Графиня просякиня (140)

Разобличен

Когато Мануелита влезе в синия салон, Азума и Мая я посрещнаха със сълзи на очи.

— Но какво се е случило? — попита уплашено мексиканката.

— Приска си отиде — отвърна Мая натъжена.

— Не плачи! Тя пак ще се върне — утеши я Мануелита, която много се боеше да не би нещо да осуети плановете й.

— Не — въздъхна Азума и й подаде едно писмо. Мануелита го отвори и прочете:

„Скъпи мои приятелки,

Нямах възможност, нито необходимото спокойствие да дойда лично при вас и да си взема сбогом. Страхувах се, че като ви видя, сълзите ми ще бликнат и ще се разколебая. Не ме търсете и не пращайте да ме търсят, защото никой няма да може да ме намери. В мига, в който четете тези редове, аз ще бъда много щастлива. Благодаря ви от все сърце за верността и любовта ви към мен, както и за това, че подслаждахте горчивите часове, които преживях. Не ме забравяйте в молитвите си, както аз няма да ви забравя в моите.

Вашата вярна приятелка Приска дьо Сейнт… Ж.“.

— Явно е избягала — заключи Мануелита, след като прочете писмото.

— Мая се опасява от нещо по-лошо — забеляза Азума.

— Баронът скоро ще дойде. Готова ли си да изпълниш плана си? — попита Мануелита загрижено, като престана да мисли за бягството на полякинята.

— Да — отговори Мая.

Мексиканката леко въздъхна.

— Е, тогава пригответе дрехите си!

— Защо? — попитаха в един глас двете момичета.

— В девет часа всичко ще бъде свършило и баронът ще лежи в безсъзнание. Тогава аз ще ви върна свободата.

— Свободата ли? — възкликна радостно Мая.

— Да, ще ви направя малка услуга — каза Мануелита. — Един честен мъж ще ви придружи и ще ви предаде на добри семейства в моята родина. Освободени от грижи, ще вкусите от хубавия живот, който досега не познавахте, понеже хората ви бяха вкарали в истински ад.

— Хиляди благодарности! — извика Азума и обсипа с целувки ръцете на мексиканката.

— Не, аз трябва да ви благодаря — възпротиви се Мануелита.

Двете момичета отидоха в стаите си. За няколко минути приготвиха за път малкото дрехи, които имаха. След това се върнаха в салона.

— Тихо! — прошепна Мануелита. — Чувам стъпки.

Тя изчезна веднага в съседната стая. Мая и Азума седнаха на дивана.

Вратата се отвори и влезе баронът.

— Къде е Приска? — попита той веднага.

— Още спи — отвърна Мая.

— Толкова по-добре — каза баронът. Очите му пламнаха, когато видя пред себе си красивите жени. Ярките им облекла подчертаваха стройните им тела.

Той седна на един стол.

— Е, имате ли намерение да удовлетворите желанието ми? — запита баронът.

— Никога! — извика Азума.

Мая мълчеше и поклащаше бавно изящната си снага. Очите й, полупритворени, се взираха в тези на барона. В неговите очи блесна демонски огън. В този миг обаче Мая вдигна дългите си мигли. Пламенният й поглед, подобен на ярките лъчи на индийското слънце, срещна погледа на барона. Единствено очите на змия могат да се втренчват така в жертвата си, преди да се увие около нея.

— Аз… аз… ще… — измърмори баронът и главата му клюмна на гърдите. Беше срещнал достоен противник.

Мая скочи, лека като перо, приближи се към барона, а очите й искряха като кратери на вулкани.

Баронът беше онемял.

— Елате бързо! — извика Азума към съседната стая, където се беше скрила Мануелита.

Мексиканката веднага изтича там.

— Чудесно! — извика тя радостно и злобно, като видя зашеметения барон. — Мая, разпитайте го подробно.

— Кой си ти? — зададе първия си въпрос индийката.

— Артур Норт — отвърна хипнотизираният.

— Значи не си барон, а само един авантюрист! — възтържествува Мануелита.

— Тишина! — прошепна Мая. — С какви намерения идваш тук?

Спящият изохка.

— Какво искаш, Ирма? Не мога да те последвам… тази ли е Мери… втората ми жена… Аз… Йохан Гулд… бягащият Йохан Гулд… Какво ще каже светът… Документите…

— Още, още! — настоя Мая.

— Картите ме опропастиха… Револверът… Спасение за мен… Моят тъст… спи сам… през прозореца до него… само един удар…

— А, значи си и убиец! — възкликна Мануелита, но в същото време един вътрешен глас й нашепваше, че и тя е убийца, макар и косвено.

— Тихо! — прошепна пак Мая. — Говорете по-тихо!

— Трябва да бягам — продължи Норт като на изповед. — Те са по следите ми… полковник Роджър… Ирма! Ще те хвана… сега си в ръцете ми… пак избяга… Настигат ме… гората… спасение… най-сетне… Как блести златото…

След това гласът му премина в хъркане.

— Часът е девет, трябва да тръгвате вече — каза Мануелита. — По-бързо!

— Но той ще се събуди веднага — предупреди Мая.

— Тогава да го вържем, защото си имаме работа с убиец и престъпник. Ще известя веднага полицията — каза Мануелита и извади от джобовете на барона малка връзка с ключове.

Азума донесе няколко копринени шала и бързо върза с тях ръцете и краката на заспалия. След това, облечени за път, трите жени излязоха навън. Файтонът стоеше пред входа на парка и в него ги чакаше Хуан.

— Но аз виждам само две жени? — прошепна той на Мануелита.

— Третата избяга — отговори тя. — Изчакай пет минути, сега ще се върна!

Тя изтича по стълбите и се спусна към стаята на барона. Знаеше добре мястото, където той държеше парите си. Отвори бързо един таен шкаф в стената и извади голям брой банкноти. После ги занесе в своята стая, където ги върза в пакет и прибави към тях друга купчина пари — нейното състояние. След това с пакета в ръце се спусна към изхода.

Когато намери Хуан, тя извика:

— Това е всичко, което имам! Знаеш какво да правиш, в това писмо ще намериш подробни наставления.

— Но нали и ти ще дойдеш с мен?

— Да, след няколко дни съм при тебе! — увери го тя и го целуна. — Остани в Мексико, докато дойда. Оттам ще тръгнем заедно към Сонора.

Те си размениха още една целувка и файтонът тръгна.

Мануелита се върна в стаята, взе един лист и написа следното:

„Собственикът на заведението «Уайт Касъл» е същият онзи престъпник, за когото бе публикувано преди няколко дни, че се търси от полицията. Дегизиран е много умело, но си личи, че белегът на челото му е изкуствен. Повече от сигурно е, че барон Фон Фалкенбург е търсеният престъпник Артур Норт, или Йохан Гулд. Той е убиецът на своя тъст и, както изглежда, автор на много други престъпления. За да се избавя от отмъщението му, съм принудена да бягам, но ще изпратя полиция от Мексико, закъдето заминавам. Успехът за залавянето зависи от бързината на полицията, затова тя трябва да действа много оперативно, за да залови този дяволски ловък и хитър човек. Мануелита Блекбърн.“

Тя запечати писмото, даде го на слугинята и й поръча:

— Иди веднага в полицията и предай там това писмо на първия старши полицай, когото видиш. Бързай, влакът заминава в единадесет часа.

Слугинята се отдалечи. Мануелита сгъна малко дрехи в един куфар, взе парите си, прибра скъпоценностите и извади от гардероба една пелерина.

Изведнъж се чуха тежки мъжки стъпки. Вратата се отвори и на прага се показа, бледен като призрак, баронът.