Графиня просякиня (104)

Едно съкрушено сърце

От известно време жителите на Нови Орлеан бяха разтревожени от многобройните обири, които ставаха в града. Много господа от висшето общество вече бяха ограбени. Нападението ставаше по един и същ начин: някакъв човек с маска на лицето ги поваляше на земята и със заплаха за смърт ги принуждаваше да му дадат всичко по-ценно, което имаха у себе си. При това нападателят действаше толкова бързо, че те не успяваха да се защитят.

Най-странното беше, че жертвите бяха само тези, които се връщаха от клуба и които същата вечер бяха имали късмет в играта. Целият град се мъчеше да си обясни загадката: откъде можеше разбойникът да знае кой е спечелил. Стигна се до убеждението, че някой вътрешен човек го осведомява.

Обирите бяха станали централна тема на всички разговори, но изведнъж те престанаха. Хората се успокоиха.

Капитан Уорънс беше желан гост у дома на Сейнт Артай. Старият господин се стараеше да направи пребиваването му в дома си колкото може по-приятно. Той като че ли се досещаше, че дъщеря му проявява особен интерес към Уорънс.

Луиза напълно се промени. Тя забрави веселия си смях. По цели часове прекарваше на едно място, потънала в блянове и мечти. При това младото момиче ревнуваше капитана от братовчедка си мисис Боушъмп. Вдовицата кокетка използваше всички средства, за да завладее Уорънс. С нея той беше прекалено любезен, докато държането му спрямо Луиза бе повече от резервирано. Всичко това понякога причиняваше страшна мъка на девойката и под нейната тежест тя клюмваше като цвете, жадно за вода.

Изминаха няколко седмици. Междувременно посещенията на Дъблай ставаха все по-редки. Той страстно обичаше Луиза и единствено вродената му гордост го възпираше да не се обясни на младото момиче.

Беше хубава пролетна вечер. Капитан Уорънс с още няколко приятели се намираха в дома на Сейнт Артай.

Пръв наруши мълчанието домакинът, като се обърна към Уорънс:

— Чух, че сте имали намерение да купите тук имоти?

— Имах — отговори Уорънс, — но се отказах, понеже не намерих нищо подходящо. Освен това делата ми ме зоват отново на север.

Той запали цигара и хвърли поглед към Луиза. Тя беше пребледняла като восък.

— Какво ще кажете да се поразходим малко из градината — предложи Бауригърд.

Всички одобриха предложението.

Дъблай се спусна към Луиза, същото направиха и други от гостите. Стана нещо неочаквано. Капитанът се приближи до нея и спокойно й предложи ръка. Дъблай усети прилив на гняв в сърцето си, който се усили още повече, когато мисис Боушъмп хвана самия него под ръка. Той се огледа на всички страни, за да види капитана и Луиза, но напразно. Двойката беше тръгнала по една тъмна алея.

Луиза беше отчаяна, но трябваше да прикрива отчаянието си с някакъв повърхностен разговор. Човекът, когото тя обичаше с цялата страст на южнячка, беше заявил преди малко, че ще напуска Нови Орлеан и нищо не беше в състояние да го задържи.

Уорънс усети, че младата девойка трепери. Той я отведе до една беседка.

— Не желаете ли да си починем за минута?

Луиза се отпусна на един плетен стол.

— Преди малко чух, че искате да ни напуснете? — каза тя почти шепнешком.

— Да, госпожице, смятам да кажа сбогом на Нови Орлеан.

— Няма ли нещо, което би могло да ви задържи? — попита Луиза с треперещ глас.

— Твърде важни работи ме викат на север — каза капитанът спокойно. — Възможно е да се върна пак…

— Но преди да си тръгнете, ще ни посещавате по-често, надявам се? — попита тя със затихващ глас.

— За мое най-голямо съжаление това е невъзможно, мис. Това е последното ми посещение. Трябва да ви изразя горещата си признателност, защото часовете, които прекарах тук, са най-приятните от цялото ми пребиваване на юг. Впрочем аз трябва да се сбогувам с вашите родители. Да идем да ги потърсим.

