Графиня просякиня (191)

Пътуването през океана

Великолепният параход с разкошен салон, на който се бе качил граф Фон Хоенщайн заедно със стария си слуга, за да отиде в Ню Йорк, цепеше вълните на Атлантическия океан и летеше бързо към крайната точка на своето плаване, докъдето му оставаха още цели двадесет и четири часа.

Възрастният граф се разхождаше на кувертата заедно с един друг елегантно облечен господин.

Граф Фон Хоенщайн бе завързал познанство с този човек на борда на парахода. Господинът бе един богаташ от Ню Йорк.

Фон Хоенщайн бе научил от него много подробности, които можеха да му послужат при издирването на Ирма.

Графът се ядоса много, като научи, че Артур, или Йохан Гулд, както се бе прекръстил Норт, в Ню Йорк се бил оженил втори път за Мери Шмит.

Американецът познаваше всички подробности по тайнственото убийство и онова, което бе писано за лицата, свързани с него.

От рентиера американец графът научи, че Мери живеела сега В Ню Йорк, и затова реши да я посети веднага щом слезе на сушата.

Американецът му разказа още, че Норт бил хванат, но че успял да избяга пак от ръцете на полицията и след това така се скрил, че изчезнал съвсем и заличил след себе си всякакви следи, по които някои би могъл да го открие.

Що се отнася до Ирма, понеже американецът не я познаваше и нейното име не бе преплетено в аферата, той не можеше нищо положително да каже и не знаеше дали тя е била някога в Ню Йорк.

— Утре по това време ще влезем в нюйоркското пристанище! — каза американецът.

— Да, нашият параход е извънредно бърз — потвърди графът. — А колко време е трябвало някога на параходите и корабите, за да преплават този път между двата материка!

— Дружеството плаща големи премии за всеки час, с който капитанът би успял да пристигне по-рано в пристанището — отбеляза господинът. — Освен това разните мореплавателни дружества смятат за голяма чест да притежават най-бързите параходи. Борбата между параходните дружества за съревнование по морето прилича много на съревнованието в търговията.

— За нещастие, да — възрази графът. — Това е вечната борба за съществуване.

Часът за обяд наближаваше. Слънцето се беше издигнало високо. Горещите му лъчи падаха почти отвесно по платната, обтегнати на кувертата.

Горе на командния мостик стояха капитанът, комендантът на парахода и един стар морски вълк, неподвижен като статуя, а пък стражевият офицер близо до него предаваше неговите заповеди чрез тръбата за говорене в машинното отделение.

Кувертата на парахода беше пълна с групи от пътници, които се разхождаха и разговаряха. Всички очакваха с нетърпение да дойде часът за слизане на брега.

Изведнъж оживените и шумни разговори престанаха. Смеховете стихнаха. Силно люлеене разтърси целия параход. Бързото движение на машината показваше, че се бе случило някакво нещастие.

— Боже, изгубени сме! — завикаха мнозина пътници, като побледняха и започнаха да се трупат към спасителните лодки.

Офицерите напразно се опитваха да успокояват множеството. Хората се бяха изплашили ужасно. Те изтикаха офицерите настрани, като все повече се домогваха до спасителните лодки.

Изведнъж един силен глас изгърмя от командния мостик.

— Всички по местата си! — изрева капитанът. — Витлото има малка повреда, скъса се, но няма никаква опасност!

Думите бяха напразни. Изплашените пътници изтласкаха със сила офицерите и се опитваха да спуснат спасителните лодки.

Капитанът видя голямата опасност. Ако множеството се спуснеше с лодките, всички щяха да бъдат погубени.

Той слезе бързо долу.

— Назад от лодките! — извика мъжът на отчаяните пътници. — Нямате нито причина, нито право да напускате парахода!

Но уплашените пасажери бяха изгубили присъствие на духа. Офицерите не можеха да отидат на помощ на коменданта, който се намираше на кувертата.

Накрая капитанът извади револвер, какъвто всеки капитан на параход носи на кръста си скрит и добре пазен.

— Ще застрелям първия, който се приближи до лодките! — извика той заплашително.

Но и този вик не бе чут.

Граф Фон Хоенщайн беше разбрал опасността, в която се намира капитанът. Той бе слязъл в кабинета си и беше взел няколко револвера.

— Хайде веднага горе! Да помогнем на капитана! — извика графът и даде на американеца един револвер. — Като минем през командния мостик, ще можем да стигнем до него.

Графът и американският милионер изкачиха стълбата тичешком и се вмъкнаха през струпаната тълпа.

Капитанът още стоеше на своя пост. Отчаяните изплашени хора го бяха затиснали до една лодка. Беше крайно време да му се окаже помощ.

Няколко офицери се затичаха след двамата смели пътници, с помощта, на които най-сетне множеството беше успокоено и постепенно се отказа от намерението да навлезе в лодките.

