза, че била омъжена от няколко години. Много рядко съм срещала красота като нейната. Влизах крадешком в нейната стая, за да се любувам на лицето й. Тя приличаше на ангел, когато спеше.

Графът сложи ръка на очите си и се приближи до прозореца. Едва сега виждаше ясно колко несправедлив е бил тогава, когато бе изгонил Ирма. Кой знае какви страдания е трябвало да изтърпи тя след това. Колко много нахални погледи са се спирали безсрамно върху лицето й, толкова красиво и привлекателно. В същото това време той бе живял в охолство, а единствената му дъщеря се беше скитала по чужди страни и непознати пътища, докато са я намерили насред пътя, почти примряла от глад. О, това е било твърде много! Той трудно можеше да понесе тази мисъл.

Двамата съпрузи наблюдаваха с искрено съчувствие стария баща, който стоеше изправен до прозореца, изживявайки голяма вътрешна драма. Те чувстваха, че всяко усилие да го утешат в случая би било излишно.

Ернст, готов за път, се появи на прага. Граф Фон Хоенщайн се съвзе и се приближи до фермерката.

— Не мога с нищо да ви се отплатя за това, което сте направили за моята дъщеря, спасявайки я от гибел — каза той. — Бих желал с нещо да изразя своята благодарност към вас. Виждам, че живеете охолно. Отказахте и всякакъв подарък от моя страна. Но ако някога изпаднете в нещастие, моля ви, спомнете си за мен. Не забравяйте, че ще намерите в моя дом в Германия сигурна защита и подкрепа.

Старият джентълмен стисна още веднъж ръцете на тези добри хора. Той дотолкова беше трогнат, че не можеше да говори и само направи знак на Ернст да го последва във файтона, с който го чакаше слугата Йохан.

На следващия ден графът пристигна с двамата си прислужници в Марвил и веднага започна своите издирвания. Но и той получи същия отговор, който бе получил по-рано и Хосе. Съобщиха му, че Ирма заминала с някаква си мис Уилмингтън, без да посочи целта и мястото на пътуването си.

Старият съдия, приел тогава Ирма, бе умрял, така че благородникът не можа да узнае за намерението на дъщеря му да посети мормоните, повярвала, че Лидия се намира в ръцете им.

Граф Фон Хоенщайн се отчая, като разбра, че Ирма е изчезнала, без да остави и най-малка следа след себе си. Той стоеше опечален и вдълбочен в мисли в стаята на хотела си и не знаеше накъде да се отправи.

Влезе слугата Йохан и доложи, че някакъв господин желае да говори с графа.

— Как се казва?

— Роджър.

— Роджър ли? Не го познавам, но го покани да влезе.

— Извинете ме, че ви безпокоя, г-н графе! — каза Роджър, като влезе. — Идвам като непознат, но свързан с вас чрез една обща цел, която преследваме и двамата.

— Обща цел ли, г-н Роджър? — повтори Фон Хоенщайн учуден. — Как да разбирам тези ваши думи? Моля ви, обяснете ми, ако обичате!

— На вашите услуги, г-н графе! — каза Роджър сериозно. — Повтарям ви, че ние двамата, всеки за себе си, преследваме една обща задача. Вие сигурно търсите вашата изгубена дъщеря.

Графът скочи от стола.

— Знаете ли нещо за нея? Къде се намира тя сега?

— За нещастие не зная това, но искам да разбера. Следя пътя й още от пристигането й в Америка, но сега за малко го изпуснах от погледа си.

— Значи вие сте в течение на това, което става с дъщеря ми? — каза графът радостен. — Тогава моля ви, разкажете ми всичко, което знаете за нея, най-настоятелно ви моля! По какви причини сте се интересували от съдбата на моята дъщеря?

— Би се получил много дълъг разказ и се опасявам да не ви отегча.

— Щом ще чуя нещо за своето дете, никога няма да почувствам отегчение, дори да слушам цяла нощ. Прочее, моля ви още веднъж нищо да не скривате от мен…

Роджър започна да разказва. Старият граф беше приседнал на канапето и слушаше с най-голямо внимание Роджър, който описваше спокойно и точно перипетиите и страданията на нещастната Ирма. Йохан също стоеше зад вратата и следеше със стиснати челюсти разказа, едва сдържайки изблика на състрадание в себе си.

Роджър свърши разказа си с пътуването на параходчето, на което Ирма се бе качила заедно с Норт. Старият граф изслуша всичко внимателно и хвърли благодарствен поглед върху този човек, който му вдъхваше доверие.

— От този момент нищо повече не съм чул за нещастната жена — прибави Роджър, завършвайки историята на Ирма.

Лицето му изразяваше лека печал.

— Откакто престъпникът ви избяга, правихте ли опити да търсите дъщеря ми? — запита графът.

— Сега вече не съм шеф на полицията, защото си подадох оставката — отговори Роджър.

— Оставката ли? Да не би тя да е във връзка с моята дъщеря?

— Да не говорим за това. Но да се върна на първия ви въпрос. Мога да ви кажа, че поради нараняването си бях задържан на легло цели месеци. Едва сега можах да подновя моите издирвания и случайно прочетох адреса ви в пътническия лист. Затова и аз се настаних в този хотел.

Изпитателният поглед на стария граф срещна страдалческото лице на своя събеседник.

— Е, добре, г-н Роджър, аз зная вече, че моята дъщеря преди няколко седмици е била в Марвил — каза Фон Хоенщайн и разказа какви разследвания бе направил той самият. Извади и писмото на Ернст и го прочете на Роджър, който се трогна още повече. Графът забеляза това и каза деликатно:

— Вие обичате моята дъщеря, не отричайте!

— Повече от себе си! — въздъхна полковникът.

Графът съчувстваше на Роджър. Вече беше разбрал, че бившият шеф на полицията е бил ангел хранител за нещастната Ирма.

— Как ще мога да ви се отблагодаря, г-н Роджър? — каза той прочувствено.

— Не желая никакви благодарности, господин графе. Това, което съм направил, е излязло от сърцето ми, защото обикнах вашата дъщеря още от първия миг, когато я видях. Аз я помолих да стане моя съпруга, но тя ми отказа по един благороден начин. Разделих се с нея, но я защищавах от всички опасности, които я заплашваха, доколкото можех.

— Дъщеря ми е графиня Фон Хоенщайн, г-н Роджър — каза графът с гордост. — Ние, Хоенщайн, знаем да мълчим.

Роджър се замисли. В този момент виждаше пред себе си ангелското лице на Ирма. Старият граф се наведе и сложи ръка на рамото му.

— Чуйте ме, моля ви се! — каза той. — Виждам, че обичате дъщеря ми и сте й помагали. Това аз няма да забравя никога. Но тя държи на законите и докато не се освободи от брака си с оня мерзавец, никога няма да отдаде сърцето си на друг.

Роджър наведе глава.

— Но след като той получи наказанието си?

— Времето ще покаже! Сега най-важното е да намерим нещастната Ирма.

Роджър мълчеше.

— Сега ще я търсим вече заедно — прибави графът — и вярвам, че ще имаме успех.