Графиня просякиня (222)

Твърде късно

Ирма беше напуснала незабелязано вилата в Карлстоун след оня нещастен ден и бе заминала още същата нощ за Огъста, за да си потърси нова работа. Изминаха обаче няколко дни, без тя да може да намери нещо подходящо за нея, въпреки че от сутрин до вечер обикаляше града с Юнона. Вярната негърка се беше отдала изцяло на господарката си и бе предложила да работи вместо нея, но Ирма бе отхвърлила предложението й.

Една вечер Юнона влезе весела и погледна със загадъчен поглед Ирма. Двете заемаха една стая.

— Е, защо си толкова радостна? Да не си намерила нещо добро? — попита Ирма учудено.

— Да, мисис — отвърна черното момиче, — нали тук е гората, където мисис загуби детето?

— Но защо? — трепна Ирма. — Да не си научила нещо за Лидия? Говори, виждаш нетърпението ми! Боже, какво ли пак ще чуя!

— Юнона разбра, че един фермер от гората бил намерил детето — обясни негърката.

Наистина тя бе научила случайно, че един заселник на име Милтън намерил някакво дете и че то било още при него. Ирма не затвори очи през цялата нощ и на следващия ден, преди да изгрее слънцето, тя вече пътуваше заедно с Юнона в един файтон, който ги возеше към мястото, което бяха показали на негърката. Никой не би могъл да си представи онова, което изпитваше сега нещастната майка. Тя се питаше дали няма да бъде излъгана пак в надеждите си. Дали и този път намереното дете нямаше да е Лидия? Твърде често се беше лъгала, затова сега пристъпваше с недоверие.

Най-после навлязоха в гората. Ирма погледна трепереща къщата, в която предполагаше, че се намира детето. Тя скочи от файтона, подпомогната от Юнона, и се приближи до един млад мъж, който поздрави учтиво хубавата чужденка.

— Търся своето изгубено дете — каза майката. — Чух, че тук се намирало едно момиченце.

— Не. Не е при мен! Моят предшественик действително имаше едно момиченце, което бил намерил в гората.

— Този чифликчия Милтън не е ли вече тук? — попита Ирма изплашена.

— Преди няколко дена замина да търси щастието си на юг. Но момиченцето не е вече при него!

— Не е ли при него? Къде е тогава? — попита запъхтяна Ирма, която вече беше решила да тръгне след Милтън.

— Взе го някакъв чужденец, който твърдеше, че детето било негово, и възнагради богато Милтън.

Ирма въздъхна с облекчение. Значи детето не е било Лидия, щом са го разпознали родителите му и са си го взели.

— А вие познавахте ли Милтън? — продължи да пита тя. — Бяхте ли виждали детето?

— Да — отвърна веднага новият заселник. — Много пъти съм държал малката на ръце. Тя изговаряше само няколко английски думи и не знаеше друго, освен че се казва Лидия. Постоянно питаше за майка си.

Човекът се уплаши, като видя, че при последните думи Ирма залитна, и едва успя да я задържи. Юнона също притича и пое господарката си от ръцете на мъжа. Сълзите й се стичаха по черните бузи.

— Мисис! Мисис! — викаше тя, задавена от вълнение. — О, боже!

Ирма отвори очи и като се опомни, извика:

— Това е било моето дете, моята скъпа Лидия! Можете ли да ми опишете човека, който го е взел?

— Не, защото не съм го виждал — отговори младият мъж искрено. — Милтън беше упоен от радост от многото пари, които беше получил, а пък жена му плачеше, че й взели детето — тя го обичаше твърде много. А откриването и разпознаването на детето от родителите му се дължеше на едно украшение.

— Какво? — попита Ирма, която едва сдържаше дъха си.

— Не беше ли кръстче с брилянти?

— Не го видях добре, но мисля, че беше нещо подобно. На обратната му страна имаше издълбани някакви букви.

— Лидия е била — въздъхна Ирма. — Благодаря на бога, че е жива! Но кои е могъл да я вземе?

Въпреки тази неизвестност Ирма се чувстваше щастлива, защото Лидия не бе загинала тогава в гората.

— Милтън ми съобщи името на човека — каза заселникът, като се мъчеше да си го спомни. — То завършваше на „хайм“ или „хайн“, или…

— Норхайм? — прекъсна го Ирма едва дишаща, уверена напълно, че Норт си е послужил с промененото си име, както бе правил и друг път.