Комендантът се приближи до граф Фон Хоенщайн и до американския богаташ.

— Длъжен съм да ви благодаря най-горещо, господа! — и той вдигна ръката си, за да отдаде чест. — Вашата смела и храбра намеса предотврати ужасна катастрофа.

— Аз само изпълних дълга си — отговори графът с тежест и достойнство. — Надявам се, че паниката няма да се повтори и навярно случилото се няма да има лоши последствия.

— Само да не бяхме толкова близо до сушата — забеляза комендантът загрижено. — Не можем да използваме платната, понеже няма никакъв вятър. А пък течението носи кораба бързо и сега той не може да се управлява. Близо сме до опасните брегове на Хатерас. Много подводни и крайбрежни скали има насам.

— Това наистина е лошо — каза граф Фон Хоенщайн. — Но в случай на опасност има достатъчно време да влезем в лодките.

— Тогава ще се повторят предишните сцени — каза комендантът на парахода отново загрижен. — Съществува само един начин за спасение — случайно да срещнем по пътя си някой голям параход, който да ни завлече до Ню Йорк.

— Не би ли могло с ред и постепенно да се влезе в лодките? — попита внимателно графът.

— При влизането в първата лодка е възможно операцията да се извърши спокойно — обясни капитанът. — Но след това пътниците пак ще се изплашат и останалите биха помислили, че ще бъдат изоставени. Ще се повтори предишната паника, защото не можем да разчитаме на моряците много в подобни случаи. Аз се доверявам само на няколко офицери в такива ситуации.

— Ще потърся между пътниците няколко истински мъже, на които вие ще можете да разчитате — заяви графът сериозно.

— Ще ви бъда много признателен, ако можете да ми окажете такава услуга — каза комендантът и стисна ръката на благородния герой. — Това би било наистина единственото средство за избягване на нова паника, защото плаваме много близо до брега.

През целия следобед на небосклона не се показа нито един параход.

Граф Фон Хоенщайн бе спечелил на своя страна голям брой пътници, които бяха изявили готовност да предложат на коменданта своите услуги за помощ в случай на нужда. Това ято от доброволци имаше по-скоро грижата да успокои уплашените жени и деца, които плачеха и със своите викове и писъци още повече увеличаваха паниката.

Всички платна вече бяха обтегнати, но моряците напразно очакваха вятъра, който бе напълно утихнал.

Инженерите работеха трескаво, за да направят ново витло, но оста се бе строшила на две места. Докато привършат тази трудна работа, параходът рискуваше да бъде разбит в скалите на Норфък, към които бе тласнат от силното течение на водната маса.

— След два часа ще напуснем парахода — каза капитанът тихо на граф Фон Хоенщайн.

— Аз ще остана последен на борда. Ще напусна парахода заедно с вас — отговори графът. — Ще ви помогна при настаняване на пътниците в лодките.

— Моите благодарности! — възкликна капитанът със сърдечен тон. — Задължавате ме завинаги.

Времето летеше бързо. Комендантът искаше вече да даде командата за спускане на първата спасителна лодка в морето.

В същата минута от върха на фокмачтата се разнесе вик:

— Вижда се параход!

Този знак бе дал стражевият моряк.

Капитанът погледна с далекогледа и наистина откри към северозапад зелен и червен фенер.

— Пускайте ракети! — заповяда той. — Три пъти подред: бяло — червено — бяло!

Не измина много време и ракетите се издигнаха нагоре в спокойното и чисто небе.

Видяният параход отговори на знака и след няколко минути една лодка се приближи до изпадналия в беда съд.

— Внимание! — извикаха моряците отдолу. — Дръжте въжето!

В това време на парахода падна едно черно кълбо.

— Параходът „Линкълн“ идва от Западна Индия и отива към Ню Йорк — викаха от лодката. — Ще ви вземем на буксир. Къде искате да отидете?

— Към Ню Йорк! Много добре, вземете ни! — извика комендантът.

— Тогава теглете въжето към вас, хванете го, ние го хвърлихме с шпринга.

Моряците теглеха здраво и се изпотиха, защото въжето беше много дебело и тежко.

Сирените на двата парахода свиреха постоянно и си подаваха звукови сигнали. Светлинната сигнализация също беше в ход.

Още една ракета беше изстреляна нагоре. След това параходът „Линкълн“ тръгна бавно напред. Влачейки след себе си повредения параход.

Един невероятен изблик на радост оглуши парахода. Пътниците бяха щастливи, че премеждието мина без сериозни последствия и че не стана нужда да бъдат прехвърляни в спасителните лодки. Всички се успокоиха, след като бяха гледали с напрежение подготвителните работи по спасяването.

Но след като видяха, че техният параход, теглен от другия, пое на северозапад към Ню Йорк, радостта им мина границите и те започнаха да пеят и танцуват.