В нощната тишина изведнъж се разнесе един вик — викът на същество, изтерзано до смърт. Луиза застана на входа на беседката, очите й искряха.

— Няма да си идете! — извика тя страстно, като даде воля на дълго скриваната мъка. — Няма да си идете, защото аз няма да ви пусна.

Уорънс тръгна към нея.

— Останете, заклевам ви! Или ме вземете с вас!… Нали не бихте искали да се борите с едно слабо същество, капитан Уорънс?

— За Бога, мис, какво правите? — извика Уорънс, уплашен от неудържимата страст на девойката, пред която беше отстъпила дори и вродената й гордост.

— Обикнах ви още от първия миг, в който ви видях. Вие ме доведохте до отчаяние със своята студенина, а сега искате да заминете.

Силите я напуснаха, тя се олюля. Капитанът я подхвана и я сложи внимателно на стола. После коленичи пред нея и покри лицето й с пламенни целувки.

— Луиза, любима — зашепна той на девойката, която помисли, че сънува, — изслушай ме! Винаги съм те обичал, но избягвах да ти открия тайната си, защото мислех, че сърцето ти не е свободно. Само затова исках да напусна Нови Орлеан.

Луиза придърпа Уорънс към себе си.

— И кой мислиш, че е завладял сърцето ми?

— Дъблай — прошепна Уорънс.

— Той ми е приятел от детинство. Аз го обичам като брат.

— Наистина ли ме обичаш?

В черните очи на Уорънс лумнаха диви пламъчета.

— Луиза, любов моя, щастие мое! — шепнеше Уорънс, като притискаше до гърдите си упоеното от щастие момиче.

— Прости ми, любими, прости ми! — молеше Луиза и гласът й звучеше трогателно и по детски наивно. — Ако само знаеше колко те обичам, ако знаеше, че образът ти не ме оставяше нито денем, нито нощем, нямаше да ми се сърдиш. Закълни ми се, любими, че ще ме любиш вечно, че ще бъдеш мой завинаги! — добави развълнувано Луиза.

— Заклевам ти се, ангел мой! — каза Уорънс тържествено. — Никога няма да те напусна, дори смъртта не ще може да ни раздели.

Девойката се притисна към Уорънс и тихо заплака от щастие.

— Не бих могла да живея без тебе — каза тя. — Любовта ми е толкова голяма, че ще умра, ако ме оставиш.

Уорънс я притисна и целуна мокрите й очи.

— Не говори така, божествена, не говори за смърт! Нас ни чака живот и щастие!

— Какви прекрасни очи имаш! — каза внезапно Луиза.

Уорънс тихо се засмя.

— Значи ти се влюби в очите ми? Но и мене ме плениха твоите очи. Никога не съм виждал нещо по-прекрасно от черната ти коса и сините ти очи.

Те се прегърнаха и тръгнаха из тъмните алеи на парка, упоени от щастие.

Уви! Ако невинната девойка можеше само за миг да надзърне в душата на своя любим, небето на нейното щастие щеше да се продъни.

Мислите гъмжаха в главата на Уорънс. Най-трудната част от плана му беше изпълнена: Луиза му принадлежеше. За този подлец нямаше нищо свято. Той не признаваше нищо друго, освен жълтия метал на парите.

Сега пред него се откриваха нови възможности за бъдещето и той трябваше да помисли за него…

Както крачеше редом с красивата девойка, в съзнанието му се пробуди споменът за един друг парк, из чиито алеи той беше бродил със също така красиво, мило същество, което му нашепваше любовни думи. Но тогава влюбената двойка не гледаха смълчани палми, а елхи и дъбове си шепнеха за любовта на графската дъщеря Ирма.

Уорънс се опита да пропъди този спомен. Луиза му помогна, като го върна към действителността със страстните си признания.