Графиня просякиня (131)

На гроба

Беше облачна сутрин. Един невисок зид опасваше гробищата на града, в които Ирма водеше непоносим мизерен живот. Нощната роса още блестеше с хилядите си капки по мократа трева и лека мъгла покриваше върховете на върбите. Над гробищата властваше смъртен покой. Само някакъв човек работеше усърдно с лопатата — гробарят.

Близо до трапа, който копаеше, имаше могилка с побит на нея малък дървен кръст. По нея нямаше трева и това бе доказателство, че гробът беше съвсем пресен.

Гробарят спря за минута работа, постави лопатата настрани и избърса потта от челото си. Вратата на гробищата се отвори и той погледна нататък. „Кой ли ще е пък този толкова рано?“ — помисли си той.

През вратата влезе млада и хубава жена, която носеше пъстър венец. „Изглежда чужденка“ — отбеляза гробарят. Посетителката се огледа наоколо, сякаш търсеше нещо.

— Можете ли да ми покажете гроба на Мод Алън? — попита тя със задавен от сълзи глас. Старецът й показа могилата.

— Навярно питате за жената, която изгоря преди няколко дни в пожара на болницата, нали? Там е нейният гроб.

Ирма — защото това беше тя — трепна болезнено.

— Да, това беше голямо погребение. Величествена процесия! — каза старецът. — Целият град, научил за печалния край на момичето, се бе стекъл на погребението. Колкото до онзи мерзавец, който се хвърли в пламъците, за да се избави от правосъдието — хвърлихме го в ей онзи трап.

И като посочи рова в ъгъла на гробището, той пак се обърна към Ирма. Тя потрепери. Положи венеца на гроба, после коленичи пред кръста и прошепна няма, нечута молитва.

— Може би покойницата е ваша роднина? — забеляза човекът. — Бъдете спокойна. Аз няма да ви притеснявам. Свърших с копането. Сега ще вървя, трябва да полея много гробове.

Той сне шапката си и тръгна. Без да произнесе нито дума, Ирма остана на колене пред купчината пръст, която покриваше завинаги тленните останки на горката Мод. Ирма бе научила твърде късно за печалния край на своята приятелка. С малкото пари, които имаше, купи един венец. Това беше всичко, което можеше да поднесе на мъченицата.

Ирма облегна глава на грубия кръст, на който бяха изписа ни само две думи:

„Мод Алън“.

— Мод, моя обична Мод — заплака Ирма с глас. — Защо направи това? Едва сега разбирам загадъчните думи, които ми каза в онази ужасна нощ. Пожертвала си се за мен. О, мила Мод, твоята обич към мен е била толкова голяма, че е победила и самата смърт.

Ирма избухна в ридания.

— Ти намери смъртта си в пламъците — продължи да нарежда тя. — Огънят те погълна, за да прибере една благородна душа. Нямам нито сили, нито средства да ти благодаря за жертвата ти към мен. Уви, ти беше храбра девойка и не се страхуваше от смъртта, която те очакваше със зейнала паст и изгарящи очи. Какво са моите страдания пред твоята саможертва! Мод, ако виждаш отгоре, погледни ме. Моята свобода е платена с цената на твоята смърт. И на този, и на онзи свят няма да мога да ти се отплатя.

Тя закри лицето си с ръце.

След това мислите й я отнесоха към Норт. Колко много беше обичала този мъж, но беше ли щастлива от това! Какво й донесоха нейната вярност и преданост — само страдание! Съдбата беше й отредила да рони горчиви сълзи, защото бе отдала сърцето си на човек, който изобщо нямаше нужда от нея. Нейна съдба беше това тя да бъде неразбрана и изоставена. А щяха да бъдат хубава двойка двамата, защото бяха красиви мъж и жена. Но колко се различаваха душевно!

Само детето беше й останало! То беше единственото й щастие и надежда. Бе споделило с нея нещастията и лишенията и само с един поглед на детските си очички й бе връщало вярата и силите за борба с жестокия живот. Но къде беше то сега, живо ли е още?

Ирма беше отчаяна, тя хранеше слаба надежда да види някога отново своята дъщеря. В съзнанието й изпъкваше грозната картина и ужасните сцени от последните две седмици, когато Лидия беше изчезнала в гората, гонена от глутница освирепели вълци.

— Уви, детето ми е загубено! — въздъхна Ирма и сви конвулсивно ръце. — Не е възможно едно толкова слабо същество да се защити от дивите зверове. Навярно те са го разкъсали!

След Лидия Ирма си спомни за Шелер. Той също беше изчезнал, когато тръгна да търси Лидия. Ирма напразно беше разпитвала за него. Вероятно той я считаше за загинала, или пък беше заминал кой знае къде, изгубил надежда да я открие.

Немилостивата съдба беше изхвърлила от нейния път най-добрите й приятели и най-близките й хора — майка, баща и дъщеря.

Спомни си онази фатална нощ срещу Коледа, когато с треперещо от студ дете беше почукала на вратата на родителите си. Видя се коленичила пред баща си, който й съобщаваше с гневен глас за смъртта на нейната майка, съсипана от скръб заради неразумната постъпка на дъщеря си. Напразно се молеше тя на строгия си баща, който в онази зимна нощ й беше показал безмилостно вратата.

