Графиня просякиня (145)

Магьосникът

Тези жертви бяха четири.

Полицаят, когото Артур Норт застреля при бягството си, загина при изпълнение на служебните си задължения, рискувайки живота си. Въпреки смелостта си, той прояви и непредпазливост, заплатена скъпо срещу такъв ловък противник като Норт.

Приска стана жертва на своето любовно увлечение и на отчаяното си решение на всяка цена да свърже съдбата си с тази на Ричард Кемпъл. Красивата жена, тласната към фаталния край, стана невинна жертва на разигралите се събития. Но за нея най-много трябваше да се съжалява. Тя нямаше никакви близки, роднините й бяха на десетки хиляди километри от чуждата Америка и нямаше кой да жали за нея. Най-близките й приятелки, с които прекара много тежки и тревожни дни от своя земен път, нито знаеха, нито пък подозираха за печалния й край.

В значителна степен самоубийството на Ричард Кемпъл бе заслужено. Той извърши два големи гряха: проигра на комар и рулетка огромни суми и се обвърза с барон Фон Фалкенбург. Неговата вина бе в лекомислената подкрепа, която даде на авантюриста.

Има много хора, които лесно се увличат по външните качества на недотам познати им лица и така дават обществен кредит на ловки спекуланти и лицемери като барона.

Ричард бе от онези, които въведоха в обществото Фон Фалкенбург, възвеличиха го, очаровани от неговата външност и зяпнали глупаво в устата му, разтръбиха навсякъде, че той е рядък човек.

Авантюристи като барона има навсякъде, но за да се издигнат и да успеят, те винаги използват наивници от рода на Ричард. Лековерието на едните улеснява престъпленията на другите, затова и мнозина бяха склонни да считат, че Ричард е заслужил съдбата си.

Най-голямата жертва на барон Фон Фалкенбург бе Мануелита Блекбърн, но нейната участ беше и най-заслужена. Тя не само улесни престъпника, но и участва в престъплението. Опомнянето дойде твърде късно. Тя бе помогнала в убийството на нейния добър съпруг, стария Блекбърн, и толкова се обвърза с убиеца, че когато се опита да се освободи и да се разкае за сторената грешка, това бе станало невъзможно и й струва живота.

Такава е участта на всички съучастници, предатели и шпиони. Първо им обръщат гръб тези, на които са помогнали, и забиват ножа в тялото им като тъжна награда за подлата и коварна услуга.

Смъртта на Мануелита бе справедливо и заслужено възмездие за коварството й. Сякаш изплъзването на барона въпреки нейната смърт от неговите собствени ръце бе оправдано от тежестта на нейното престъпление. И с деянието си, и със смъртта си тя улесни бягството му. И беше изиграна, защото бе надценила твърде много силите си и смяташе, че ще може да улови в примката си такъв хитър демон като Артур Норт.

Не! Той бе омагьосал толкова много хора, че те започнаха да се възхищават от поразиите, които той, преднамерено или не, нанасяше наляво и надясно.

Силата опиянява. Артур Норт бе извънредно силен физически и душевно. Хората възхваляват боксьорите, борците, донжуаните, прелъстителите, насилниците — онези, които ги заставят да вършат или не нещо, и в това възхваляване има нещо трагично, някакъв култ към злото, което сякаш се харесва.

Хората пеят често хвалебствени песни на силата, без да подозират, че тя може да се обърне срещу тях. Така се случи и с Ирма, и с всички други, омаяни от Артур Норт. Той продаваше всички със силния си характер и жаждата да живее дори и в ущърб на другите.

Веднъж вече надникнахме в душата му. Сега отново трябва да проникнем във вътрешния му мир.

Артур Норт познаваше добре силата си, както и възхитата, която тя предизвикваше у наивните и чувствителните. На тази основа реализираше своите планове и действия. Видяхме как той се изплъзна в Ню Йорк, от парахода, плаващ по Хъдсън Рив, от фермата на Върмънт, спаси се от клопката на граф Джирарди, от хитростта на Макнийл, Шелер и Роджър, от дома на Сейнт Артай, от М. и „Уайт Касъл“.

Винаги безумно смел. Неуловим гений на злото.

Природата не създава само гении на доброто. Като че ли голямата й цел е да създава завършени личности, независимо от това, дали стремежите им са насочени към творчество или към разрушения.

Читателите сигурно се чудят как успява Норт във всички случаи да избегне поставените му клопки, как винаги успява да се изплъзне, и то без да остави следа, и така лесно се преобразява, че веднага се появява като съвсем нов човек в коренно различна обстановка. Наистина, как ставаше това?

Отговорът е: защото имаше срещу себе си доверчиви и несъобразителни противници. Или по-точно казано — превъзхождаше противниците си по находчивост, бързина, ловкост, присъствие на духа, сила на волята, убедителност в говора, в изкуството да живее и да побеждава в борбата за живот. Той беше магьосникът Артур Норт — призрак, видение, неуловима сянка, дух, неспокоен и непобедим.

Жертвите му сами се предаваха. Старият Блекбърн, Сейнт Артай, Луиза, Шелер, Джеймс, Мануелита. Колко смешни изглеждаха пред него със своята непохватност и непрозорливост. Като джуджета пред великан! Затова Артур Норт продължаваше да побеждава, да живее, да граби, да убива умишлено или при самоотбрана. Защото срещу него не се изправи друг гигант, равен му по прозорливост, хитрина, сила и ловкост.

Не трябва да се забравя и това, че Норт действаше в Америка, страната на чудесата, на необятните поля и гори, на невероятните възможности за спечелване на грамадни богатства. А там, където има големи богатства, има и големи стремежи за притежаването им.

При такива условия хитреци като Артур Норт със страстта си към приключения и жажда за богатство трудно изпускат шанса си.