Графиня просякиня (196)

Пазачката

Ирма седна под едно високо бананово дърво. Чувстваше се великолепно под сянката на широките светлозелени листа. Слънчевите лъчи не можеха да проникнат през тях и отдолу беше приятно и хладно.

Певицата се любуваше на живописната гледка, която се разстилаше пред нея. Чудесният пейзаж я пренасяше далеч на изток, в страната на Шехерезада.

Наоколо стройни и величествени палми издигаха високите си клони и образуваха свод, под който се издигаше малък водоскок, заобиколен от тропически храсти. Струйка кристална вода изхвръкваше нагоре и разпръскваше хиляди капки, разнасяни като бели мъхове от порива на вятъра.

По клоните на дърветата бяха накацали красиви пауни и от време на време разперваха своите дълги, пъстроцветни опашки. Край водоскока стояха неподвижно бели като сняг пеликани. Едно пурпурночервено фламинго се приближи до Ирма и я заразглежда с любопитство.

Изведнъж пауните се разпръснаха с крясъци, пеликаните изчезнаха в храстите. Пясъкът по алеята съскаше под тежестта на човешките стъпки, приближаващи се към мястото, където седеше Ирма. Човекът беше млад хубавец в униформа на пехотен офицер. Той крачеше бързо, оглеждайки се на всички страни. Щом видя Ирма, очите му блеснаха. Тя се изправи.

— Значи слугата е имал право. Нашата славна звезда наистина се намира в индийската къща — каза офицерът, като се поклони ниско. — Хари Уинслоу от 51 полк — представи се той. — Аз съм братовчед на вашия домакин.

Ирма кимна леко с глава. Тя се почувства притеснена от погледа на непознатия мъж, който явно се опитваше да изрази с мимики възхищението си.

— Чакам моята придружителка — обясни Ирма. — Тя се върна с мистър Уинслоу да потърси слънчобрана си, който забравила в един от салоните.

— Великолепна, прекрасна! — промълви Хари. — Вие не сте жена, а ангел! Много съм слушал за вас. Бил съм и на концертите ви. Всички офицери от нашия полк са очаровани от вас и говорят само за вашите песни.

— Трогната съм от това внимание и съм ви признателна — отвърна Ирма.

— Следващата седмица организираме излет. Ще присъстват много дами. Аз съм натоварен с изготвянето на поканите. Вие също ще получите покана.

— О, моля ви се, не се притеснявайте за това, мистър Уинслоу — прекъсна го Ирма. — Тази покана би била излишна, тъй като аз се въздържам от всякакви развлечения.

— Излетите на нашия офицерски клуб винаги се превръщат в чудесни приключения — каза гордо офицерът. — Нашата местна аристокрация счита за голяма чест да участва в тях и много рядко се случва някой да откаже.

Офицерът натърти нарочно на последната дума, за да разбере Ирма, че поканата към нея е голяма чест, оказана й лично.

— Съжалявам — отговори тя рязко, — че няма да мога да дойда и че съм принудена лично да откажа поканата.

Челото на офицера леко се набръчка в някаква скрита закана. Такова нещо не му се бе случвало досега. Питаше се дали красивата певица държеше чак толкова на своето реноме, че отказваше да вземе участие в блестящото празненство на недотам изтънчената според нея военна аристокрация, или си имаше някакви други причини. На нея, мислеше си Уинслоу, й плащат като на всяка друга артистка, а се осмелява да откаже поканата, и то само с няколко думи. Да, трябваше да плати за това си държане.

— Извинете ме — каза той, — но чрез този отказ вие си навличате неприятности, много по-големи, отколкото може би си представяте!

— Не ви разбирам! — отговори Ирма смаяна.

— Нашето офицерство ще счете вашия отказ за обида, а това ще стане достояние на цялото общество и вашите концерти ще пострадат.

— Но това прилича на закана! — възкликна Ирма. — Нима е кавалерско да внушавате на една дама подобни неприятни перспективи?

Офицерът вдигна рамене. Очите му се впиваха в Ирма.

— Повтарям ви, че нашето офицерство ще погледне на вашия отказ като на тежка обида — повтори той настойчиво. — Вие ще почувствате последствията от това още на следващия си концерт.

— Какви последствия, Хари? — попита изведнъж един сериозен глас.

Офицерът се обърна бързо. Зад тях стоеше мистър Уинслоу.

Ирма потърси с поглед своята придружителка, но не я видя никъде. Тя искаше да се отдалечи, но едно особено чувство, което не можеше да си обясни добре, я задържа.

— Чух края на разговора ти с мис Б. — обърна се Уинслоу към своя братовчед. — Ти я заплашваше с някакви неприятни последствия, свързани с нейния отказ. Така ли е или не?

— Така изглежда — отговори навъсено офицерът. — Отправих към уважаемата дама една покана от името на офицерството, но тя отказа.

— А другарите ти упълномощиха ли те, в случай на отказ от нейна страна, да я заплашваш? — запита мистър Уинслоу.

— Това е моя работа, Робърт — сопна се офицерът, — и не се отнася до теб.

— Отнася се, и то повече, отколкото можеш да си помислиш! Ще поискаш веднага, в мое присъствие, извинение от тази дама и ще потвърдиш пред нея, че само младежкото ти увлечение те е подбудило да говориш така!

— Няма да направя това! — извика Хари.

— Веднага, момче, повтарям ти го! — викна на свой ред Уинслоу. Гласът му беше твърд, а изразът на лицето му не предвещаваше нищо добро за своенравния му братовчед.

