Графиня просякиня (107)

Нов ужас

На следващия ден Ирма закуси набързо и изтича при камината.

— Там ли сте?

— Да — отговори тихият глас.

— Какво искахте да ми кажете вчера?

Жената от горния етаж не отговори веднага.

— Млада ли сте?

Ирма се изчерви.

— Казват, че съм.

— Тогава сте изгубена.

— За Бога, заклевам ви, говорете! Какво означават тези думи? — извика Ирма ужасена.

— Някога и аз бях млада и хубава и това беше моето нещастие. Тук чезна от дълги години и чакам смъртта да ме избави от моите мъки и страдания.

— Насила ли ви държат?

— Да, пленница съм. Изложена на най-грозните мъки, които може да си представи човек… Но сега мълчи, моля ти се, мъчителите ми идват…

Сърцето на Ирма биеше силно. Дали и тя самата не беше пленница? Обзета от смъртен ужас, тя изтича до вратата и като я намери отворена, се поуспокои малко. Може би тя беше взела бълнуванията на една луда за чиста истина… В главата на Ирма беше хаос.

Вратата се отвори и влезе директорът.

— Вие сте много бледа и изглеждате уморена днес — каза той приятелски. — Мога ли да видя пулса ви?

Той хвана ръката й.

— Боли ме главата — отговори Ирма, учудена, че директорът не пуска ръката й. С женския си инстинкт тя предусещаше опасността, която я заплашваше в негово лице.

— Смятам да напусна клиниката след няколко дни. Дотогава ще се възстановя напълно.

Директорът се усмихна.

— Не се предоверявайте на силите си — каза той шеговито. — Ако ви пусна и болестта се повтори, клиниката ми ще си спечели лошо име, а тя е известна като образцова във всяко едно отношение и аз трябва да внимавам да не навредя с нищо на реномето й. Надявам се, че някога ще си спомняте с удоволствие за мене.

Последните думи той произнесе с мазен глас. После стана, приближи се до Ирма и погали хубавата й коса. Тя отстъпи изненадана, но директорът се направи, че не забелязва това нейно движение.

— Искам да подишам малко чист въздух — каза младата жена.

— Защо не, моята частна градина е на ваше разположение. Болногледачката веднага ще изпълни желанието ви.

След тези думи директорът излезе. В коридора той срещна болногледачката.

— Заведи жената в градината и бъди внимателна с нея! — каза той.

Жената се изсмя.

— Мишките се ловят със сланинка — каза тя цинично, — но не й давайте голяма свобода, защото след това ще ви бъде трудно да й я отнемете.

Жената отведе Ирма в една малка градина, подредена с вкус и очевидно грижливо гледана. Високи мрачни зидове я пазеха от всички страни като малко съкровище.

Очите на Ирма се плъзнаха по прозорците на етажите. Изведнъж тя трепна. От един прозорец я гледаха въпросително две уморени очи. Това трая само миг, след което главата се скри.

Ирма тръгна към малката зелена беседка, в която остана надзирателката.

— Има ли и други болни там? — попита Ирма.

— Разбира се, че има — отговори жената. — Там е отделението за нервно болни. Нашият директор е голям специалист в тази област. Горките! Сърцето ми се къса, като видя някоя от тези нещастници.

— Видях една млада и хубава жена — продължи Ирма. — Тя тежко болна ли е?

— Да, неизлечимо болна — отговори болногледачката. — Тези пациентки остават понякога през целия си живот тук.

Ирма изтръпна.

— Да се върнем горе — помоли тя. — Съдбата на младата жена ме разстрои.

Ирма си легна рано, но сънят не идваше. Дали не беше попаднала в ръцете на някакви злодеи, или всичко беше плод на разстроеното й въображение?

Наближи полунощ. Ирма все още не можеше да заспи. Изведнъж вратата полека и безшумно се отвори и бледата светлина на кандило освети фигурата на една жена.

— Мълчете и не се страхувайте от мен — пошушна непознатата.

Ирма едва сподави своя вик на ужас.

— Коя сте вие? — попита предпазливо тя.

— Аз съм онази нещастница, с която говорихте през камината. Дойдох да ви предупредя.

Жената беше облечена в дълга бяла дреха, русата й коса падаше в безпорядък по раменете й, а в сините й очи блестеше страшен пламък.

— Отдавна ли сте в клиниката? — попита Ирма.

— Вече осем години, откакто прекрачих нейния праг.

— Нима сте толкова тежко болна?

— Болна ли? — каза непознатата с горчива усмивка. — Когато дойдох, бях болна, но за кратко време болестта ми мина.

— И защо не напусна клиниката?

— О, само да можех!

— Какво ти пречи?

— Аз съм жертва на този, който се нарича доктор Стивънс, директора. Всъщност той е един зъл демон, комуто би завидял и дяволът. Жертвите му са безбройни и тяхната вина се състои единствено в това, че са млади и красиви.

