Графиня просякиня (25)

Двете жени на Артур

На следващия ден Ирма взе едно решение, което й се стори единствено разумното в положението, в което се намираше. Тя усещаше, че между нея и Роджър се беше разтворила пропаст и че не й оставаше нищо друго, освен да напусне дома му. Неговата студена въздържаност я беше убедила, че той не й вярваше, при все че нищо не бе казал. Тя, от друга страна, бе твърде горда, за да се унижава с молби и сълзи. Освен това бе майка и беше длъжна да търси детето си с всички средства.

Да спаси детето — ето какво й предстоеше. Тази задача й даде нови сили. Тя реши да напусне къщата на Роджър, без да му каже поне едно сбогом. И помисли, че на света има още едно същество, което може да й вярва и да й помогне. Това беше мисис Мери.

Мисълта за детето, което може би се намираше в опасност или в нищета, я измъчваше страшно. Тя написа на Роджър едно писмо и го остави на масата.

Запъти се към дома на мисис Мери на Клинтън стрийт, там, където беше познала безграничната подлост на Артур.

Когато Ирма застана пред Мери, тя скочи поразена. Неописуема омраза закипя срещу бившата й компаньонка.

— Как! Вие се осмелявате да влизате в къщата ми! Да престъпвате прага на дома ми!

Ирма се уплаши и каза смирено:

— Миледи, дойдох при вас като при сестра, след толкова страдания.

— Ха-ха-ха! — избухна Мери презрително. — Ти беше достойна за онзи мъж. Предчувствам какви лъжи и измами ще подхванеш сега. Всичко това беше само един добре обмислен план. Ти и оня подлец, който ме излъга, работите ръка за ръка. Ти си позволила на този негодник да се венчае за дъщерята на милионера Шмит, за да можеш да извлечеш някаква парична полза от това за себе си. Ти дойде като прелъстителка в къщата ми, а аз те приех с добро сърце и със съчувствие. И на всичко отгоре ми причини такава голяма мъка.

Ирма остана вкаменена за минута.

— Миледи — каза тя, — всичките ви обвинения срещу мене са неоснователни. Обяснявам си ги с това, че сте пострадали. Но разберете, че и аз съм жертва на същото зло, както и вие. Излъгани сме били и двете.

— Защо тогава постъпи на служба при мен?

— Защото намерих Артур при вас.

— И искаш да бъдеш близо до него, за да си играеш твоята игра в моя вреда, нали!

— Това е само едно съмнение. Аз имах най-голямо право върху него.

— И си го изоставила.

— Надявах се, че ще мога да го поправя, вярвах, че ще мога да припомня задълженията му, исках да го оставя да избира между мен и вас.

— Стига, не искам да чуя нито дума. Какво търсиш тук?

— Желанието да намеря детето си ме доведе тук, миледи. Една жена със син воал ми го отне и разбрах, че тя поддържала от много време близки отношения с Артур Норт.

— Ха-ха! Това е сега друга комедия! Не можеш да ме убедиш, че ти самата не си тази дама със синия воал.

Високомерният смях на мисис Мери засегна болезнено Ирма и тя каза:

— Може би вие познавате тази личност?

— Да, да… Тази личност си ти самата. Напразно се преструваш.

— Нима вие вярвате, че аз съм жената със синия воал?

— Зная от опит, че ти си една превъзходна комедиантка, сама ми даде толкова доказателства за това. Можеш ли да откажеш, че си в съюз с оня убиец и че си го скрила, и че ти си го запазила, докато иде на параходчето, и че оттам е бил избягал, когато са го конвоирали.

— Избягал ли? Кой, Норт ли?

— Разбира се, аз зная всичко, осведомена съм за всичко, което става с този мошеник.

— Наистина ли е избягал той?

Вместо да отговори, Мери извика:

— Махай се от очите ми. Твоето присъствие тук ми напомня за голямото нещастие, което ме сполетя. Да не се явяваш вече никога в къщата ми, никога!

Мери беше съкрушена.

Тя започна да плаче. Колкото и голямо да беше недоверието, което Ирма почувства върху себе си, тя все пак забрави обидата и прояви съчувствие към нещастната жена.

— Миледи — каза тя кротко. — Ние и двете сме нещастни. Но аз съм измъчена повече от вас, защото загубих всичко — и най-скъпото — детето си. Сега видях, че вие не познавате онази жена със синия воал, която е съучастница на Артур и за която вие мислите, че съм аз. Аз бях дошла при вас да узная нещо за тази жена, за помощ. Сега виждам, че никаква подкрепа не мога да очаквам. Аз ви прощавам заблуждението и обидата. Нека Бог се смили над вас.

Мери не я чу и не стана.

Ирма излезе. Сега тя беше съвсем сама на света. Образът на баща й изникна във въображението й! Тя се спря, блъскана от навалицата. Накъде да върви? Като че ли далече, нейде из тъмните дебри на незнайния свят, тя дочуваше нежния глас на малката Лидия:

— Мамо, мамо, ела да ме освободиш!

Тогава у Ирма узря решението да иде и да търси сред всяка пътуваща трупа от комедианти. Тя се отправи към крайните квартали. Графинята просякиня търсеше детето си.