Графиня просякиня (65)

Възкръсването

В мрачната гробница, в която се намираше отвореният ковчег, мъждукаше слаба светлина.

В гробницата нямаше никой. Изведнъж клепачите на Ирма трепнаха. Ръцете й се раздвижиха и търсейки опора, се хванаха за ръбовете на ковчега. Тя се повдигна.

Норт я беше приспал с един особен прах, размесен с млякото, и сега я държеше във властта си. Той се надяваше, че след това тя ще се подчини по-лесно.

Ирма отвори очи. Скоро тяхната кротост и доброта отстъпиха място на ужаса, който я обзе. Тя се огледа. Навсякъде покрай стените бяха наредени ковчези. Силен писък се изтръгна от устата й и главата й падна върху възглавницата. Странната тишина започна да й действа. Изведнъж тя се изправи на крака и като събра всичките си сили, олюлявайки се, тръгна към вратата. Ново ужасно отрицание я вцепени: вратата беше заключена.

Мислите й се разбъркаха. Тя не знаеше къде се намира. Внезапно образът на плантатора изникна в умореното й съзнание и устните й промълвиха името Артур…

Ирма трепна. Една врата се отвори. Приближиха се стъпки.

„Това е Артур“ — помисли Ирма. Обзе я неописуем страх. Този човек присъстваше във въображението й като зъл дух. Тя трябваше да се скрие, защото ключът вече щракаше в бравата на вратата на гробницата. Ирма намери удобно скривалище в един ъгъл зад ковчезите. Вратата се отвори бавно. Ирма не смееше дори да диша.

Беше Леси. Тя държеше в едната си ръка фенер, а в другата съд с масло. Приближи се до ковчега и го освети. Като забеляза, че е празен, тя отстъпи смутено няколко крачки назад. Без да разбира какво е станало, Леси извика:

— Миледи!

Ирма позна гласа на негърката, излезе от скривалището си и се затича към нея.

— Леси, за Бога, спаси ме! — извика тя.

— Жива ли сте, миледи? — каза Леси и освети бледото лице на Ирма.

— Спаси ме, изведи ме бързо оттук!

Леси се изплаши.

— Ами ако дойде плантаторът?

— Имай милост, Леси! Ако остана още една нощ тук, ще умра!

— Ако плантаторът узнае, че съм помогнала на миледи да избяга, ще ме пребие от бой.

— Никой няма да узнае, че си ме пуснала.

— Плантаторът идва тук. Когато види ковчега празен, той вече ще знае кой ви е пуснал. Само аз имам ключ от тази врата.

— Тогава отвори един прозорец, за да помисли плантаторът, че съм излязла оттам.

Негърката явно разбра разумността на това предложение, защото отиде към един прозорец и го отвори. След като приготви и запали кандилото, тя и Ирма напуснаха гробницата.

В това време Роджър, след като видя дамата със синия воал да влиза в къщата, излезе предпазливо на пътя. Не мина много време и той видя един негър, който се беше отправил към големия обор.

Той го проследи и извика:

— Сам!

Негърът се спря.

— Ти ли си, Сам? — каза Роджър, като го приближи.

— Аз съм, милорд — изръмжа радостно негърът. — Претърсих почти всички ъгли.

— Е, откри ли нещо?

— Да не стоим тук, милорд — каза негърът, като се огледа. — Може да ни видят. Аз живея в стаята на Леси, нека отидем там!

Той тръгна напред, Роджър го последва. В стаята на Леси Самюъл разказа всичко, което беше научил от старата си приятелка.

Когато Ирма и Леси излязоха от гробницата, навън цареше пълен мрак. Леси хвана изнемощялата Ирма под мишницата и я поведе. В това време някой я повика по име. Беше гласът на Сам.

Ирма изтръпна.

— Скрий ме! — простена тя и хвана Леси за ръката.

— Не се страхувай, това е наш човек.

Сам се приближи.

— Имаме посещение, Леси — каза радостно Самюъл, без да забележи приближаването на Роджър.

— Охо — каза Леси на свой ред, — значи господинът с униформата се завърна?

— О, небеса — извика Ирма, — това е моето избавление! Роджър, вие сте тук?

Роджър ускори крачките си.

— Ирма! — извика той и протегна към нея и двете си ръце. Тя залитна напред, олюлявайки се от слабост, и плачейки, падна в обятията на Роджър.