— О, ако бях сигурна, че говориш истината… — простена Ирма.

— Ти ме развълнува още от самото начало. В мен се появи мисълта да те спася от този хищник в човешки образ. Но по-добре да ти разкажа историята на моето нещастие от самото начало, за да видиш каква незавидна участ те очаква.

Жената беше коленичила до леглото на Ирма и целуваше пламенно ръцете й. Ирма сложи ръка на главата й, непознатата се поуспокои и заразказва:

— Името ми е Мод Алън. Останах сираче от малка и бях отгледана от роднини. Погледите, които ми изпращаха младежите, ме убедиха, че съм хубава. Проклета хубост! Презирам я, защото тя стана източник на моето нещастие. Йохан, синът на нашите съседи, ме обичаше, обичах го и аз. О, къде остана моят Йохан!… Той често ми казваше: „Ти ще бъдеш моята малка женичка“… После замина по море и оттогава нищо не съм чувала за него…

Непознатата произнесе следните думи толкова трогателно, че Ирма едва задържа бликналите си сълзи.

— Разболях се, може би от мъка… И ме доведоха тук. Оттогава не съм напускала тази омразна къща! Светът за мене е ограничен между четирите стени на стаята, в която прекарах цели осем години. Очите ми отдавна отвикнаха да плачат и ето… аз примирено очаквам смъртта като избавление…

Горещи сълзи рукнаха от очите на Ирма. Тя обгърна с ръце главата на непознатата, притисна я до гърдите си и я целуна. В този миг пресъхналият извор на сълзите у Ирма се събуди и двете жени, свързали се по толкова необикновен начин, заплакаха заедно.

Най-сетне Мод се успокои и продължи разказа си:

— Когато дойдох тук, всички се отнасяха любезно с мене. Учуди ме единствено обстоятелството, че бях преместена в отделна стая, подобна на тази. Вече бях оздравяла. Помолих директора да ме освободи, но той ми отказа любезно под предлог, че болестта можела да се отрази зле на нервите ми…

— Същото, което каза и на мене — каза Ирма и усети, че цялото й тяло настръхва.

— Аз се чувствах напълно здрава. Междувременно директорът ставаше все по-любезен с мене, но аз започнах да се страхувам от него… Един ден той понечи да ме прегърне, но аз го ударих по ръката. Макар че се засмя, очите му блеснаха заплашително и оттогава аз бях постоянно нащрек.

Жената замълча. Тя сякаш събираше сили, за да продължи да разказва.

— Какво можеше да се направи обаче срещу такъв демон като него, имащ за помощница една отвратителна развратница.

— Болногледачката ли? — попита Ирма уплашено.

— Да, тя — потвърди Мод.

— Всички свои мръсотии той върши с помощта на тази хиена в човешки образ… Има още пет-шест нещастници, които изнемогват в този затвор.

— Но няма ли кой да се поинтересува от тях и да ги освободи? — попита живо Ирма, зарадвана, че й беше хрумнала тази мисъл.

— Д-р Стивънс е обявил всички ни за душевноболни, за опасни луди, които не бива да бъдат пускани на свобода.

Ужасът отново притисна сърцето на Ирма. Тя си спомни за хубавото лице, което видя на прозореца от градината, и цялата потрепери.

— Една вечер — продължи Мод — забелязах, че чаят ми има особен вкус. Тогава не обърнах внимание на това, но няколко часа след изпиването на чая усетих странна умора. Едва успях да се довлека до леглото и заспах дълбоко… Когато се събудих — каза Мод, като закри лицето си с ръце, — мерзавецът стоеше пред мене. Тържествуващото изражение на лицето му показваше, че е постигнал целта си. Аз се хвърлих като тигрица върху него, но той избяга от стаята ми с ироничен смях…

Ирма повдигна главата на нещастницата и целуна изтръпналите й устни.

— Оттогава той не успя да се доближи до мен. Като се увери, че всичките му опити са безрезултатни, той прибягна до нови средства. Надянаха ми усмирителна риза и ми отнеха храната. Като видя, че и тези варварски действия не могат да ме пречупят, започна да ме бие жестоко, докато тялото ми се покри с рани и синини… Нищо обаче не можа да сломи съпротивата ми. След това не го видях дълго време. Единствено болногледачката се мяркаше пред очите ми. Трябваше да напусна хубавата стая, която те замениха с една мрачна дупка, лишена от въздух. Отслабнах много. Един поглед в счупеното огледало беше достатъчен, за да се убедя, че от моята хубости младост не беше останало нищо… Нямах вече никакво желание, освен да умра. Но те се страхуваха и затова ме хранеха насила с оскъдна храна.

Развълнувана, Ирма още веднъж притисна нещастната жена до гърдите си. Двете нещастници започнаха горещо да се целуват…

Изведнъж те трепнаха уплашени. Откъм коридора се чуха бързи стъпки и тих разговор.