Графиня просякиня (17)

Вики, надзирателката на лудите

Привечер една кола спря пред лудницата на доктор Джеферсън. От нея слезе Артур. Той заповяда на файтонджията да си тръгва и позвъни на вратата.

— Идвам за една болна. Искам да говоря с надзирателката — каза той на вратаря.

— Попитайте за Вики.

Артур скоро я намери и я попита за мисис Норт.

— Тя е в моето отделение, милорд — каза надзирателката. — Но аз не мога да ви пусна при нея. Съжалявам! Отделих ме я, защото тя припадна.

— Искам да споделя с вас една тайна. Може ли тук?

— О, милорд, нека влезем в тази стая.

— Ще оздравее ли болната? — попита Артур.

Вики вдигна рамене.

— Ако не оздравее, нещастната ще трябва да стои тук дълго време, а това би струвало скъпо.

— За лудите нищо не може да се каже предварително — отвърна Вики.

— Не бих искал тази жена да има участта на другите — каза Артур с престорено тъжен глас. — Не може ли да се направи нещо, за да се прекратят страданията й?

Вики хвърли бърз, изпитателен поглед към Артур.

— Тук не може да се направи абсолютно нищо, освен да се дават успокоителни средства.

— Бъдете така добра, използвайте всички средства — настояваше Артур. — Помислете само какви разноски трябва да правя. Помислете за страданията на болната и за невъзможността тя да оздравее.

— Не можем да употребяваме нищо друго, освен морфин.

Артур хвана ръката на жената.

— Дайте й морфин! В замяна на това ще заплатя лично на вас разноските за цяла година.

— Може да си имам неприятности.

— Невъзможно! Аз съм единственият човек, който се грижи за нея.

— Но аз не ви познавам, милорд.

— Ще ви дам възнаграждението в деня, в който нещастната жена се спаси от страданията си.

— Ами д-р Джеферсън?

— Разбира се, той не трябва да узнае нищо за нашата уговорка.

Вики се замисли. Тя се колебаеше, но Артур й говори дълго и убедително.

— Е, най-сетне се разбрахме, Вики! Става дума за едно добро дело. Помисли иначе колко дълго би страдала добрата жена.

— Така е, милорд. Усамотеност, усмирителна риза, разни принудителни процедури… — каза Вики, потвърждавайки думите на Артур. — Много пъти от състрадание ние прибягваме до тези средства.

— Употребявай успокоителни, Вики. Там, където няма спасение, смъртта е едно благодеяние.

— Ще видя какво мога да направя.

— Разчитам на тебе, а аз ще си мълча — обеща Артур. — След известно време ще дойда отново, но ако се случи нещо преди това, веднага ми съобщете. Аз съм Йохан Гулд.

— Добре, милорд, ще направя това, което ми казахте.

Артур кимна и излезе.

В този миг Вики погледна към масата. Богатият Гулд беше оставил нещо за нея. На масата лежеше неговата кесия и през отвора й алчната жена зърна доста златни монети.

Радост озари лицето на надзирателката. Тя бързо пъхна кесията в джоба на роклята си. В това време чу, че някой минава край стаята й.

— Шелер! — прошепна тя. Позна го по стъпките.

Шелер обаче не подозираше случилото се и мина край стаята на Вики, без да спира. Той бе ходил да търси Вики в общата стая на надзирателките, за да я пита за новодошлата, но като не я намери, отиде сам при болната.

Когато влезе при нея, той извика от изненада:

— Какво виждам! Графиня Ирма фон Хоенщайн? Не ме ли лъжат очите? Това е невъзможно! Тя сега би трябвало да е в Европа, в замъка на баща си. Колко години минаха оттогава? Три! Господи!

Фриц Шелер извика:

— Графиня Ирма!

Тя скочи.

— Кой ме вика?

Когато го погледна, Ирма на свой ред възкликна:

— Мистър Шелер! Познах ви! Да, аз съм графиня фон Хоенщайн. Моят заклет враг ме захвърли тук. Той иска да ме зарови жива, но сега във ваше лице аз виждам надеждата.

— Но как попаднахте тук?

— Не съм вече графиня. Родителите ми се отказаха от мен, защото се омъжих против волята им за Артур Норт. Той обаче, въпреки че съм му законна съпруга, ме напусна и тук се е оженил под името Йохан Гулд за милионерката Мери Шмит. Тъй като аз търся правото си, той, за да се отърве от мен, открадна документа за бракосъчетанието ни, взе и детето ми и ме предаде на доктор Джеферсън под предлог, че съм луда. Аз не съм луда, повярвайте ми! Имайте милост към мен!

— Но как е станало всичко това?

— Нали си спомняте инженер Норт, когото баща ми бе ангажирал заради именията си? Той ме докара до това положение.

— Да, спомням си, но не можах да го видя, защото тогава направих грешката да напусна Германия и да дойда тук, в Америка.

— Моля ви, освободете ме!

Шелер заключи добре вратата.

— Значи всичко това е истина? — попита той.

— Да, повярвайте ми, не съм луда. Казвам ви самата истина.

— Разбирам, че Норт ви е подлъгал, за да сложи ръка на имота ви.

— Майка ми умря от скръб по мене, а баща ми ме изгони в нощта срещу Коледа. — Ирма плачеше. — Но въпреки всичко аз го обичах само допреди няколко дни. Той не заслужаваше това! Сега обаче, когато той открадна и детето ми, аз вече го мразя. Обърнах се за помощ към началника на полицията в Ню Йорк мистър Роджър, но той закъсня и през това време Норт успя да ме затвори тука.

— И как намерихте Норт в Америка?

— Случайно. После успях да стана компаньонка на жена му в тяхната къща на Клинтън стрийт 5.

— После?

— После, когато успях да го изоблича пред жена му, той каза, че така може да говори само един луд човек, и с хитрост ме доведе в лудницата на д-р Джеферсън, без да подозирам.

В това време някой почука.

— Това е надзирателката Вики — каза Шелер.

— Вики ли? О, избавете ме от нея! Страх ме е!

— Ще ви избавя, но сега трябва да отворя вратата. Не се отчайвайте! Утре пак ще дойда да ви видя!

— Какво правиш тук? — попита учудена Вики, като го видя.

— Посещавах самотните болни — Шелер се опита да се пошегува. — Знаеш, че съм голям приятел на жените и че нямам нищо против, ако ти вземеш моето отделение, а аз твоето.

Вики се засмя и влезе вътре, а Шелер излезе. Надзирателката носеше на Ирма една по-голяма кана и я остави в килията й.