— Клето същество, изстрадало сърце, вие се избавихте от смъртта! Горе главата! Ние ще се справим с тези престъпници! Но сега трябва бързо да се махаме оттук.

Ирма вдигна глава.

— Имате право, Роджър, аз не трябва да остана нито минута повече тук. Трябва да бягам. Вие ще ми помогнете, нали?

— Самюъл, имаш ли кон със себе си? — попита Роджър.

— Да, милорд — отвърна негърът.

— Миледи трябва да бъде отведена незабавно за Колумбия. Ние ще я придружим. Приготви се, тръгваме веднага!

Самюъл се почеса по врата.

— Да тръгнем ли? — попита той. — Ами тук кой ще остане да наблюдава?

— Най-напред ще оставим лейди на сигурно място и веднага ще се върнем тук. Аз мисля, че никой няма да успее да се изплъзне от ръцете ни. Дамата със синия воал дойде, за да чака плантатора. Не се съмнявам, че той е Гулд, или Норт.

— Да, Роджър, така е — извика Ирма. — Той е Норт.

Самюъл все още се колебаеше.

— Ако тук не остане никой, може да се случат много работи.

— Леси ще бди — каза негърката, като се приближи до Роджър. — Леси ще легне на верандата и ще гледа кой влиза и кой излиза. О, тя ще пази зорко и нищо няма да убегне от очите й.

— Можете спокойно да се доверите на тази негърка, Роджър — каза Ирма. — Тя е вярна жена.

— Ако Леси иска да пази — каза Самюъл, — тогава работата е друга.

— Роджър, къде е моята малка Лидия? — попита Ирма. — Аз трябва да я взема със себе си. Там ли е тя — в тази страшна къща?

— Не, Ирма! Детето не е тук. То отдавна се намира на сигурно място. Лидия е при Шелер, оставих ги и двамата в града.

— О, вие сте толкова добър и благороден човек! — извика Ирма, като хвана ръката на Роджър и я стисна, преизпълнена с любов и признателност. — Пак ми направихте едно благодеяние. Кажете как ще мога да ви се отплатя за всички добрини, които сте ми сторили досега?

— Като оставите всички съмнения настрани и ми подадете ръката си! И така, Леси — обърна се той към негърката, — доверявам ти се напълно. Ето това е за твоите услуги!

И Роджър сложи няколко монети в ръката й.

— О, Леси благодари на добрия маса — каза негърката. — Леси държи повече на милорда, на миледи и на Сам, отколкото на новия плантатор. Той е един свиреп тигър, както и бившият, стар или нов, Върмънт си остава същият.

— Добре, Леси. Отваряй си очите.

Роджър изведе коня си от обора и качи Ирма на седлото. Той и Самюъл тръгнаха пеша. Когато стигнаха до мястото, където бе скрил коня на Самюъл, Роджър, макар и малко неохотно, възседна крантата на негъра. Остана пеша само Самюъл.

Призори групата стигна до едно малко селище, където си почина малко. Кметът притежаваше файтон и се съгласи да отведе Ирма в града. Роджър и Самюъл възседнаха конете си и конвоираха файтона.

Пътуването мина без препятствия и още същата вечер нашите пътешественици пристигнаха в Колумбия. Малката Лидия, изпълнена с неописуема радост, се хвърли в майчините обятия, Фриц Шелер също се зарадва, като видя Ирма.

В отсъствието на Роджър беше пристигнала една телеграма от Ню Йорк на негов адрес. Шелер му я подаде и Роджър и разтвори с нетърпение.

Маршъл Бърнард му съобщаваше със съжаление, че не можел още да тръгне, но в замяна на това полицейският агент Макнийл, който ценял много Роджър, отпътувал от Ню Йорк, за да се постави на негово разположение в търсенето на Норт… „Макнийл пътува дегизиран като Астрела, дамата със синия воал, защото така той се надява по-лесно да открие този, когото търсим“ — завършваше писмото.

Роджър се развълнува.

— Ако знаех това по-рано! — извика той. — Значи онази дама със синия воал, която видях, че влиза в хасиендата на плантатора, не е била неговата съучастница, а Макнийл…

Самюъл зяпна от учудване.

— Това се казва хитрост — извика той. Идеята на Макнийл му хареса много. — Но той е сам, милорд, да не пострада!

— Ние трябва да му се притечем на помощ! Хайде, Самюъл, бързо назад!