— Да, да, мисля, че беше нещо такова. Немско име беше.

— Да, този негодник е взел детето — прошепна Ирма отчаяно. — Но аз ще го намеря и с божията помощ ще изтръгна Лидия от ръцете му.

Сигурна, че детето се намираше в ръцете на Норт, Ирма си помисли, че засега Лидия не бе заплашена от никаква опасност, понеже Норт тепърва щеше да си послужи с нея, за да привлече бившата си съпруга.

— И колко време е стояло детето тук? — след кратко мълчание попита Ирма.

— Повече от половин година. Това го зная със сигурност, понеже бях най-близкият съсед на Милтън и по-късно купих неговата ферма. Напоследък отсъствах дълго време по работа, иначе бих могъл да ви дам подробни сведения.

— А не знаете ли накъде е заминал непознатият с детето?

— Мисля, че към западните щати. Той не бил сам, придружавали го други двама, както ми каза Милтън.

„Помощниците на Артур!“ — помисли си Ирма и трепна при мисълта, че Лидия трябваше да следва престъпника в нечестния му живот. Тя се надяваше, че скоро ще получи покана за среща от Норт, понеже предполагаше, че Хосе я бе проследил и дори го бяха виждали в Карлстоун. Въпреки че й беше лесно да го направи, Ирма не беше в състояние да заяви на полицията къде се крие Норт. Като не можа да научи нищо повече от заселника, тя се върна с Юнона в Огъста, убедена, че Норт е някъде наблизо. Един тежък товар бе паднал от гърба й. Тя знаеше, че Лидия е жива, а това за нея бе много.

Привечер стигнаха в Огъста и Ирма се отправи бързо към дома си, очаквайки да получи някакво известие от Норт. Като стигна там, видя хазайката си, която я чакаше с нетърпение.

— Ах, добре че пристигнахте, мисис — каза жената. — Един господин пита няколко пъти за вас и сега ви чака горе. Качете се веднага.

— Един господин ли?

„Да не би да е дошъл самият Артур?“ — помисли си тя.

— Да, един стар господин — потвърди хазайката. — Не ми каза името си и защо е дошъл. Иска да говори лично с вас.

Ирма бързо изкачи стъпалата и влезе в стаята. Един възрастен човек с почтен вид стана от стола и учтиво я поздрави.

— С мисис Норт ли имам честта да говоря? — попита той, видимо впечатлен от красотата на Ирма.

— Да! С какво мога да ви услужа? — отвърна Ирма внимателно, очаквайки известие от Норт.

— Аз съм агент в местната полиция, от която съм натоварен да ви предам една заповед.

— Какво? От полицията ли? — смая се Ирма. — Но това е невъзможно. Трябва да има някакво недоразумение.

— Съвсем не — възрази агентът. — Благоволете да ми отговорите на един въпрос. Били ли сте някога в Ню Йорк компаньонка на мисис Гулд, съпруга на някой си Йохан Гулд?

— Да — отговори Ирма бавно, обзета от предчувствие за близко нещастие.

— Благодаря ви — каза агентът приятелски, като не сваляше състрадателен поглед от ангелското лице на Ирма.

— Да се надяваме, че делото ще се развие във ваша полза. Но засега трябва да се подчините на заповедта.

— Каква заповед?

— Не можете да излизате от Огъста до второ нареждане. Надявам се, че така ще постъпите и няма да ни причините неприятности.

— С други думи, ще бъда арестувана, ако напусна Огъста? — осведоми се Ирма.

— Засега тази възможност е изключена — отвърна агентът. Той дълбоко съжаляваше пленителната жена, която стоеше смутена пред него и го гледаше с големите си кротки очи.

„Тя не може да бъде престъпница — мислеше си той, — освен ако очите ми ме лъжат. Мога да се закълна, че тя е невинна.“

— Нали ще зачитате нарежданията на полицията? — каза той високо.

— Разбира се, не мога да постъпя по друг начин — отговори Ирма, като се поклони леко.

Агентът напусна стаята. Ирма падна на един стол и избухна в плач, а Юнона се опитваше да успокои господарката си, чиито страдания започваха отново.