Ирма се спусна към него.

— Моля ви, мистър Уинслоу, простете на вашия братовчед и не го заставяйте да се извинява. Аз му прощавам на драго сърце, не се сърдя и ви моля да не се карате заради мен.

— Съжалявам, миледи — каза мистър Уинслоу, — че не мога да изпълня вашето желание. То само доказва вашата доброта и чистосърдечност. Ето защо пак настоявам моят братовчед да ви се извини.

— Не, никога! — извика офицерът извън себе си от ярост. — Да искам извинение от една певица, която…

— Нито дума повече! — прекъсна го мистър Уинслоу. — Ще трябва да дадеш сметка за своето държане.

— И то веднага, ако искаш — кресна Хари и улови дръжката на сабята си.

— Позволи ми само да заведа миледи при нейната придружителка и после съм напълно на твое разположение — каза мистър Уинслоу. — Разрешете ми да ви отведа — обърна се той към Ирма.

Тя бе изслушала думите на разярените мъже, обзета от смъртен страх. Беше прежълтяла като восък, а очите й бяха пълни със сълзи.

— Не, няма да тръгна — възпротиви се тя. — Не и преди да се уверя, че сте сложили край на злощастната препирня. Моля ви от душа, господа, помирете се, иначе и аз няма да се успокоя дори за минута.

— Не мога да позволя да бъде обиждана една дама в моето имение! — настоя мистър Уинслоу. — Елате, мис!

Ирма обаче не чу какво й се говореше. Тя знаеше само, че ако си тръгне, двамата мъже щяха да се бият жестоко. Беше отчаяна, защото виждаше, че горчивините и нещастията я следваха на всяка крачка.

Ирма нямаше представа колко по-красива ставаше в отчаянието си. Погледите на двамата мъже бяха приковани като под въздействието на магическа пръчка в пленителното й лице.

В този момент й дойде една спасителна идея. В своя нещастен живот беше правила много жертви, готова беше да се жертва и сега. Тя се спусна бързо към офицера, който измерваше своя братовчед със заканителен поглед.

— Изслушайте ме — замоли се тя. — Заклевам ви във всичко свято на този свят — помирете се с вашия братовчед. Не искам да ми се извинявате. Аз вече ви простих. Помислете само за страха и душевните терзания, които ще претърпя, като знам, че аз съм тази, която, без да иска, разбира се, е направила заклети врагове двама братовчеди. Помислете и за вашите майки.

Младият офицер хвърли мрачен поглед към своя братовчед, който стоеше зад гърба на Ирма и слушаше замаян нежния глас на тази божествена жена. След това погледът му се спря върху певицата. Видя чудесните и очи, които го гледаха загрижено, и сключените й ръце, които се протягаха умоляващо към него. Най-после се реши да пристъпи към нея.

— Моля за извинение, мис. Простете ми, това се дължи на моя жив темперамент, който се прояви повече, отколкото бе нужно.

Младият офицер се поклони и целуна нежната ръка, която Ирма му подаде щастливо усмихната. След това тя улови неговата и го отведе при мистър Уинслоу, който стоеше, облегнат мълчаливо на една палма. Нито едно трепване на лицето му не издаваше вълнението, което го бе обзело.

— Е, доволен ли сте? — попита го Ирма.

Той протегна десницата си, без да каже нищо, и стисна ръката на братовчеда си, който също отговори със сърдечност на това ръкостискане.

Младият офицер промълви още няколко извинения и бързо се отдалечи.

— Уплашихте ли се, миледи? — осведоми се мистър Уинслоу, като гледаше загрижено бледото лице на Ирма.

— Да, страхувах се много — отговори тя. — Но сега всичко тръгна пак добре.

— Така е — отвърна Уинслоу. — Моят братовчед е твърде млад и като всеки млад човек прибързва. Буйната кръв, която ври в него, го тласка към необмислени постъпки. Иначе той има добър характер и ще стане съвършен мъж.

Ирма не отговори. Тя вървеше до мистър Уинслоу по тихите алеи, покрити с листата и цветовете на чудесните екзотични цветя.

— Харесва ли ви паркът, миледи? — попита пак Уинслоу, който забелязваше, че погледите на Ирма са пълни с любопитство и удивление.

— Човек може да си помисли, че сънува — отговори певицата тихо. — В този чудесен парк посетителят неволно се пренася на изток. Като че ли това е къщата на Фатима, а пък индийската къща е магическият дворец, в който невидимата господарка на духовете крие съкровищата си.

Мистър Уинслоу потвърди мислите й, после се спря.

— Само след няколко крачки ще стигнем при входа на парка. Там ви чакат вашата хазайка и слугинята. Аз живея уединено, не съм видял много на този свят и рядко ми се случва да срещна наистина човешко сърце сред това гъмжило от суетни и лицемерни хора. Само в моето обично отечество намерих няколко такива скъпоценности. Затова и засадих тук този парк — да ми напомня за моята родина. Когато вие говорихте за магическия дворец на Фатима, на мене ми се струваше, че нейната горда осанка вървеше близо до мен. Нещо повече, днес аз видях в дома си самия ангел. Бъдете здрава и Бог да ви благослови.

Мистър Уинслоу улови ръката на Ирма и допря до нея горещите си устни. След това се отдалечи.

Ирма се отправи замислена към изхода, където я чакаха хазайката й и Юнона.