Как се беше мъчила тя с малкото момиченце в премръзналите си ръце през виелицата и бе мечтала за едно легло от слама. И после този безконечен низ от лишения и беди, свързани с преплуването на океана, за да търси неверния съпруг, който така подло я беше изоставил. Ирма си спомни деня, в който го беше видяла за пръв път щастлив и богат, след като беше излъгал много други. Тя се бе увлякла в него и заплати за прибързаното си любовно чувство, което заплащаше и до днес със скитане по света. В паметта й преминаха всички съдбоносни преживелици, които беше изтърпяла, докато следваше плана си да откъсне своя съпруг от втората му жена, хубавата и богата американка. Едва когато опозна отблизо характера му, можа зад маската на неговото красиво, но бездушно лице да види, че той нямаше сърце, а беше воден от една безмерна жажда за богатство. Бе грабнал акта за брака им да се спаси от изобличение и после беше я пратил в лудница. Дори не се поколеба да направи опит да я отрови. И този човек тя беше обичала! Как беше възможно да не разбере още от първите дни на тяхното съжителство, че той е алчен егоист и лицемер, жесток към бедните. Вместо да го отблъсне още в самото начало, тя сляпо и по детински вярваше в неговите омайващи, но подли уверения.

Той беше хитър и пресметлив. Тогава имаше нужда от парите й и беше изплел хитра мрежа, за да я впримчи в нея и да я използва, след като беше напуснал и втората си жена. Горката Мери, тя също го беше обичала страстно.

Къде ли беше той сега? Дали Роджър беше още по следите му, или подлецът бе съумял на време да се измъкне от преследванията на полицията?

Пред очите й се очерта мъжествената фигура на полковник Роджър. Колко много бе я молил да му даде ръката си! Колко труд беше положил, за да предаде Норт на правосъдието. Беше й дал подслон и сигурно убежище, защото я обичаше искрено, а тя го беше отблъснала и напуснала жилището му. Колко неразумна е била!

Големите изпитания бяха отворили очите й. Тя отново видя болницата на доктор Стивънс и нейните унизяващи тайни, младия и сериозен доктор Кастър, както и циничните лица на директора и надзирателката на лудницата. Ирма беше чела във вестниците, че тази жена е щяла да бъде разкъсана от разярената общественост и единствено усилията на полицията я спасили от това.

Всичко това беше минало. Сега Ирма всяка вечер трябваше да ходи в онова заведение, да се излага на похотливи погледи и да чува зад гърба си безсрамните подхвърляния на покварените и алкохолизирани момичета от шантана. И всичко това тя търпеше, за да спечели една нищожна сума, която едва покриваше ежедневните й нужди. Само надеждата да узнае нещо за своето дете поддържаше жизнените й сили.

Единствено собственикът на заведението понякога се намесваше, за да я защити от нападките на нейните пропаднали колежки, и я вземаше под свое покровителство. При все че беше любимката на публиката, клиентите на шантана бяха толкова груби с изразите си, че Ирма не знаеше как да избегне шегите им, въпреки че те бяха доброжелателни.

Тя със страх си спомняше за тайнствената фигура, която я преследваше всяка нощ, макар че никога не беше я заговаряла. Непознатият винаги я следваше от разстояние и никога не се доближаваше съвсем. Когато стигаше до дома си, той изчезваше в мрака.

Ирма нямаше близък човек, с когото да сподели болките си. Хазайката й досаждаше с неприлични намеци. Тази жена не можеше да разбере защо нейната квартирантка отблъскваше всички, които искаха да й се представят. Само категоричното изявление на Ирма, че ще напусне веднага дома й, ако бъде принудена да прави нещо лошо, възпираха тази жена да не пусне някой при нея.

Уви, беше загубила дори и добрата Мод, която толкова я разбираше. Да беше жива сега! Очите й се насълзиха. Пред нея беше гробът на мъченицата. Мод най-после беше намерила успокоение в него. На Ирма й се искаше да разрови земята и да легне до мъртвото тяло на приятелката си, за да заспи заедно с нея вечния сън. С какво удоволствие би затворила красивите си очи, за да потъне там, където няма нито страдания, нито болка.

Но това беше невъзможно. Трябваше да живее, да страда и да се измъчва.

Старият гробар се приближи.

— Не стойте дълго на тревата. Мокра е, ще настинете — предупреди я той доброжелателно.

Ирма стана.

— Видяхте ли покойната, дядо? — попита тя.

— Да. Дадох й последна благословия там, в малкия параклис. Видях лицето й, понеже ковчегът беше отворен. То беше бяло като сняг. Тя беше мила и нежна като дете. Просълзих се, като я видях. На устните й беше застинала усмивка, като че ли искаше да проговори.

Ирма напусна гробището, без да сдържа сълзите си. Старецът я изпрати с поглед.

„Навярно е сестра на покойната“ — помисли си той и поклати глава.

Ирма реши, че последната усмивка на Мод, за която спомена гробарят, е била за нея, и тъгата по приятелката й се усили. Образът и не я напусна и когато излезе от гробищата и тръгна през града.